Загадката Колумб

38

Бене седеше в кабината на малкия турбовитлов „Кинг Еър“, който често наемаше за пътуванията си из Карибите. За късмет машината беше свободна и ги чакаше на едно частно летище в околностите на Монтего Бей. Опирайки се на предположенията на Трей, че в Куба ще открият допълнителна информация, той беше уредил кратката им визита в островната държава с едно телефонно обаждане. Имаше добър бизнес с кубинците и те с удоволствие работеха с него. Кабината побираше седем пътници, но те бяха само двама. Това им даваше предостатъчно пространство за удобен полет. Най-много харесваше обслужването, което предлагаше тази компания — отлична кухня и добре зареден бар с отбрани напитки. Той почти не пиеше, но държеше гостите му да останат доволни. В ръката на Трей се поклащаше висока чаша с ром и кока-кола.

— Въпросният архив е частна собственост — поясни приятелят му. — Отдавна ми се ще да му хвърля едно око, но никога не съм имал достъп до Куба.

— Защо мислиш, че ще ни бъде полезен?

— Главно заради нещата, които открих снощи. Препратки към Куба има в почти всички испански документи, останали в Ямайка. Много пъти съм разговарял за тях с шефа на архивите. Той ги е виждал с очите си и твърди, че в Куба има огромно количество документи, останали от испанското владичество.

— Но не знае какво точно те интересува, нали? — попита Бене.

— Не, разбира се. Знам какво правя. Предполагам, че ще имаме на разположение кола…

— Вече ни чака на летището.

— Това не е първото ти пътуване в тази посока, нали?

— С кубинците се работи лесно въпреки всичките им недостатъци.

— Снощи чух, че един от служителите в архива е изчезнал. Казва се Фелипе. Той ли е откраднал онези документи за теб?

— Не за мен, а за друг човек.

— И вече е мъртъв, нали?

Бене не беше готов на подобни признания. Пред когото и да било.

— Защо питаш мен?

— Служителят в архивите обясни, че Фелипе никога не е отсъствал от работа. Бил млад, умен и работлив…

— Нищо не ме свързва с него.

— Защо правиш всичко това, Бене? Защо не постъпваш по законния начин?

Често си беше задавал същия въпрос. Защо наистина? Може би поради наследените гени. Изкушението от лесните пари и властта, която вървеше ръка за ръка с тях, беше прекалено силно. Понякога наистина му се искаше да го превъзмогне.

— Трябва ли да водим подобен разговор? — попита на глас той.

— Тук сме само двамата, Бене. А аз съм твой приятел.

Това беше вярно, но той не беше глупак.

— Не върша абсолютно нищо, което може да навреди на други хора. Абсолютно нищо. Отглеждам си кафето и се опитвам да бъда верен на себе си.

— Онзи човек, Фелипе… Не знам дали ще бъде съгласен с теб.

В съзнанието му изплува пламтящият поглед на жената, когато й хвърли пачката на леглото. Беше разбил живота й. Но защо? Поради гордостта си? Или от гняв? Не. Просто така трябваше да стане. Ямайка беше трудно място за живеене. Бандите бяха силни и бяха навсякъде. Вярно, че той не беше официална част от системата — обичаше да си мисли, че се е издигнал над нея, — но поддържането на този статут се крепеше на страха. Убийството на онзи наркобарон беше част от това. Фелипе? Не очакваше затруднения, защото единствено хората от личния му антураж бяха наясно какво всъщност се беше случило. Точно там обаче беше същността на проблема. Назиданието. Как биха постъпили неговите доверени хора, ако знаеха, че е допуснал да бъде лъган от някакъв дребен чиновник?

Сега обаче бяха наясно за цената на подобна грешка.

— Съжалявам, че този човек е изчезнал — заяви най-сетне той.

— Чел съм много за баща ти — продължи Трей. — Бил е страхотен бизнесмен. Останах с впечатлението, че е изградил със собствените си ръце печелившата индустрия с кафето „Блу Маунтин“.

Баща му почина, когато Бене беше съвсем млад, но той си го спомняше съвсем ясно. А и майка му беше разказвала много за него. Само добри неща. Лошите ги беше забравила. По всичко личеше, че в един момент баща му бе решил да промени правилата за производството на най-доходоносната експортна стока на Ямайка. И това, естествено, бе донесло огромни печалби на фамилията Роу. Какво лошо, по дяволите?

— Баща ми също искаше да открие тази мина — каза на глас той. — За пръв път чух за нея именно от него.

Искаше му се да приключат с този разговор. Бяха предприели това пътешествие заради мината, а не заради бизнеса и семейството му. Но той обичаше Холибъртън и му прощаваше подмятанията.

— Какво ще направиш, ако се окаже, че мястото наистина съществува? — попита Трей.

Самолетът се разтърси. Летяха на седем хиляди метра над Карибско море в посока североизток към Сантяго де Куба. Полетът беше кратък, след малко щяха да се приземят.

— А дали съществува? — отвърна с въпрос той.

— Преди два дни бих казал не. Сега обаче не съм толкова сигурен.

— Съществува, разбира се — беше го уверил Закария Саймън. — Фамилията ми търси тази мина от много години.

— Защо е толкова важна за теб?

— Важна е за религията ми.

— По какъв начин? — изненадано го погледна Бене.

— Христофор Колумб е бил евреин. Принудили са го да приеме християнството, но дълбоко в душата си е останал евреин.

Бене за пръв път чуваше подобно нещо.

— Истинското му име е било Кристовал Арнолдо де Исаси.

Бене направи усилие да скрие недоверието си.

— Истина е — увери го Саймън. — След покръстването семейството му приема фамилията Колон.

— Какво значение има всичко това?

— Огромно, поне ще се отнася до моята фамилия. И за евреите като общност. Знаеш ли как е умрял Колумб?

— Как е умрял Колумб? — попита той, обръщайки се към Холибъртън.

— Що за въпрос? — изненадано го погледна приятелят му.

— Отдавна си мисля за него. Как се е случило?

— Умрял е в Испания през май хиляда петстотин и шеста година след дълго боледуване. Никой не знае какво точно го е убило. По-интересно е онова, което се е случило след смъртта му.

Според Холибъртън първоначално Колумб бил погребан в някакъв манастир във Валядолид, но по-късно — през 1513 г., една от снахите му успяла да прехвърли тленните му останки в катедралата на Севиля. През 1537 г. семейството му получило разрешение да пренесе тялото му в Новия свят и Колумб намерил покой в новопостроената църква на Санто Доминго. 1537-а била година с много важно значение.

През нея, същата снаха — вдовица на един от синовете му, поела управлението на Ямайка от испанската корона.

Колумб останал в Испаньола до 1795 г. Тогава островът преминал в ръцете на Франция и останките на мореплавателя били прехвърлени в Хавана. В началото на двайсети век, непосредствено след края на испанско-американската война, Куба получила независимост и костите на Колумб се върнали обратно в Севиля, където се намират и до днес.

— С една малка подробност — добави след кратка пауза Трей. — Това може би не са останките на Колумб. По време на разкопки в църквата на Санто Доминго в края на деветнайсети век работниците изровили оловен сандък с кости. На капака му пишело „Негова светлост дон Кристобал Колон“. Възникнали подозрения, че през хиляда седемстотин деветдесет и пета испанците разкопали погрешния гроб.

— Аз съм бил в тази църква — кимна Бене. — В нея има гробница и статуя на Колумб.

— Именно там се намира онзи оловен сандък с костите. През хиляда деветстотин деветдесет и втора година правителството направи всичко по силите си да отпразнува петстотингодишнината от първото плаване на Колумб. Но не бива да забравяме и величествената гробница в Севиля. Правени са няколко ДНК теста на останките, но без успех. Костите са местени много пъти, на най-различни места. Колумб може да лежи на всяко от тези места. Или на никое от тях…

— Моята фамилия продължава да търси гроба на Колумб — беше казал Закария. — Ние сме на мнение, че костите му са били тайно пренесени в Ямайка и погребани в изгубената мина. Вярваме, че това е мястото, защото е било открито лично от адмирала.

Но тогава Бене не му повярва. Не му вярваше и днес. Тук не ставаше въпрос за откриването на нечия гробница. В никакъв случай. Саймън търсеше нещо съвсем друго. Нещо достатъчно важно, за да привлече вниманието на американското разузнаване. Бене изобщо не се интересуваше от костите на Колумб. Този човек бе нашественик, разрушител. Появата му бе донесла смърт на десетки хиляди таиноси или робство, болка и страдания за останалите живи. Мароните бяха първите африканци в Новия свят, които бяха извоювали свободата си със силата на оръжието. Ако изгубената мина действително съществуваше, тя със сигурност принадлежеше на тях.

— Какво има, Бене?

Гневният вой на моторите заглъхна и самолетът започна да се снишава. На хоризонта изплуваха Куба и зеленият бастион на планината, простираща се от бряг до бряг. Сиера Маестра. Там се бяха крили робите, дръзнали да избягат от плантациите за захарна тръстика. Но за разлика от мароните те не бяха получили име. Холибъртън също надникна през прозорчето.

— Тук е започнала революцията — промълви той. — Тази планина е била убежището на Кастро и неговите партизани.

Бене знаеше, че в Куба също отглеждат кафе. Силно, черно, което обаче не можеше да конкурира неговите специални сортове.

— Искам да открия тази мина — тихо рече той. — Няма значение дали в нея има нещо или не. Просто искам да я открия, но за целта се нуждая от помощта ти. — Обърна се и закова поглед в очите на приятеля си. — Ще го направиш ли?

— Разбира се, Бене. Мога да го направя.

Веднага усети нотката на напрежение в гласа на Трей. А в очите му видя нещо, което не беше виждал досега: разбиране. Не понасяше мисълта, че Трей се страхува от него, но не направи нищо, за да му помогне да прогони това чувство. Беше твърдо решен да не толерира никакви лъжи и никакви грешки. Независимо дали идват от приятел или враг.