Загадката Колумб

64

Том и равинът поеха по улица „Малселова“, отдалечавайки се от Старата-нова синагога. От двете страни имаше множество магазини и кафенета, претъпкани с посетители. Той добре знаеше каква е сградата, която всеки момент щеше да се появи иззад ъгъла — синагогата „Майсел“, построена през 1591 г. от Мордекай Майсел. Беше я посещавал няколко пъти, докато подготвяше един от своите материали за Прага. Богат и предприемчив, евреинът Майсел успял да спечели доверието на император Рудолф II, който го назначил за свой съветник. С течение на времето си издействал специално разрешение за строеж и се заловил за работа. В продължение на повече от век синагогата била най-голямата и пищна сграда в района. Изгоряла до основи по време на големия пожар през 1689 г., но през XIX век била изградена отново, а доколкото си спомняше, окончателната й реставрация бе завършена през 1995 г. Оттогава насам в нея не се извършваха религиозни обреди, тъй като тук имаше постоянна историческа експозиция, разказваща за живота на чешките евреи.

Влязоха вътре. Очите му с възхищение се плъзнаха по извитите арки и разноцветните стъкла на прозорците. Високите стени бяха боядисани в топло жълто, а между тях се придвижваха множество туристи, които разглеждаха експонатите, подредени в широки витрини. Тишината се нарушаваше единствено от стъпките им. Берлингер кимна на жената зад гишето, която им махна да влизат.

— Нацистите събрали тук всичко, което задигнали от другите синагоги — прошепна равинът. — Идеята била да направят музей на нашата унищожена раса. Със собствените си очи съм виждал огромните купчини свещени съдове, струпани тук и на други места. Гледката беше ужасна.

Поеха по централната пътека, осветена от полилеи с необичайна форма. Многобройните електрически крушки по тях бяха обърнати надолу. От двете страни на пътеката, високо горе, се виждаше балкон с каменни парапети и многобройни ниши, в които бяха изложени лъскави менори.

— Повечето от артефактите вече ги няма, защото са върнати по предишните им места. Но някои останаха, защото храмовете им вече не съществуват. С течение на времето стигнахме до решението, че тук е най-подходящото място да изложим част от своето историческо наследство. Така се роди музеят на една все още жива раса, която продължава пътя си напред.

В гласа на стария воин прозвуча нотка на гордост.

— Няма ли начин да спасите отношенията между вас и дъщеря ви? — попита след кратка пауза равинът.

— Вероятно не. Преди много години получих шанс, но го пропуснах.

— Тя спомена за някакъв журналистически материал, който сте изфабрикували. Това ме заинтригува и се поразрових малко. Оказа се, че някога сте били известен и уважаван журналист.

Думичката някога го жегна.

— И все още съм такъв — поклати глава той. — А онази жена знае цялата истина.

— Така е — кимна равинът. — Ами ако успеете да докажете, че сте станали жертва на измама?

— Нещата ще се променят.

— Не знам нищо повече от онова, което споделих с вас. Тя се държеше тайнствено, но беше много настоятелна.

— А какво всъщност знаете?

— Само подозирам, че има поне един човек на този свят, на когото бихте искал да си отмъстите.

Том отбеляза, че равинът не отговори на въпроса, и реши да му върне жеста, като замълчи.

— По време на войната бях принуден да върша неща, които никой достоен човек не би трябвало да върши — промълви след известно време Берлингер. — Направиха ме председател на еврейския съвет в Терезин. Всекидневно трябваше да решаваме кой ще живее и кой ще умре. Благодарение на нашите решения загинаха хиляди. Собственият ми син — прошепна старецът. — Бог да даде покой на душата му.

Том запази мълчание.

— Трябва да ви кажа нещо — добави равинът. — По време на войната много хора бяха изпратени в лагери. Но нещо се случи с мен малко преди да бъда депортиран. Двамата с Марк често разговаряхме за него. Може ли да го споделя с вас?

Вратата на фермата отхвръкна на пантите си.

Берлингер отстъпи назад, пропускайки двамата мъже и 15-годишния си син Ерик, които измъкнаха навън единствения обитател на къщата. Беше полугол, но лятната нощ беше топла. Името му беше Юри — чех, когото Берлингер познаваше отпреди войната.

— Какво искате? — извика Юри. — Защо сте тук?

Принудиха го да падне на колене.

— Нищо не съм направил! Обработвам си нивите и не преча на никого! Защо сте тук? Нищо не съм казал на нацистите!

— Говорил ли си с нацистите? — пристъпи крачка напред Берлингер._

Всички бяха въоръжени. Включително Ерик, който още от малък беше овладял изкуството да борави с оръжие. До този момент бяха успели да запазят свободата си, защото бяха избягали навреме в гората. Много му се искаше към тях да се присъединят повече хора, но броят на желаещите намаляваше с всеки изминал ден.

— Не, не! — поклати глава Юри. — Не съм говорил с никакви нацисти! На никого не съм казал за евреите, които се крият наблизо.

Точно за това бяха дошли. Едно семейство бе успяло да избяга от Прага и да се скрие в крайградските гори. Юри ги бе снабдявал с храна — достоен жест от доблестен сънародник. Но когато парите на хората свършили, той ги бе предал, за да получи обявената за главите им награда. За съжаление и други постъпваха като него.

— Моля ви, моля ви! Нямах друг избор! В противен случай щяха да ме убият! Помагах на тези хора в продължение на седмици!

— Докато им свършат парите! — отвърна с презрение единият от мъжете.

Берлингер видя омразата в очите на сънародниците си. Дори Ерик го гледаше с отвращение. Никога не беше виждал момчето си такова. Войната променяше всички.

— Какво очаквахте да направя? Вие, евреите, нямате никакъв шанс. Никой не може да ви помогне и ще трябва да…

Нощната тишина беше прогонена от силен изстрел. Главата на Юри експлодира, тялото му се строполи на земята. Ерик свали оръжието си.

— Яшар Коях — промълви един от спътниците му и го потупа по гърба.

„Бог да ти дава сили.“ Едно от традиционните пожелания в Тората. Което се беше превърнало в поздравление за убийство.

— Не бяхме там, за да го убиваме — промълви Берлингер. — Или поне аз си мислех така. Нали по това се различавахме от германците?

— Но защо изобщо сте отишли там?

— За да му потърсим сметка, разбира се. Но не и да го убием.

Предвид обстоятелствата това обяснение прозвуча доста наивно.

— Малко по-късно ме изпратиха в Терезин — продължи равинът. — Но синът ми избегна моята съдба, защото се включи в съпротивата. Сражава се с окупаторите почти цяла година, докато не го убиха. След онази нощ изобщо не разговаряхме. Той се гордееше с постъпката си, аз се срамувах от нея. Постепенно се отчуждихме един от друг. И до ден-днешен съжалявам.

— А на какво ви научи времето?

— Че съм обикновен глупак. Онзи тип заслужаваше да умре. Но тогава все още не познавах ужасите на Терезин и всичко, което се случи след него. Все още ми предстоеше да разбера колко гола е човешката душа, все още не знаех колко силно мога да мразя.

— За мен такива бяха само последните осем години, през които не бях на себе си — глухо призна Том. — Сега смело мога да кажа, че последните няколко дни промениха всичко.

— Към по-добро?

— Все още не знам.

— Марк би ви харесал.

— Познавам го съвсем бегло, от ранното си детство.

— Той имаше авантюристичен дух. Беше добър евреин, макар и да не демонстрираше всеотдайност. Това може би се дължеше на света, в който живееше. Добре помня, че собствената ми вяра беше подложена на голямо изпитание. Вероятно и професията му беше изиграла своята роля. Археологът потъва дълбоко в миналото и почти забравя за настоящето. Но въпреки това беше достоен човек, който изпълни дълга си.

— Като левит?

Берлингер кимна.

— Страшно много бих се радвал отново да видя нашето изгубено съкровище. Каква гледка би представлявало то!

— Може би ще получите този шанс. Саки е променил правилата на тази игра. Което означава, че и аз мога да сторя същото.

— Нима няма просто да й сложите край?

Том замълча за момент, преценявайки последиците от своя отговор. Ставаше въпрос за тайна, оцеляла в продължение на цели петстотин години.

— Напротив, точно това възнамерявам да направя — отвърна на глас той.

Берлингер пристъпи към една от витрините, в която бяха изложени чифт сребърни свещници, чаша за празника Кидуш, красиво инкрустирана сребърна кутия за подправки и един правоъгълен контейнер с размери трийсет на трийсет сантиметра. Сребърните му стени бяха голи, без никакви инкрустации. Капакът беше снабден с вътрешна ключалка. Точно както го беше описал Берлингер.

Извади ключа от джоба си.

— Този ключ ще отвори сандъчето — обяви равинът. — Но преди това ще уредя да прегледате съдържанието му на спокойствие.

Старецът протегна ръка и Том я пое.

— Аз изпълних дълга си — обяви Берлингер. — От тук нататък думата имате вие. Желая ви успех и ще се моля за душата ви.

След тези думи старецът се отдалечи.