Проектът

39.

Във Ватикана, по цялата планета Края на Нищото, се носеше един и същи шепот:

— Мери направи чудо. Тя излекува тумора на Джил. Сложи ръка върху бузата на Джил и грозният тумор изчезна.

Медицинската сестра потвърди, че е видяла всичко. Мери бе помолила Джил да се наведе, така че да може да протегне ръка и да я пипне. Веднага щом Мери докосна бузата й, грозното клеймо бе изчезнало.

Чудо! Чудо! ЧУДО!

В това не можеше да има никакво съмнение. Онези, които бяха успели да зърнат Джил, разгласяваха чудото и пламенно твърдяха, че срамния знак върху лицето й е изчезнал.

След като неколцина започнаха да разпространяват новината за чудото, Джил избяга.

Разтревожена група кардинали съобщиха новината на Негово Светейшество и Негово Светейшество, не съвсем доволен от проявяваната от тях глупост, зацъка и започна да издава други звуци на пренебрежение, съветвайки кардиналите да възприемат по-скептично отношение, докато не се анализират всички доказателства. Когато един от кардиналите предложи да започне църковно-правно дирене с цел да се определи целесъобразността от провъзгласяването на Мери за светица, папата заяви, че е прекалено рано да предприемат подобни стъпки. Макар и мъничко разстроен, Негово Светейшество не се обвързваше с никакви препоръки, оставяйки си свобода на действие.

Автоматично, почти инстинктивно беше обявен всеобщ празник. Работниците във фермите, зеленчуковите и овощни градини захвърлиха инструментите си и поеха в спонтанно шествие към Ватикана. Дърварите тозчас напуснаха горите и се присъединиха към тях. Много монаси и други служители на Ватикана излязоха, за да се присъединят към радостната тълпа. Стражите се опитаха да възпрат множеството да нахлуе във Ватикана. В обширната базилика се блъскаха хора и роботи и всеки желаеше да си отвоюва място, за да коленичи и да се помоли. Отначало камбаните оставаха безмълвни, но накрая, в опит да се успокои тълпата, която започна да крещи срещу очебийното безразличие на Ватикана към чудото, което бе станало, камбаните започнаха да бият и целият свят се окъпа в невиждана радост.

Групички хора се трупаха около клиниката, пееха псалми за Мери, напираха в малката градинка, тъпчеха храстите и цветята. Стражите се опитваха да възпрат множеството, което нарастваше с всяка изминала минута.

Мери се събуди и чу скандирането:

— Мери! Мери! Мери…

Успя да седне в леглото, изумена защо толкова гласове повтарят името й. Медицинската сестра не беше в стаята, бе отишла в друга болнична стая, през чиито прозорец по-добре се виждаше какво става навън.

Мери събра цялата си сила, надигна се от леглото, хвана се за облегалката на един стол и се изправи. После, олюлявайки се, затътри нозе към вратата и като се подпираше по стената, се спусна по коридора. В дъното голямата външна врата беше отворена и през нея нахлуваше хлад и свеж въздух.

Тълпата я зърна точно в мига, когато Мери излезе пред вратата, ала продължаваше да се държи за нея с една ръка, за да не падне. Тишина се възцари над множеството. Всички очи се обърнаха, за да се възхитят на крехкостта и несъмнената святост на жената, която стоеше, изправена до вратата.

Тя вдигна ръка към тях, пръстите й бяха свити в юмрук, и само показалецът й стърчеше напред. Мери го размаха пред лице на тълпата. Гласът й беше тънък и писклив, подобен на пронизителен крясък, който се понесе над изпълнената с благоговение тишина.

— Проклетници! — изпищя насреща им тя. — Проклетници! Проклетници! Проклетници…