Загадката Колумб

8

Але напусна сградата с чувство на отвращение. Тези типове отидоха прекалено далеч. При предварителното обсъждане бяха уточнили как да придадат максимална достоверност на постановката, но изобщо не беше ставало дума за опипване. Закария със сигурност беше станал свидетел на гаврите. Един Бог знае какво си беше помислил. Идеята беше баща й да се стресне дотолкова, че да предприеме конкретни действия. За тази цел постановката трябваше да бъде максимално убедителна, но без крайности, които със сигурност щяха да предизвикат обратен ефект.

Сега обаче беше сигурна само в едно: сценката, която разиграха, би трябвало да свърши работа.

Бе се запознала със Закария преди шест месеца в Севиля. По онова време тя работеше в Библиотека „Коломбина“, където имаше на свое разположение една наистина изключителна колекция материали от времето на Колумб. Акцентът на докторската й дисертация беше върху подробната карта за морска навигация, благодарение на която той беше стигнал до Новия свят. Въпросната карта бе изчезнала през XVI век и оттогава насам съдбата й бе неизвестна. Някои експерти бяха на мнение, че именно тя е mappa mundus — първата карта на света. Други твърдяха, че тя съдържа неизвестна за мореплавателите от XV век географска информация, свързана с финикийците, гърците, старите египтяни и дори с древните обитатели на Атлантида.

Но никой нищо не можеше да докаже. Допълнително масло в огъня наливаше официалната декларация на испанското правителство, според която в държавните архиви такава карта нямаше, но въпреки това никой не беше допуснат до тях, за да се увери, че действително е така.

Почти на шега Але написа една статия за Колумб и я изпрати на английското специализирано издание „Минерва“, което публикуваше различни материали за археология и древно изкуство. За нейна огромна изненада статията излезе и по всяка вероятност именно тя беше привлякла вниманието на Закария.

Оказа се, че това е човек с изключителни качества, който въпреки скромното си образование бе успял да се издигне до върховете на международния бизнес, при това абсолютно сам, без чужда помощ. Държеше се встрани от светлината на прожекторите, предпочиташе да живее сам, никога не се бе женил и нямаше деца. Не прибягваше до услугите на рекламни или пиар агенции, нямаше екип от сътрудници, но въпреки това бе мултимилиардер, за когото светът не знаеше почти нищо.

В момента Закария живееше в едно великолепно имение в покрайнините на Виена, но освен него притежаваше няколко сгради в центъра на града. Един от апартаментите в тях обитаваше Але. Тя вече беше успяла да получи представа за мащабите на неговата благотворителна дейност, която развиваше посредством няколко фондации, наливащи милиони в проекти, свързани с юдейската кауза. Отношението му към Израел беше изпълнено със страхопочитание вероятно защото религията означаваше много за него. Както и за нея.

Той беше роден и възпитан според каноните на тази религия. Але прие юдаизма преди пет години, но сподели това единствено с дядо си, който остана много доволен. Цял живот беше мечтал внуците му да бъдат евреи, но баща й се обяви категорично против. За разлика от майка си Але така и не намери утеха в християнството. Юдаизмът я привличаше още като дете и съвсем логично доведе до решението й в зряла възраст да се отдаде на тази религия. И тя го направи — разбира се, след като премина нужната подготовка.

Този акт остана тайна за баща й. За съжаление.

Тя продължаваше да броди из тесните павирани улички. В далечината се разнесе камбанен звън. Беше осем вечерта. Би трябвало да се прибере у дома и да се преоблече, но в крайна сметка реши, че най-напред ще се помоли. За щастие на излизане беше облякла вълненото си палто, тъй като времето във Виена продължаваше да е хладно. А то беше достатъчно дълго, за да скрие разкъсаните й дрехи. Тук, в този древен град, в който някога бяха живели над двеста хиляди евреи, а днес бяха не повече от десет хиляди, тя продължаваше да се чувства свързана със своето минало. Нацистите бяха разрушили деветдесет и три синагоги и избили шейсет и пет хиляди евреи. Когато мислеше за тези неща, умът й неволно се пренасяше в годината 70-а от новата ера, която беше донесла най-голямата трагедия в историята на новата й религия.

През 586 г. пр.н.е. вавилонският император Навуходоносор нахлул в Йерусалим. Избити били представителите на официалната власт, бойци и военачалници, занаятчии. Хиляди били отведени в плен. Оцелели само най-бедните. Завоевателите разрушили Първия храм на Соломон, най-святото място за всички евреи. Заграбили съкровищата в него, включително златните съдове за богослужение, които нарязали на части. Евреите прекарали дълги години в изгнание, а след завръщането си в Палестина изпълнили Божията заповед и построили нов свещен храм. Мойсей разполагал с подробен план, който съдържал дори инструкции за изработването на новите свещени предмети. Вторият храм бил завършен през 516 г. пр.н.е., а през 18 г. пр.н.е. Ирод се заел с пълната му реконструкция и разширение. През 6 г. пр.н.е. Храмът посрещнал римляните, които завладели Юдея. Шейсет години по-късно, когато юдеите се вдигнали на бунт, той все още бил на мястото си.

Бунтът бил успешен. Юдея ликувала, защото най-после била разкъсала оковите на римското робство. Но всички знаели, че легионите ще се завърнат. И те наистина го направили.

По заповед на Нерон армията на Веспасиан атакувала от север, а тази на сина му Тит — от юг. Войната за Галилея започнала през 67 г. Две години по-късно Веспасиан станал император, но Тит и неговата 80-хилядна армия останали на Изток, за да дадат добър урок на юдеите.

През 70 г. Юдея била покорена отново, а Йерусалим бил обсаден.

Сраженията били ожесточени. И двете страни дали много жертви, а условията в града били ужасяващи. Всекидневно през крепостните стени били изхвърляни стотици трупове, а гладът и болестите се превърнали в могъщ съюзник на римляните. Тежките тарани най-после разбили стените на крепостта и римляните изтласкали защитниците към Храма, където те се барикадирали за последен отпор.

След шест дни интензивно използване на тараните Храмът останал непокътнат. Дебелите каменни стени издържали на всички удари. Провалили се и опитите да бъдат преодолени с помощта на стълби. В крайна сметка римляните подпалили портите и успели да проникнат през тях.

Юдеите също запалили пожари с надеждата да спрат агресорите. Но огънят се разпространявал твърде бързо и обхванал барикадите около светилището. Защитниците били шепа хора и не могли да издържат атаките на далеч по-многобройния враг. В крайна сметка посрещнали смъртта като герои, изправили се с голи гърди срещу вражеските мечове, пронизвали се един друг или скачали в пламъците.

Защитниците приели смъртта като избавление и били щастливи, че могат да умрат в своя свещен Втори храм.

Центурионите убивали когото видят сред димящите клади и грабели каквото им се изпречи пред очите. Пред свещения олтар имало камара трупове, по стъпалата течали реки от кръв.

Тит и генералите му успели да проникнат в Храма, преди той да бъде окончателно съборен. Били слушали много за величието му, но видяното наистина ги изумило. Заобикалящият ги разкош изненадал дори римляните. Светая светих — олтарът — бил отрупан със злато. Вътрешната му врата била изработена от коринтински бронз. Над дванайсетте стъпала, които водели към него, висели лози от чисто злато, отрупани с тежки златни гроздове, надвишаващи човешки бой. На специална поставка била положена златна корона със сребърни инкрустации, която обаче не била истинската, а само копие на онази, която носел Върховният жрец след завръщането си от изгнание.

Около нея били подредени и другите свещени предмети.

Златната менора — светилникът със седем свещи. Трапезата на Божественото присъствие, също от чисто злато, на която се слага свещеният хляб. Сребърните тръби, които призовават вярващите за богослужение.

Всичко, което Бог заповядал на Мойсей да направи на планината Синай.

Римляните знаели, че разрушаването на Втория храм и разграбването на неговите съкровища ще означават край на юдаизма като религия. На хората, които я изповядвали, предстояло ново заточение. Главно духовно, въпреки че мнозина от тях щели да умрат или да бъдат изпратени в робство.

Трети храм нямало да има.

През последните 1940 години положението не се е променило, помисли си Але, докато влизаше във Виенската синагога, оцеляла при нацистката окупация.

Храмът се гушеше между безлични жилищни блокове и беше оцелял благодарение на един декрет на император Йосиф II, който разрешавал единствено на католическите катедрали да бъдат строени на централните артерии на града. По ирония на съдбата именно това оскърбление бе спасило сградата. Нацистите не можели да я подпалят, без да опожарят целия квартал.

Строената през XIX век синагога имаше овална форма. Сводът беше стъпил на дванайсет позлатени колони в йонийски стил, символизиращи дванайсетте синове на Яков, прародители на израилтянските племена. Вътрешността на високото кубе беше синя, обсипана със сребристи звезди. През изминалия месец Але се беше отбивала тук почти всеки ден, привлечена от чистите форми и елегантността на храма, в който се чувстваше като във вътрешността на скъпоценно яйце.

Какво би означавало за юдеите строителството на Трети храм в Йерусалим? Без съмнение всичко. Но за изпълнението на тази задача нейната нова вяра щеше да се нуждае от своите нови светини.

Тя зарея поглед из вътрешността на слабо осветения храм и очите й се насълзиха. Все още усещаше грубите лапи на онези негодници по тялото си. Никой досега не я беше докосвал по такъв начин. Але се разплака. Какво би си помислила майка й? Тя беше добра жена, която рядко споменаваше бившия си съпруг и правеше всичко възможно да я накара да му прости. Но Але така и не успя. Би трябвало да се безпокои от това, което стори на баща си, но съзнанието й беше изцяло заето от мечтите за бъдещето.

Избърса сълзите си и направи опит да се успокои.

Свещеният кивот никога нямаше да бъде открит — вавилонците се бяха погрижили за това. Но какво бе станало със златната менора, Божествената трапеза и сребърните тръби? Те може би все още съществуваха.

Съкровището на Храма. Или това, което беше останало от него. Изчезнало преди 1940 години. От баща й зависеше дали то щеше да бъде намерено.