Проектът

47.

— За какво беше всичко това? — попита Джил.

— Ватикана се разцепва — отвърна Тенисън. — И папата го знае.

— Ние въобще не му помогнахме. Той е разочарован от нас. Роботите все още поддържат инфантилната си представа, че хората са истински магьосници — трябва само да протегнат ръка и да измъкнат готовия отговор и когато роботите закъсат, да ги измъкнат от бедата. Позната история за бащата — татко може всичко, той ще оправи работата… С папата е същото. Той може би е знаел, че не сме в състояние да направим нищо за него, но все още е продължавал да поддържа у себе си мита за бащата. И сега се е разочаровал от нас.

Тенисън стана, сложи няколко цепеници в огъня и отново седна до Джил.

— Точно Информационната програма предпазва Ватикана от разцепление — отбеляза той. — Спомням си, че Екюър каза нещо подобно, когато пристигнахме тук. Думите му бяха, че Ватикана е само претекст за продължаването на Програмата. Сметнах, че просто се опитва да ме впечатли със собствената си значимост. Но в това има голяма доза истина. Осъзнавам го едва сега. С Информационната програма Ватикана представлява динамично развиваща се цялост, без нея ще се превърне в неясно риене в нещо, което никой не разбира. Ще започнат безкрайни празни спорове и отвлечено философстване. Ще възникнат ереси, които ще се вкопчат в непримирима схватка с църковните власти. Без Изследователите Ватикана — в настоящото си състояние като институция — не би просъществувал още едно хилядолетие. Дори и да оцелее, съществуването му би било безсмислено.

— Но Негово Светейшество ни каза — възрази Джил, — че разполага с огромен запас от знания, осигурени от Изследователите. Останах с впечатлението, че дори не е започвал да го систематизира. Не може ли да продължи да работи с онова, което има на разположение? Ако иска да се заеме с това, а според мен наистина го желае, с всичкия запас от знания…

— Не разбираш ли? — прекъсна я Тенисън. — В този случай той ще се озове на улица без изход. Много от информацията, с която разполага, никога няма да влезе в употреба. Може да продължи да я пресява до безкрай и пак по-голямата част от нея ще остане неупотребена. За да продължи успешно работата си, за да се движи напред, онзи запас от знания, за който говори, трябва да нараства. Както трупаме дърва за огрев. Това може да се окаже невъзможно, защото ако теолозите победят, след няколко години вече няма да има Изследователи. Онези, които са живи днес, ще измрат и няма да бъдат привлечени нови, които да заемат местата им. Клонингите няма да бъдат обучени и Информационната програма ще бъде прекратена. Такъв ще бъде краят й.

— А след като веднъж бъде прекратена, на всичко ще бъде сложено край.

— Точно така — кимна Тенисън. — Джил, ние седим тук, изправени пред предстоящата гибел на един от най-амбициозните изследователски проекти, които Галактиката е познавала. Бог знае какво количество информация ще бъде загубено. Никой не би могъл да прецени какви последици ще има подобен провал за роботите и за хората. Включвам и човешките същества, защото онова, което принадлежи на роботите, принадлежи и на хората. Можем да мислим за тях като за две различни раси, но те не са. Роботите са наследили толкова от хората, те са част от нас. Те принадлежат на нас и ние на тях.

— Джейсън, трябва да направим нещо. Ти и аз. Единствено ние двамата.

— И Екюър.

— Да, и Екюър, но мисленето му е повлияно в значителна степен от Ватикана.

— Предполагам, че си права. Той е засегнат по-малко от другите хора в Края на Нищото, но все пак е засегнат. Все пак е служител на Ватикана.

— Джейсън, трябва да действаме, но как?

— Не зная, скъпа. В момента нямам ни най-малка представа. Ако можехме да достигнем до Рая…

— И да донесем някакво доказателство оттам. Трябва да донесем доказателство.

— Да, без него никой няма да ни повярва. Но сега не трябва да се тревожим за това. И без друго не можем да отидем там.

— Хрумна ми нещо!

— Да, какво?

— Ами ако наистина това място се окаже Рая? Ако Мери наистина е била права?

— Рая не е място. Рая е състояние на ума.

— Не, Джейсън, остави това сега. Просто повтаряш една фраза, а тя не е нищо повече от дръзко съждение. Разказах ти за съществата от света на уравненията. Споменах, че може би е възможно те да оперират с променлив логически модел. Ами ако цялата Вселена работи с такъв променлив логически модел? Нима това не би направило нашите човешки предубеждения невалидни? Възможно ли е да грешим до такава степен?

— Опитваш се да ми кажеш, че е възможно да има Рай…

— Не. Просто те питам какво би направил ти, ако наистина имаше?

— Искаш да кажеш дали ще го приема като факт?

— Да, точно това те питам. Ако ти наврат носа в Рая…

— Предполагам, че щях да остана с отворена уста.

— И щеше ли да приемеш съществуването му?

— Би трябвало, нали? Но как бих могъл да зная, че това наистина е Рая? Не със златните стълби и ангелите…

— Вероятно не със златните стълби и ангелите. Това са овехтели истории. Някой се опитва да представи Рая като място, за каквото са жадували хората в зората на цивилизацията. Място, където биха искали да живеят като на някакъв вечен пикник. Но аз смятам, че ти би разбрал дали наистина е Рая.

— Хубав поток с много риба — унесено произнесе Тенисън, — пътечки в гората, планини, на които мога да се любувам, добри ресторанти, където келнерите са ми приятели — не просто обслужващ персонал, а мои приятели, — други приятели, с които да разговарям, хубави книги за четене и ти…

— Това ли е представата ти за Рая?!

— Импровизирах. Дай ми малко време да помисля и сигурно ще изредя още някои неща.

— Аз не зная — призна Джил. — Объркана съм. Ватикана, света на уравненията и всичко останало… Не мога да не вярвам в истинността им, и все пак, понякога се улавям как се ядосвам сама на себе си, че го правя. Негово Светейшество говори за действителността около нас. Зная — наистина живея тук, но когато остана сама и помисля за това, ми се струва, че нищо не е истинско, че не бих могла да си представя такова място, преди да го бях видяла за пръв път. Толкова е нереално.

Той я прегърна и я притисна към себе си. Огънят шептеше в камината. Всичко тънеше в тишината. Досега не бяха го усетили. Бяха сами, намираха се на сигурно място.

— Джейсън, аз съм щастлива.

— И аз искам да останем тук.

— Ти бягаше от Гътшот, когато дойде на тази планета. Аз също бягах. Не от нещо, нито дори от себе си. Просто бягах. Цял живот съм го правила.

— Но вече не бягаш.

— Не, вече не. Ти разказа на Негово Светейшество за старите средновековни манастири. Това е нашият манастир. Имаме работа, която ни поглъща, убежище от външния свят, щастие и сигурност в сърцата си. Може би мястото ми не е тук. В старите манастири не е имало жени, нали?

— Е, само в някои. Когато монасите успявали да ги вкарат зад стените на обителта. Не, имало е женски манастири.

Светлината на огъня се отрази в нещо, което се спусна пред камината.

Тенисън светкавично се изправи.

— Джил! — прошепна той. — Шептящия е тук.

— Декър — отрони Шептящия. — О, Декър, Декър… Току-що разбрах.

— Ела — повика го Джил. — Ела, да споделим скръбта си.

— Ела при нас — повтори Тенисън.

И той дойде. Тримата споделиха скръбта си.