Проектът

60.

Слухът, че става нещо, бързо се разпространи из Ватикана. Нещо или се случваше, или предстоеше да се случи. Кардинал Теодосий и един от Старите бяха излезли на площадката пред стълбището на базиликата и очакваха нещо, със сигурност да се случи. Ами чухте ли най-новото — Джил и Тенисън са в Рая и всеки момент ще се върнат оттам? Също както Мери отиде до Рая и се върна у дома. Сигурно носят добри новини. За съществуването на Рая. Ще потвърдят, че Мери е била права.

Поне някои от тях приказваха това. Други поддържаха различна теза. Не сте прави, възразяваха те на онези, които вярваха. Ако приемате, че Рая е място, където можете да отидете по собствено желание, когато си поискате, и да останете известно време там, вие влизате в разрез с догмите на Ватикана. Рая е тайнство. Той не е в този свят, а в някой от другите светове, в друго измерение. Имаше и трети, които отхвърляха твърденията на първата група. Те поддържаха тезата, че Джил и Тенисън са хора на Теодосий и някои други кардинали, които не вярваха, че Рая може да бъде открит. Може би просто не искаха да повярват — защото ако се потвърди, че намереното от Мери място е Рая, те трябваше да се откажат от търсенето на нови знания, тъй като Рая като обетована земя щеше да елиминира нуждата от знания. Ако наистина бяха намерили Рая, тогава знания нямаше да бъдат необходими, вярата щеше да бъде достатъчна.

Градинарят Джон слезе по стълбите на базиликата и се изправи срещу Теодосий.

— Разбрах, Ваше Преосвещенство — заговори той, — че сте посетили Негово Светейшество папата.

— Да, посетих го — отвърна Теодосий. — Нима нямам право да го сторя?

— И по време на аудиенцията си с него сте ме обвинили в предателство спрямо Ватикана?

— Обвиних ви — уточни Теодосий, — че се намесвате в неща, които не са от вашите компетенции.

— Запазването на вярата е от компетенцията на всеки — заяви градинарят.

— Но убийството на уважавано човешко същество и кражбата на кубовете, доставени от Изследователите, не е — отговори направо кардиналът.

— Значи ме обвинявате в престъпление?

— Отричате ли, че вие сте вдъхновителят и водачът на движението на теолозите? Отричате ли, че вие подехте нечистата кампания за канонизирането на Мери?

— Това не беше нечиста кампания, а достоен начин Ватикана отново да бъде върнат към курса, който трябваше да следва през всичките тези години. Църквата имаше нужда от светец и аз го осигурих.

— За мен това си бе чиста афера — заяви Теодосий. — Вонята, която бълваха ноздрите на Църквата, беше непоносима. Използвахте разказа на една заблудена жена и ето в какво положение се озовахме днес.

— Бих използвал всичко — каза Джон, — абсолютно всичко, за да накарам Ватикана да се осъзнае!

Той му обърна гръб и се заизкачва нагоре по стълбището, но след малко спря и отново заговори:

— И ако се докаже, че онова място не е Рая, вие сте поискали от Негово Светейшество да бъда понижен до прост монах?

— Да, поисках — потвърди Теодосий. — И възнамерявам да се погрижа това наистина да стане.

— Но първо трябва да докажете, че това не е Рая — отбеляза Джон. — Ако не успеете, вие ще станете прост монах, не аз.

— Мисля си — подхвана кардиналът, — че сте объркали всичко. Според мен именно вие поемата нечовешко бреме — не аз трябва да доказвам, че намереното от Мери, не е Рая. Вие трябва да докажете, че е Рая.

— Ваше Преосвещенство, защо сте така враждебно настроен към Рая?

— Не изпитвам никаква враждебност — възрази Теодосий. — Наистина се надявам, че някъде има Рай. Ала не такъв, какъвто го описвате вие.

Джон се обърна и тръгна нагоре, този път, без да произнесе нито дума повече.

А наоколо продължаваха да се носят слухове и предположения.

Забеляза ли, Теодосий седи на стол! Никога по-рано робот не е седял толкова дълго време. Някой ми каза, че това е наказание — Негово Светейшество му наредил. Колко унизително, а? Да остане толкова време, кацнал върху стол!

Ами Стария? Какво прави Стария тук? Няма никаква работа тук. Забеляза ли колко близо стои до кардинала, като че са най-добри приятели? От къде на къде един кардинал на Ватикана ще се сприятелява с такива свирепи зверове, каквито са Старите? Казвам ти, че тук се мъти нещо, което е невидимо с просто око.

Но, възразяваше друг, сигурно помниш, че Стария, онзи същият, донесе мъртвия Декър и Хюбърт у дома — постъпка, предизвикана от състрадание, каквато би извършил добър съсед.

Хайде, хайде! Донесъл ги у дома, възкликваше трети. Това е най-малкото, което е могъл да стори, защото по всяка вероятност тъкмо Стария ги е убил.

Слухове плъзнаха като змии. Ватикана обезумя.

Никой не работеше. Тълпата се трупаше от двете страни на мраморната площадка и оставяше централното пространство пред базиликата свободно, защото във въздуха витаеше всеобща убеденост, че каквото има да се случва, то ще се случи именно тук. Стълбището към базиликата бе претъпкано с роботи, които очакваха събитието. Дърварите, жетварите, овчарите, превозвачите, машинистите на парните двигатели, всички бяха изоставили работата си и прииждаха насам. Хората от Края на Нищото зарязваха задълженията си и се тълпяха около базиликата. Някой започна да бие камбаните и това продължи, докато Теодосий не стана от стола и гневно изтича по стълбището да сложи край на безумието. Дори някои от Изследователите, които рядко се смесваха със служителите на Ватикана, излязоха навън да видят какво става. Набързо сформиран отряд от техници, без да имат някакво разрешение, монтираха огромен видео екран върху фасадата на базиликата и го свързаха с една от стените, чрез които се осъществяваха аудиенции с папата. Няколко минути след като връзката беше установена, остри щрихи очертаха лицето на Негово Светейшество, който не произнесе нито дума, а просто се присъедини към всички останали, които бяха забили погледи пред себе си.

Нищо обаче не се случваше. Часовете минаваха.

Тълпата, която непрекъснато жужеше и мълвеше, притихна. Слънцето започна да клони към залез. Небосклонът на запад почервеня. Напрежението растеше.

— Възможно ли е да си допуснал грешка? — попита Теодосий Стария. — Възможно ли да не си разбрал правилно съобщението?

— Съобщението беше точно такова, каквото ти го предадох — отвърна Стария.

— Значи се е случило нещо лошо — изрече Теодосий. — Усещам, че наистина се е случило нещо.

Разчитах прекалено много, каза си кардиналът, на това, че всичко ще бъде наред и двамата му приятели, човешки същества, ще се завърнат с новина, която отново ще върне Ватикана към правилния курс, ще сложи край на инфантилното опиянение, предизвикано от вестта за Рая и скорошното сдобиване със собствена светица.

Помъчи се да разсъждава трезво. Ако наистина се бе случило нещо лошо, то нямаше да продължи вечно. Той и още неколцина други във Ватикана — може би не много на брой, щяха да поддържат жив пламъка на надеждата. Ватикана нямаше да остане завинаги потънал в мрак. Във всеки случай нямаше да дреме през бъдните години. Все някога, векове след този ден днес, разумните същества щяха да се уморят от стерилната атмосфера на фанатизъм и отново щяха да се завърнат към търсенето на знания, което след време можеше да ги доведе до истинската вяра. И ако някъде в далечното бъдеще се докаже, че истинска вяра не съществува, че мислещите същества са заобиколени от Вселена, която не я е грижа за тях, то по-добре е да научат това, да се изправят лице в лице с този факт, отколкото да продължават да се преструват, че вярата съществува.

Теодосий замислено бе навел глава в молитвена поза. Изведнъж долови необичаен шум. Рязко вдигна глава и видя онова, което виждаха и всички останали.

Джил и Тенисън стояха на високата мраморна площадка, на не повече от сто и двадесетина метра разстояние. За миг той съзря над тях облаче блестящ диамантен прах. Запита се дали този блясък не беше Шептящия.

Понечи да стане от стола, ала отново приседна. Краката му бяха омекнали, чувстваше, че нещо е не както трябва, че се е случило нещо лошо. Защото пред Джил и Тенисън подскачаше странно чудовище. То приличаше на октопод, застанал на главата си, и когато подскачаше, странната твар издаваше свистящ пльокащ звук.

Застанал на мраморната площадка, Тенисън заговори на Шептящия:

— Какво, по дяволите, става? Взел си и Плопър!

— Просто някак успях да го сграбча в последната секунда — обясни Шептящия. — Когато той избухна пред лицата ни, аз успях да проникна в ума му — нещо, което не ми се бе удавало, макар че опитвах да го сторя и по-рано. Не мисля, че въобще смятах да го вземам, но той просто дойде.

— В последния миг го видях целия в пламъци — намеси се Джил.

— Ами, изглежда, че се е оправил — отвърна Шептящия.

— Знаеш ли какво представлява той? — попита Тенисън.

— Не съм напълно сигурен. Всичко ми се струва малко усложнено. Опушения смята, че той е бог, когото той може да използва. Да го почита и да го използва, като му заплаща за услугите с почитта си. В края на краищата и вие хората правите същото, само че начинът е малко по-различен. Може би не така циничен като този на Опушения.

— Искам да кажа той… той бог ли е?

— Кой знае? Опушения смята, че е така. Той мислеше, че се е добрал до нещо, с каквото не разполага никой друг Балонообразен. Смяташе да го използва, за да постигне своите цели. Избираш си подходящ бог, разбирате ли, и можеш да правиш всичко. Доколкото успях да разбера, самият Плопър смята, че е бог. Така стават двама, убедени в едно и също нещо, така че какво ни остава на нас? Колко хора трябва да повярват, че едно същество е бог, преди то наистина да се превърне в божество?

Пльок, пльок, пльок, продължаваше Плопър.

Теодосий беше станал от стола и идваше към тях да ги посрещне. Стария се придвижваше бавно с въртеливи движения редом с него. Зад тях се тълпяха хора и роботи. Те задръстваха стълбището на базиликата, бяха се покатерили по близките покриви и обсадили плътно мраморната площадка. Върху фасадата на базиликата, очертаното с едри щрихи лице на Негово Светейшество се взираше към пътешествениците.

Теодосий протегна ръка към тях — първо към Джил, след това към Тенисън.

— Добре дошли у дома — поздрави ги той. — Приемете сърдечната ни благодарност за пътуването, което предприехте в наше име.

Плопър започна диво да се мята, сякаш описваше сложните фигури на старинен испански танц около Стария и Теодосий.

— Ти — обърна се Теодосий към Тенисън, — си се срещал със Стария, ала се съмнявам дали Джил се е запознавала с него.

— Радвам се да се запозная с вас, сър — кимна Джил.

Стария започна да хъхри и бръмчи, накрая проговори:

— Чест и удоволствие е за мен да ви познавам. Приветствам ви с добре дошли в Края на Нищото.

Тълпата полека започна да приижда, заграждайки четиримата в полукръг — петимата, ако броим и Плопър.

— Извинете ме за любопитството — подхвана Теодосий, — но какъв е този подскачащ ужас, който сте взели със себе си? Толкова ли е важен?

— Ваше Преосвещенство — отговори Тенисън, — много се съмнявам в това.

— Тогава защо сте го взели със себе си?

— Може да се каже, че се натъкнахме на него по време на задръстване по пътя.

— До нас достигна информация, че сте стигнали до Рая, открит от Мери.

— Да, достигнахме — отвърна Тенисън, — но това място не е Рая. То представлява Изследователски център, подобен на Ватикана. Ала нямахме възможност да го проучим. Изглежда, че попаднахме във водовъртежа на местните политически страсти.

Един робот си проправи път сред тълпата и застана редом с Теодосий. Тенисън позна Джон, градинарят.

— Доктор Тенисън — попита Джон, — какво доказателство можете да ни предоставите, че това наистина не е било Рая?

— Никакво — заяви Тенисън, без да му мигне окото. — Не разполагаме с документално доказателство. Не можеш ли да приемеш честната ни дума? Мислех си, че думата на човешко същество ви е достатъчна.

— В подобна ситуация — възрази Джон, — честната дума, неподкрепена от доказателства, не е достатъчна. Дори и тази на човешко същество. Струва ми се, че вие, хората…

— Джон — прекъсна го Теодосий, — къде остана уважението ви към хората?

— Ваше Преосвещенство, уважението не е фактор в този случай. Всички тук имаме обща отговорност.

— Тенисън казва истината — намеси се Стария. — Искрен и това се усеща.

— Може би си помислихте — обърна се Джон към Тенисън, пренебрегвайки Стария, — че онази подскачаща твар, която донесохте, може да послужи като доказателство. Ще го посочите и ще попитате дали подобно същество би могло да живее в Рая.

— Не съм си помислял подобно нещо — отрече Тенисън. — Защото ако сторех това, вие щяхте да ме накарате да ви докажа, че то наистина е взето от Рая, а не от някъде другаде.

— Точно така щях да постъпя — потвърди Джон.

Изведнъж тълпата изрева в един глас и започна да се отдръпва назад, крещейки от изумление и ужас.

Тенисън се обърна. Пред него, скупчени един до друг чакаха Опушения, Копа сено и Декър II, а съществата-уравнения ги заобикаляха в кордон.

— Съществата-уравнения сигурно са разбрали какво става — намеси се Шептящия. — Аз пък не бях сигурен и все си мислех, че нищо не проумяват. Дали онова, което са довели със себе си, може да послужи за доказателството, от което се нуждаете?

Декър II вече вървеше по мраморната площадка към тях.

— Я, та това е Декър! — възкликна кардиналът. — Не може да бъде. Декър е мъртъв. Аз отслужих панихида за него…

— Ще ви обясня по-късно, Ваше Преосвещенство — каза Тенисън. — Този е различен Декър. Друг човек. Зная, че е объркващо… — Млъкнаха, очаквайки Декър II.

Тенисън пристъпи напред да го поздрави.

— Предполагам — подхвана Декър, — че това е Ватикана.

— Да — отговори Тенисън. — Радвам се да те видя.

— Държа да ти кажа — заяви Декър, — че там, особено на края, стана доста напечено. По дяволите, та ти едва не ни уби!

— Аз почти…

— Имаше работа с маниак — прекъсна го Декър. — Извънземен маниак. Сами по себе си извънземните са достатъчно гадни, но…

— Но все пак ти и той бяхте едно цяло. Стори ми се, че беше негов човек. Как наричаше вашата група — май „триада“?

— Приятелю — натърти Декър, — онова място беше истинско гнездо на стършели. Там мислиш единствено как да оцелееш. Щом искаш да останеш жив, правиш каквото трябва. Краката ти трябва да бъдат пъргави, гледната ти точка бързо да се мени, длъжен си да правиш каквото правят другите.

— Разбирам — кимна Тенисън.

— А сега, трябва да говоря с главния тук — заяви Декър. — Ти не си главният, нали?

— Не, не съм — потвърди Тенисън. — Най-високият по сан тук е Негово Светейшество — ще го видиш хей там, на стената. Но смятам, че най-добре е да поприказваш с кардинал Теодосий. С него ще се разбереш по-добре, отколкото с Негово Светейшество. Когато говориш с кардинала, обръщай се към него с „Ваше Преосвещенство“. Не е задължително, но на него това му харесва.

Той хвана Декър за ръката и го отведе до Теодосий.

— Ваше Преосвещенство — започна той. — Това е Томас Декър II. Той желае да разговаря с вас.

— Декър II — обърна се към него кардиналът, — вие идвате при нас безцеремонно, без каквото и да било известие, но аз се радвам, че мога да ви изслушам.

— Говоря от името на извънземно разумно същество, което е беглец от родната си планета, Ваше Преосвещенство — заяви Декър. — Той е онзи подобен на яйце балон, хей там. Аз го наричам Опушения, макар че той си има свое собствено име.

— Струва ми се — отговори Теодосий, — че съм виждал този Опушен или някой от неговите събратя, преди много години. А сега, моля ви, оставете всички любезности настрана и говорете по същество. Какво искате да ми съобщите?

— Опушения разчита изцяло на милосърдието ви, Ваше Преосвещенство — заговори Декър. — Той моли да му дадете убежище. Не може да се върне в Центъра, защото ако го стори, ще загуби живота си. Сега той наистина е високопоставен изгнаник и е много скромен и смирен.

— Това звучи доста жалко — рече Теодосий.

— Да, той наистина е изпаднал в беда, Ваше Преосвещенство. Моли ви…

— Достатъчно — прекъсна го Теодосий. — Сега ми кажете следното: мястото, от което избяга той, известно ли е като Рай?

— Аз самият не зная такова нещо. Никога не съм чувал да го наричат с това име.

— Разбрахте ли, че една от нашите Изследователки направи опит да посети вашия Център, както го наричате вие?

— Да, Ваше Преосвещенство, ние наричаме организацията си Център за галактически изследвания. Да, разбрахме, че някой или нещо се опита да се промъкне в Центъра, но ние го изплашихме и го прогонихме.

Тенисън погледна назад през рамо и видя, че съществата-уравнения се бяха отдръпнали назад и Опушения и Копа сено стояха самотни. Плопър се бе устремил към тях, право към Балонообразния, като започна да се мята нагоре-надолу все по-бързо и по-бързо.

— Боже мой! — изкрещя Тенисън. — Не и този път! — Той се обърна и се втурна към тях. Чу зад себе си тропот и гласа на Декър, който крещеше:

— Махни се оттук, проклети глупако! Махни се!

Тенисън продължи да тича. Декър го настигна, протегна ръка, замахна и го удари по рамото. Тенисън се олюля. Опита се да продължи, като се мъчеше да запази равновесие. Ала се оказа невъзможно да се задържи на крака, олюля се и се просна на паважа в цялата си дължина.

Декър крещеше на Опушения на езика на Балонообразните.

— Не, Опушен! Не опитвай втори път. Не ти ли беше достатъчно? Свършено е с теб, казвам ти. Капнал си от умора, нямаш сила.

Копа сено също викаше с все сила към Балонообразния:

— Ти и проклетия ти домашен любимец! Ще ни погубиш всичките!

Плопър лумна в пламъци. Превърна се в блестяща огнена сфера, ала огънят му не излъчваше топлина.

Възцари се смразяваща тишина. Писъците на тълпата заглъхнаха. Настана мрак. Тенисън, проснат по гръб, вперил поглед към базиликата, видя черния мрак, който се излъчваше от стената, монтирана за Негово Светейшество папата. Мракът захлупи мраморната площадка, сякаш бе настъпила най-черната нощ. Светлината на Плопър започна да примигва, после угасна и мракът се вдигна. Плопър престана да избухва. Лежеше безжизнен върху паважа и въобще не помръдваше. Копа сено беше паднал възнак, а Опушения — по очи на паважа.

Тенисън се огледа. Балонообразния бавно пропълзя по мраморната площадка, мъчително пъплейки напред. Теодосий и Стария чакаха. Опушения бавно се приближаваше. Декър прекоси площадката, подхвана Копа сено и го изправи. Плопър направи едва доловимо движение, Декър се приближи, хвана го за едно от пипалата и го повлече надолу.

Тенисън успя да се изправи. Рамото, върху което бе паднал, пулсираше от болка. Той закуцука, сгърчил тяло, доста повървя така, докато се присъедини към Декър и Копа сено.

— Нищо не бе в състояние да го убеди да се откаже — рече Декър и посочи Опушения. — Той е един от онези фанатици, които никога не се признават за победени. Даже когато е проснат на земята и знае, че с него е свършено, ще направи още един опит. Знаеш ли какъв е неговият девиз? „Първо Галактиката, после Вселената.“

— Той е луд — рече Тенисън.

— Със сигурност е луд — кимна Декър.

— Но ти живееше при него.

— Както ти казах, приятелю — борба за оцеляване!

Опушения вече бе достигнал до Теодосий. Престана да пълзи и остана с лице към паважа.

Декър му каза нещо и Опушения му отвърна с приглушен глас.

— Ваше Преосвещенство — поде Декър, — той наистина се е смирил. Не знам обаче какво може да се очаква от него. Но сега наистина е смирен. Хванете го и го затворете колкото се може на по-сигурно място. Най-добре ще бъде да го ликвидирате.

— Ние не ликвидираме живи същества — заяви Теодосий. — За нас животът е свят. Но имаме място, подходящо за него. Ами какво да правим с онзи, подскачащия?

— Хвърлете го при Опушения. Не е вероятно Плопър да оцелее.

— Ами третият?

— Имате предвид Копа сено ли, Ваше Преосвещенство?

— Да, предполагам, че така се нарича.

— Всичко е наред с Копа сено. Безобиден е. Гарантирам за него.

— Добре тогава. Ще се погрижим за другите двама. И моля, приемете благодарността ми.

— Благодарността ви ли?

— Съобщихте ми, че един от нашите Изследователи е бил прогонен от вашия Център.

Тълпата отново забуча, готова да даде израз на натрупалото се напрежение.

Над ропота прокънтя гръмотевичен глас. Беше Негово Светейшество.

— Случаят е приключен! Всички факти при създалата се ситуация ще бъдат внимателно анализирани. Резултатите ще бъдат обявени по-късно.