Загадката Колумб

14

Бене ненавиждаше Спениш Таун. В продължение на триста години столица на Ямайка и истинско архитектурно бижу, кацнало на западния бряг на Рио Кобре, този град постепенно се беше превърнал в опасно за живеене гето с близо 200 000 обеднели обитатели, изпаднали в пълна зависимост от многобройните гангстерски банди. Той рядко се отбиваше там, тъй като бизнес интересите му бяха съсредоточени източно от Кингстън, във високите планини, или по северното крайбрежие. На практика обаче беше роден и израснал в покрайнините на Спениш Таун, в един опасен квартал, контролиран от фамилията му — разбира се, до момента, в който баща му беше допуснал грешката да ликвидира някакъв американец, който се оказа от Агенцията за борба с наркотиците. Щатите настояваха за правосъдие и правителството на Ямайка неохотно отстъпи. Междувременно обаче баща му прояви благоразумието да умре в затвора.

Бене бе единственото дете в семейството. Приела трудно смъртта на съпруга си, майка му го закле да не поема по пътя на баща си. Днес, вече седемдесет и една годишна, жилава и здрава, тя все още нямаше никаква представа за мащабите на неговата империя. Той не искаше да я лъже, но за щастие това не беше необходимо, тъй като имаше добре развит легален бизнес — плантациите за кафе, хотелите и мините бяха доказателство, че не се занимава с престъпна дейност. Което поне за него си беше чистата истина.

Всъщност той мразеше престъпниците.

Вярно, че винаги беше готов да предложи проституция, хазарт или порнография на всеки, който пожелаеше, но клиентите му бяха зрели хора и сами отговаряха за постъпките си. Той от своя страна никога не включваше в бизнеса си деца и непълнолетни. Веднъж дори му се наложи да застреля някакъв сутеньор от Монтего Бей, който упорито отказваше да прекрати предлагането на непълнолетни момчета на перверзни туристи. И сега би постъпил така. Нарушаваше с лекота обществените норми, но винаги се придържаше към правилата на личния си морал.

Седеше на задната седалка на луксозния майбах 62S, за който беше платил половин милион американски долара. Колата си струваше парите, до последния цент. Обичаше скъпата кожа на тапицерията, а най-много си падаше по широката задна седалка, която с натискането на един бутон се разгъваше до почти хоризонтално положение, превръщайки се в удобно легло. Това му позволяваше да подремва по време на дългите пътувания. Стъкленият покрив обаче беше върхът. Докосването на друг бутон беше достатъчно, за да го затъмни изцяло, а при нужда отново да стане прозрачен.

Бавно си пробиваха път сред пренаселени квартали, чиито граници бяха известни единствено на хората, които живееха тук. И на него. Познаваше тези места като петте си пръста. Някога тук беше управлявал баща му, но днес районът се намираше под контрола на така наречените донове, чиито банди водеха безкрайна война за надмощие.

Защо? Може би защото животът им предлагаше малко други удоволствия. Тези хора бяха достойни за съжаление. Истината се криеше в една пословица, известна на всички:

Ямайка притежава от всичко по малко, но то никога не е достатъчно.

Продължаваха напред. Сградите от двете страни на претъпканата с хора улица бяха на два или три етажа, притиснати толкова близо една до друга, че не позволяваха достъпа на чист въздух. След известно време завиха по една странична алея. Пред тях изскочиха двама мъже и размахаха ръце. Бяха с отдавна неподстригвани бради, а косите им бяха сплетени като въжета. Заеха позиции от двете страни на лимузината. Ризите им висяха свободно над панталоните, очевидно прикривайки оръжия.

— Бугуяга — промърмори Бене и поклати глава.

Така наричаха уличните бандити.

Той свали задното стъкло и подхвърли:

— Какво има?

Нарочно не се обърна към тях на патоа, който несъмнено беше предпочитаният им диалект. Мъжът от неговата страна явно не го позна и се приготви да каже нещо, но другият заобиколи колата, дръпна го за ръката и махна на шофьора да потегля.

— Какво става? — иронично им подвикна Бене. — Не можете ли да говорите?

Бандитите размениха няколко думи шепнешком, а после се обърнаха и побягнаха. Бене отново поклати глава. Какво ли бяха намислили? Може би да го ограбят тук, насред улицата?

— Извадиха късмет, че нямаме време да ги гръмнем — рече с въздишка той. — Хайде, потегляй.

Не след дълго откриха коптора, в който живееше Фелипе. Изгнили дъски, ръждясали ламарини и максимално просто разпределение — четири наредени една до друга стаички с катинари на вратите. В двата края на постройката бяха поставени ръждиви варели за дъждовна вода, което означаваше липса на водопровод и оправдаваше вонята на урина. Отпред пасяха кози.

— Разбивайте! — късо заповяда Бене.

Паянтовите врати отскачаха една след друга под тежките ритници на хората му.

Най-голямата стая беше около шест квадратни метра — достатъчно, за да поберат легло, печка, гардероб, телевизор и кош за мръсни дрехи. Осемдесет процента от обитателите на Спениш Таун и Кингстън живееха при такива условия или още по-лоши.

Погледът му се насочи към леглото. Фелипе не беше излъгал. На мръсния под имаше купчина стари документи. Единият от хората му отиде да ги вдигне. Другият остана до вратата с пистолет в ръце. Съществуваше опасност двамата им „посрещачи“ да са информирали местния дон, че Бене Роу се е появил в квартала. Което означаваше, че могат да очакват гости. Вероятно за да поднесат почитанията си. Но все пак гости.

— Не желая никой да ни безпокои! — изръмжа той.

Хората му кимнаха.

Бързо откри нотариалния акт от 1671 г. Беше на испански или португалски, с избеляло от времето мастило. В комплекта имаше още няколко пергамента — сиви, с пожълтели краища, изписани на същия език. Бене успя да разчете няколко думи. Някаква бъркотия навън го накара да се обърне. На прага се появи жена с две малки момиченца. Хората му бяха достатъчно съобразителни, за да скрият оръжието си. Жената беше чернокожа, облечена с рокля на жълти, розови и зелени цветя. Босите й крака бяха покрити с прах.

— Кой ти? — попита тя.

— Приятел — отвърна Бене.

Жената прекрачи прага.

— Ти ли разби вратата? — остро попита тя.

— Налагаше се — кимна той и й показа снопчето документи. — Дойдох за тези неща.

— Къде е Фелипе?

Бене сви рамене.

— Ти жена му ли си?

Тя кимна.

— А тези деца неговите ли са?

— Само едното.

Това му е гадното на убийството. Все някой страда. Но той не можеше да позволи на никого да го прави на глупак. На този остров репутацията бе всичко. А Фелипе беше подписал присъдата си в момента, в който се беше продал. Жалко, че тези три същества също щяха да платят цената.

Бръкна в джоба си и извади пачка стодоларови банкноти. Отброи двайсет и ги хвърли на леглото.

— К’во е това? — учуди се жената.

— Заплатата на Фелипе.

Жената го гледаше със смесица от гняв и покорство. Много хора го бяха гледали така. Вече нямаше да види Фелипе, а момиченцето с големите очи до нея така и нямаше да опознае баща си. Никой нямаше да разбере какво се е случило. Фелипе просто щеше да си изгние в изоставеното гробище, високо горе в планината. Такава е съдбата на лъжците.

— Сега ние тръгваме — рече Бене. — А ти внимавай.

Насочи се към вратата с документите в ръка.

— Той няма да се върне, нали? — попита жената. В гласа й се долавяха тревога и страх.

Бене реши да бъде откровен.

— Вземи парите — каза той. — Ще ти пратя още. Бъди благодарна и мълчи.

Грубото й лице се опъна, кафявите й очи се наляха с кръв. Отсега нататък тежкият живот на тази жена щеше да стане още по-тежък.

— Всяка като мен търси мъж да гледа нея — обяви с леден тон тя. — Тогава става истинска жена. Вярна жена.

Той знаеше какво иска да каже. Мъжете, с които беше живяла, сменяха любовниците си според настроението. Е, Фелипе вече нямаше как да го стори. Просто така се случи.

Бене се обърна и излезе.