Загадката Колумб

54

Закария последва кмета на уличката, която водеше към церемониалната зала, която някога беше служила като Дом на покойника, а днес беше превърната в музей на погребалните ритуали и традиции. Той беше запознат с дългата история на Пражкото погребално дружество, създадено в средата на XVI век с цел да осигури достойно сбогуване с мъртвите.

Молитвата им продължи петнайсет минути. Беше имал и предишни контакти с кмета, но едва днес се увери в неговата дълбока религиозност. В същото време, съдейки по начина, по който успя да издейства дарението, този човек явно притежаваше бърз и практичен ум.

Разбира се, нямаше гаранция, че сред старите документи ще открие нещо важно, но любопитството му беше голямо. Във Виена не изпитваха трудности с осигуряването на свещена земя и архивите редовно бяха закопавани в няколко еврейски гробища. Но тук нещата бяха коренно различни.

През врата от ковано желязо до музея се излизаше на друга алея, която водеше към гробището. Тя се обслужваше от униформен служител и всъщност представляваше изход за обикновените посетители. Истинският вход на гробището беше в противоположния край. Кметът и Закария се озоваха в едно от най-светите места на света. Тук, върху площ от едва 11 000 квадратни метра, бяха погребани повече от 100 000 души в обрасли с трева могили. Доколкото си спомняше, надгробните плочи бяха над 12 000, притиснати плътно една до друга и обърнати във всевъзможни посоки, сякаш разбъркани от силно земетресение. Подчинявайки се на забраната да погребват своите покойници извън района, в който живеят, евреите бяха използвали гробището в продължение на 350 години. Евентуалните разширения били невъзможни, а религията забранявала преместването на мъртъвци. Решението било само едно: да се докарва нова и нова пръст, която да се разстила на пластове, повдигащи нивото на гробището на задължителното разстояние от шест педи между отделните гробове. Постепенно зад високите стени се образували дванайсет пласта пръст, всеки от тях с дебелина 60 сантиметра. Погребенията били прекратени през 1787 г. Никой не можеше да каже колко надгробни плочи са изчезнали или унищожени оттогава насам, колко хора са били забравени.

Очите му се плъзнаха по сюрреалистичната гледка.

Под плътната сянка на ясените белееха масивни надгробни плочи, повечето от тях във формата на обикновен правоъгълник, върху който бяха изписани името и фамилията на покойника, семейното му положение и професията. Той обърна внимание на орнаментите около надписите — дървото на живота, менора, чепки грозде и различни животни. Повечето от текстовете бях избелели и трудни за разчитане. Тук-там се виждаха четириъгълни гробници с високи стени и стръмни покриви, които много приличаха на гробницата на баща му в Австрия. Гробището е свещено място, където мъртвите очакват своето възкресение. По тази причина те винаги бяха отворени.

Между плочите се извиваше посипана с чакъл пътечка с трева от двете страни. Те бяха единствените посетители. Наоколо бяха разположени множество наблюдателни камери.

— Все още ли има случаи на вандализъм?

— От време на време — кимна кметът. — Рязко намаляха след инсталирането на камерите. Ние ценим високо вашата щедрост, благодарение на която получихме средства за тях.

Закария прие любезността с леко кимане.

— Ей там заравяме животните, които хвърлят през стената — добави кметът и махна към далечния край на гробището.

Когато мъртвите докоснат свещената земя, те вече не могат да я напуснат. Независимо дали става въпрос за хора или животни. Така повеляваше Талмудът, а той уважаваше хората, които спазват предписанията му. Във Виена не бяха толкова стриктни. Прогресивните идеи отдавна бяха разводнили нерушимата някога ортодоксална общност. Това беше една от причините самият той да се отдава на молитви в малката синагога, построено в частното му имение.

— Днес служителят на портала постъпи на смяна по-рано от обикновено — подхвърли кметът. — Мястото ще остане затворено още два часа.

Наоколо беше пусто. Закария със задоволство прие оказаната му чест, макар и да беше наясно, че това е просто един жест, насочен към портфейла му. Районният кмет нямаше представа за причините, които го бяха довели тук, но съвсем правилно беше решил да се възползва от шанса си. Той спря и махна с ръка към двойната желязна врата в дъното на парцела.

— Зад тази врата е стълбата, която води към някогашния склад, превърнат наскоро в подземен склад за старите архиви.

— Няма ли да дойдете с мен?

— Ще ви чакам тук — поклати глава кметът. — Разгледайте документите на спокойствие.

Нещо тук не му харесваше. Но Роча беше наблизо — видя го как ги последва към портала. Въпреки това искаше нещата да бъдат максимално ясни.

— Вероятно си давате сметка, че човек като мен неслучайно се появява тук — подхвърли на глас той.

— В това няма никакво съмнение. Вие сте важна личност.

Без да чака реакция, кметът се обърна и се отдалечи. Закария понечи да го спре, но после се отказа. Изчака миг-два, после си запробива път между надгробните плочи към далечната стена. Даваше си ясна сметка, че върви успоредно на уличката, по която беше стигнал до тук. На три метра над него се издигаше друг отсек на гробището, разположен между ясенови дървета. Границата му беше очертана от каменна стена. Двойната врата в дъното най-вероятно водеше към помещение, което се намираше точно под него.

Стигна до вратата и я побутна. Край стената вдясно от нея бяха подредени лопати, гребла и брани. В каменния под зееше дупката на желязна стълба, водеща надолу.

Пристъпи напред и надникна. В дъното светеше електрическа крушка. Вероятно го очакваха.

Спря на първото стъпало, но преди да поеме надолу, се обърна и затвори двойната желязна врата. Започна да се спуска с чувството, че прекосява пластовете на времето. Всеки шейсет сантиметра означаваха нов пласт гробове. Най-отдолу лежаха останките на хора, погребани преди 700 години. След още няколко стъпала най-после стъпи на каменния под.

Намираше се на седем-осем метра под земята. Пред очите му се разкри осветено помещение с размери около десет квадратни метра. Пръстеният под беше влажен, а таванът почти опираше в главата му. Книгите и документите бяха струпани на купчини покрай стените. Голяма част от тях бяха изгнили и разпокъсани. Застоялият въздух миришеше на гнило и той се запита откъде идва тази миризма.

В средата на стаичката, точно под трите голи и ярки крушки на тавана, стоеше жената, с която беше разговарял в градината на „Шьонбрун“. Посланичката на Израел в Австрия.

— Налага се да продължим нашия разговор — сухо рече тя.

Але внимателно слушаше разговора между равина и баща й. Двамата споменаваха много неща, които бяха загадка за нея. Особено баща й, който очевидно беше запазил за себе си много повече от онова, което беше споделил.

Например ключа, с който сякаш можеше да се отвори пиратски сандък. С изключение на факта, че върху единия му край бяха издълбани три Звезди на Давид. Останалите гравюри бяха твърде дребни, за да ги види от мястото си.

Историята за срещата между равин Берлингер и прадядо й дълбоко я развълнува. Тя не познаваше Марк Идън Крос и съпругата му, които бяха починали далеч преди да се роди. Знаеше за тях от разказите на баба си, според която Крос бил известен археолог, и май това беше всичко.

— Как изглеждаше прадядо ми? — попита на глас тя.

— Беше прекрасен мъж — усмихна се възрастният човек. — Знаете ли, че имате неговите очи?

— За пръв път го чувам — поклати глава тя.

— А вие защо сте тук? — попита на свой ред равинът.

— Баща ми ме взе със себе си — реши да прояви въздържаност Але.

Берлингер отново се извърна към Том.

— Ако вие сте левитът, както пише в писмото, значи знаете как да изпълните дълга си.

— Дойде време този дълг да претърпи известни промени.

Тя забеляза озадаченото изражение върху лицето на стареца.

— Изборът ви е странен — промърмори той. — Усещам гняв и омраза.

— Не съм го направил аз. Единственото, което знам, е, че дъщеря ми и мъж на име Закария Саймън са намислили нещо. Не знам какво е то, но съм разтревожен, защото вчера заради него умря човек.

— Но въпреки това сте я взели със себе си?

— Това е най-добрият начин да я държа под око.

Але не хареса тези думи, но запази мълчание. Беше тук, за да научи важни неща, и нямаше смисъл да влиза в спорове.

Берлингер вдигна ключа.

— Изработих това нещо преди много години като принос към неговото начинание.

— А какво беше то?

— Той беше богоизбраният — отвърна равинът. — Беше левитът, от когото зависеше всичко. Но живееше в бурни времена. Нацистите промениха всичко и искаха да сложат ръка дори на това, което съхраняваше той.

— По какъв начин? — попита баща й.

— Искаха съкровището на Свещения ни храм, възприемайки го като голямата награда за унищожението на нашата култура. Точно като вавилонците и римляните преди тях.

— Съкровището на Храма е изчезнало преди близо две хиляди години — поклати глава баща й.

— Но и те са чували легендите за него също като мен — отвърна равинът. — Че е оцеляло и е скрито някъде. Че само един човек на света знае точното му местонахождение… Левитът.

— Преди три дни бих ви нарекъл безумец — въздъхна баща й. — Но сега не мога да го направя. Ясно е, че нещо се случва.

— Баща ви е бил левит — каза Берлингер и посочи бележката. — Той е знаел тайната или онази част от нея, която е трябвало да знае. Марк беше предпазлив човек и това бе напълно разбираемо. За пръв път след стотици години той промени всичко, свързано с тайната. Бил е длъжен да го направи.

Але трудно можеше да си представи какво бяха преживели евреите в Европа между 1933 и 1945 година. Ужаси, преследване… От дядо си знаеше някои неща, а роднините й бяха споменавали и за други, случили се лично на него. Но тук, пред нея, стоеше човек, който беше виждал всичко със собствените си очи.

— Казахте, че възнамерявате да промените нещата — прошепна Берлингер. — Как по-точно?

— Ще открия това съкровище.

— Защо?

— А защо не? — гневно повиши тон баща й. — Не мислите ли, че твърде дълго време е останало скрито?

— Всъщност съм съгласен с вас.