Загадката Колумб

19

Закария не можеше да спи. Ситуацията с Але Бекет го тревожеше. Бене Роу се оказа много по-изобретателен, отколкото беше допускал. Добре че си направи труда да го проучи, както беше направил с Том Сейган.

Доста интересен тип. Майка му беше наполовина тайно и наполовина африканка. Баща му беше африканец — разбира се, със смесена кръв. И двамата произлизаха от семейства на избягали роби, които се бяха установили високо в планината и бяха причинявали достатъчно проблеми на плантаторите с войнствените си набези. В един момент положението бе станало толкова сериозно, че британците бяха принудени да сключат мир с тях.

Закария се зае да проучва мароните с надеждата да получи по-ясна представа за тяхната психология и начин на живот. Първите роби били докарани в Ямайка от испанците през 1517 г. Това се наложило, защото местните таиноси започнали да измират. Африканците станали овчари, ловци и полусвободни фермери. Те бързо проучили острова, най-вече гъсто залесените планински терени. Включили се във войната между Испания и Великобритания на страната на испанците. През 1660 г. испанците били принудени да напуснат острова завинаги, но африканците останали, превръщайки се в първите марони. Още тогава английският губернатор на Ямайка предрекъл, че един ден те ще станат голям проблем.

И се оказал прав.

Постепенно мароните поставили под контрол цялата вътрешност на острова. Всеки колонизатор, който дръзнел да се отдалечи от крайбрежието, плащал скъпо. С увеличението на плантациите със захарна тръстика се появили и нови роби. Бунтовете зачестили. Много африканци избягали в планините и се присъединили към хората от своята раса, които вече живеели там. Английските фермери настоявали мароните да бъдат изтребени. Първата война срещу тях станала факт през 1731 г., а втората — през 1795-а. Резултатът бил депортиране на няколкостотин маронски фамилии. Оцелели малцина, затворени в непристъпните си планински селища.

Сред тях било и семейството на Роу.

На маронско наречие „бене“ означава „вторник“. Тези хора по традиция наричали децата си на деня от седмицата, в който са се родили. Фамилията Роу била наследена от британския плантатор, при когото работели — нещо, което според проучването му също се срещало често. Самият Бене мразеше фамилията си, защото тя му напомняше за униженията, на които бяха подлагани предците му. Спомените за робството все още бяха живи, въпреки че Ямайка го отменила още през 1834 г. Дотогава островът бил последна спирка от маршрута на търговците на роби от Африка. Той започвал от Южна Америка, вървял на север към Карибския басейн, а след това на запад — към Ямайка. Когато шхуните на търговците акостирали на пристанището в Кингстън, най-здравите и кротки роби отдавна били продадени. Оставали другите — в по-голямата си част агресивни негри, които имали дързостта да избягат, а след това да обявят война на доскорошните си господари. Такова нещо било немислимо за останалата част от западния свят, но не и в Ямайка.

Бене Роу бе продукт именно на подобни бунтовници. Баща му бе гангстер, но притежаваше достатъчно прозорливост, за да насочи усилията на семейството към производството на кафето „Блу Маунтин“. Бене също бе успешен бизнесмен. Притежаваше курорти на много карибски острови и контролираше няколко мини за боксит в Ямайка, които даваше под аренда на американски компании срещу милиони долари годишно. Негова собственост бе и голямо имение в Сините планини, където работеха близо хиляда души. Като човек имаше изненадващо малко пороци, въпреки че управляваше най-печелившите от тях. Той ненавиждаше дрогата, пиеше съвсем малко ром и вино. Не пушеше, жените в живота му бяха малко, а над всички бе майка му. Нямаше и деца, включително и незаконни.

По всичко личеше, че се интересува единствено от изгубената златна мина на Колумб.

И тя ги събра.

По време на първата експедиция през Атлантика флотилията на Колумб наброявала три кораба, заредени с храна и вода за една година. Разполагали с навигационни инструменти и достатъчно дрънкулки за размяна. Трюмовете на „Санта Мария“ били преустроени така, че да поберат три големи дървени сандъка. Те били качени на борда от неколцина конверсос — евреи по душа, принудени да се покръстят от Инквизицията. За нещастие „Санта Мария“ била сериозно повредена и на Коледа 1492 г. била принудена да хвърли котва в залива на Испаньола. Товарът бил прехвърлен на острова. Трите сандъка били закопани в земята през нощта под прекия надзор на адмирала и неговия преводач Луис де Торес.

Това бе всичко, което се знаеше със сигурност. Десетилетия по-късно баща му бе открил пакет с документи, които хвърляха повече светлина върху развоя на събитията. Трите сандъка бяха изчезнали.

На тяхно място се бе родила легендата за изгубената златна мина на Колумб.

Бене търпеливо чакаше обясненията на Холибъртън. Определено хареса усмивката, разцъфнала върху загорялото му лице.

— Надявам се, че тези документи не са напуснали държавния архив — подхвърли Трей.

— Бъди спокоен, ще бъдат съхранявани на сигурно място. Кажи ми какво пише в тях.

— Този тук с восъчния печат прилича на нотариален акт за четиристотин и двайсет акра земя и вероятно е такъв. Описанието е повърхностно, но в онези години всички са били такива. Според мен ще можем да уточним границите, които са очертани от няколко реки.

Източната част на Ямайка бе прорязана от стотици реки и потоци, които отвеждаха в океана водата от почти непрекъснатите дъждове, изливащи се над планините.

— Дали ще можеш да локализираш парцела?

— Мисля, че да — кимна Холибъртън. — Но едва ли ще изглежда както преди триста години. Почти сигурно е, че някогашната джунгла отдавна е изсечена.

Бене беше окуражен. Територията на Ямайка възлизаше на около 11 000 квадратни километра и включваше най-високите планини на Карибите, надупчени от хиляди пещери. Той отдавна беше убеден, че ако изгубената златна мина съществува, тя със сигурност се намира някъде из Сините планини или масивите, които покриваха източната част на острова. Днес определен процент от тях бяха частна собственост (самият той притежаваше такива земи), но всичко останало влизаше в рамките на огромен резерват, стопанисван от държавата.

— Това е важно за теб, нали? — подхвърли Трей.

— Важно е за мароните.

— Не вярвам да търсиш лична изгода, защото отдавна си мултимилионер.

— Не е нужно да го изтъкваме — усмихна се Бене.

— То отдавна не е тайна.

— Не става въпрос за пари. Ако онзи проклет италианец е открил някаква мина, тя му е била показана от таиносите. Тяхна собственост, върху която не е имал никакви права. Аз бих искал да им я върна обратно.

— Таиносите отдавна са изчезнали, Бене.

— Но най-близки до тях сме ние, мароните.

— Май ще имаш шанс да го направиш — усмихна се Трей. — Тези документи са уникални. През май хиляда шестстотин седемдесет и пета година Авраам Коен дал под съд брат си Моузес Коен Енрикес. Документът, който Фелипе е откраднал от архивите, сочи, че става въпрос за съдебно споразумение, според което Авраам дал на Моузес четирийсет броя домашни животни, срещу което брат му се задължил да пази собствеността му, докато той отсъства от Ямайка. Интересното е, че делото не се гледа в обикновено съдилище, а от върховния съдия и губернатор на острова Томас Модифорд.

— Спорът е твърде незначителен за върховен съдия, така ли?

— Точно така. Освен ако не е имало и други клаузи. Доколкото мога да преценя, през хиляда шестстотин седемдесет и пета братята Коен са наближавали седемдесетте.

Трей обясни начина, по която двамата братя помогнали за създаването на държавното управление на Ямайка. През 1640 г. Авраам Коен бил прогонен от острова. Завърнал се през 1670-а и купил въпросните 420 акра земя, за които брат му се грижел до 1675 г. Тогава между тях избухнал спор относно заплащането.

— По очите ти познавам, че има и друго — подхвърли Бене. — Какво е то, приятелю?

— Според споразумението Моузес предлага да оттегли съдебния иск срещу определена информация от страна на Авраам. Става въпрос за мината, Бене. Именно за нея са се борили двамата старци.

Отпуснала се на задната седалка, Але изпитваше дълбоко облекчение от факта, че напуска Австрия. Летището се намираше на двайсетина километра югоизточно от града в местност, известна като Швехат. Тя не познаваше пътя, но колата плътно следваше знаците, включително европейския символ на реактивен самолет. Трафикът по магистралата беше слаб и това беше нормално, тъй като наближаваше дванайсет. Але беше уморена и се надяваше да поспи по време на полета. Това не би трябвало да е проблем, защото много пъти беше летяла през нощта. Така щеше да си почине и да бъде готова за срещата със Закария на другия ден.

Отново беше свободна.

Защо мъжете винаги я разочароваха? Първо баща й, а след това поредица от неуспешни връзки, завършили с абсолютно провален брак. Нищо не беше както трябва, когато в живота й се намесваха мъже. Но Закария изглеждаше различен. Дали защото олицетворяваше бащинската фигура, която цял живот й беше липсвала? Или поради други причини?

Беше сигурна само в едно: уважаваше този човек по начин, по който не беше уважавала нито един мъж след смъртта на дядо си.

Пътуването в една кола с Миднайт я правеше нервна. Фактът, че този тип седи на сантиметри от нея, я караше да се чувства омърсена. Още малко, рече си тя. После отлитам и никога повече няма да се върна тук.

Част от нея се чувстваше зле заради начина, по който бяха измамили баща й. Не би искала това да се случи и на нея — да бъде измамена от собственото си дете. Но баща й беше захапал въдицата. Дано всичко бъде наред. Обаждането на Саймън означаваше, че се е случило нещо важно. Молеше се то да не включвай среща лице в лице с Том Сейган. Отдавна му беше казала всичко, което искаше.

Колата изведнъж се насочи към една от рампите на магистралата, която не беше обозначена като изход за Швехат или за летището.

— Хей, какво правиш? — попита тя.

Миднайт не отговори.

Завиха наляво и поеха по двупосочен път, край който тъмнееше гора. Светлини не се виждаха нито пред тях, нито зад тях. Скоростта осезаемо нарасна.

— Къде отиваме? — нервно попита тя.

Миднайт намали и направи още един завой. Под светлината на фаровете се появи черен, осеян с неравности път.

— Хей, какво става? Къде отиваме?

Обзе я паника. Опита се да отвори вратата, но тя се оказа заключена. Натисна бутона за сваляне на стъклото, но и той не се задейства.

После насреща се появи нещо. Кола, спряла на мястото, на което черният път свършваше до поляна, потънала в непрогледен мрак.

Иззад колата се появи фигурата на мъж. Потрепващата светлина на фаровете докосна лицето му и Але изтръпна от ужас.

Брайън.