Проектът

20.

Джил беше излязла преди половин час, за да отиде в библиотеката, когато се появи Екюър. Тенисън пиеше кафе на бавни глътки. Хюбърт, след като покани Екюър, се скри в кухнята и започна да се рови в нещо, като вдигаше невъобразим шум. Той не обичаше хора, които се застояват дълго.

— Много сте ранобуден — обърна се Тенисън към Екюър. — Седнете да изпиете чаша кафе.

— Смятам да приема — отговори Екюър, — макар че нито вие, нито аз, разполагаме с много време.

— Цялото време във Вселената е пред мен — заяви Тенисън. — Трябва да се появя в клиниката чак в…

— Грешиш, нямаме чак толкова време. Поканени сме на аудиенция.

Тенисън го изгледа недоумяващо.

— Трябва да отидем на аудиенция с Негово Светейшество — обясни Екюър.

— О?

— Това ли е всичко, което ще кажете?

— А какво очаквате да направя? Да се строполя мъртъв на земята? Да се разтреперя от вълнение? Да падна раболепно на колене?

— Бихте могли да проявите поне малко уважение. Изключителна чест е човек да бъде поканен от папата.

— Съжалявам — каза Тенисън, — предполагам, че е така. А какъв е поводът?

— Не съм сигурен. Може би е свързано с откриването на Рая. Теодосий и Робъртс ще ни придружават.

— Кардиналите.

— Да, кардиналите.

— Разбирам защо папата желае да разговаря с вас. Ако е във връзка с видението за Рая, вие плувате в свои води, но аз…

— Мери е ваша пациентка. Папата може да ви зададе някои въпроси от медицинско естество. Не съм сигурен дали Рая е поводът за поканата. Може би папата просто желае да се срещне с вас. Обикновено всеки нов член от персонала на Ватикана е поканен на аудиенция при него. Естествено е да пожелаела се срещне с новия лекар на Ватикана. Подозирам, че щеше да го организира много по-рано, ала ситуацията беше твърде напрегната.

— Тук май винаги е напрегнато, с такова впечатление оставам — отвърна Тенисън.

— Е, да. Но понякога задачите са повече от друг път.

Те продължиха да пият кафето си. Хюбърт не преставаше да вдига шум в кухнята.

— Хюбърт! — повиши глас Екюър.

— Да, сър?

— Спри с тази врява! Не можем ли да си изпием кафето на спокойствие?

— Да, сър — извика Хюбърт и шумът стихна.

— Доста е разглезен — отбеляза Екюър. — Самият аз съм виновен за това. Не зная какво да правя с него.

— Има нещо, за което отдавна искам да ви питам.

— Питайте, не се колебайте.

— Гледах онзи куб — с уравненията и диаграмите. Мисля, че ви казвах. Вие гледали ли сте го?

— Ами да, предполагам, много отдавна. Беше заснет преди години. Преди много години, струва ми се.

— Казвахте ми, че Изследователят се е връщал там няколко пъти и нищо не е могъл да разбере.

— Така е — кимна Екюър. — Заинтересува ли ви нещо?

— В него има нещо, което ми убягва. Нещо, което ми се струва, че почти съм доловил, но после ми се изплъзва. Имам чувството, че ако успея да протегна ръката си съвсем малко напред, ще мога да го докосна.

— Имате ли някаква представа какво може да бъде то?

— Никаква. И това е ужасното. Долавям, че има нещо скрито, но не зная какво е то. Хващам се как си представям различни неща, но съм убеден, че не е нито едно от тях.

— Не се тревожете за това — посъветва го Екюър. — Мога да ви покажа още по-загадъчни неща. Очаквах, че ще проявите повече интерес към файловете. Можете да ходите там, когато пожелаете — по всяко време. Ползвайте каквото искате.

— Имаше и други неща, с които се занимавах — рече Тенисън. — Пък и да си кажа честно, може би изпитвам малко страх от онова, на което бих могъл да попадна. Безпокои ме светът на уравненията. Но есенният свят все още не напуска съзнанието ми. Бих желал да се върна и отново да посетя този прекрасен свят, но нещо ме възпира да го сторя.

Екюър допи кафето си.

— Хайде — напомни му той, — папата ни очаква.