Закария се настани пред компютъра. Бяха пристигнали във Виена преди около четири часа и Роча веднага го бе закарал в имението. По време на полета беше успял да подремне час-два и това беше всичко.
Днес беше денят.
Дядо му и баща му правилно бяха предсказали, че левитът ще остави нещо в гроба си, а той го беше открил. Номерът на Том Сейган във Флорида се бе оказал от полза, защото тук със сигурност щеше да се отърве много по-лесно от двата трупа, отколкото в Америка. Дори бе успял да сключи сделка с Бене Роу. В случая нямаше друг избор, защото появата на Але Бекет в катедралата със сигурност щеше да улесни нещата със Сейган. Но проблемът с шпионина в имението оставаше. Персоналът наброяваше трийсет и двама души, включително Роча. Самоличността на предателя беше установена веднага след като се прибраха. Липсваше единствено мъжът, когото наричаха Миднайт.
Както би трябвало да бъде.
Част от сделката с Роу беше неговият човек да оцелее. В нормална ситуация той не би спазил подобен ангажимент, но Роу пробуди любопитството му с новината, че е открил още един левитски гроб в Ямайка, маркиран с характерния хикс. Освен това се беше сдобил с документи, които може би показваха пътя към изгубената мина. Сега най-важното беше да държи всички врати отворени. Поне за известно време.
Компютърът оживя и на екрана се появи лицето на мъж. На средна възраст, с брада и големи бакенбарди.
— Как вървят нещата в Израел, приятелю? — попита го той.
— Още един ден, преминал в преговори. Най-после имаме напредък в посока на истински мир.
Закария знаеше, че става въпрос за отстъпки.
— От какво се отказваме?
— Не бива да говориш така. Няма нищо лошо да преговаряш с противника си.
— Стига да не се огънеш пред него.
— Това не мога да ти обещая. От вчера Кнесетът обсъжда нови отстъпки. Щатите ни притискат като никога досега. Искат нещо голямо. Засега протакаме, но в крайна сметка ще се наложи да отстъпим.
Мъжът на екрана беше лидер на една от шестте по-малки партии в Израел. В политиката си те варираха от ултрареформаторски до ортодоксални. Партията на този мъж водеше по-умерена центристка политика. Именно това беше причината Закария да поддържа контакти с него. При нормални обстоятелства никой не се съобразяваше с въпросните малки партии, но в момента израелският парламент беше дълбоко разделен. Буквално през час се раждаха и умираха коалиции, всеки глас имаше значение.
— От Америка идва помощ за милиарди долари. Тя може да бъде пренебрегвана за известно време, но не завинаги. Такава е действителността. В момента дори се говори, че е време да съборим разделителната стена.
Въпросната стена се издигаше по цялото 760-километрово протежение на границата между Израел и Палестина. Бетон в населените места, три реда бодлива тел извън тях. Наблюдавана и контролирана от редовната армия с помощта на равномерно разположени вишки. Предназначението й беше да очертае границата и да предотвратява евентуални терористични атаки. Ползата от нея беше доказана. Идеята да се събори беше просто налудничава.
— Защо трябва да се дискутира подобен въпрос?
— Защото трябва да дадеш, за да получиш.
Нищо подобно, помисли си Закария.
— Мандатът на сегашното правителство приключва. Парламентарните избори наближават. Всички знаят, че ще има промяна, но каква? Никой не знае, Закария. А несигурността ражда компромиси.
Той мразеше начина, по който светът се намесваше във вътрешните работи на Израел. Всеки лидер, най-вече в Америка, си поставяше за цел да бъде миротворец. Но конфликтът между евреи и араби съществуваше от столетия и едва ли някой бе в състояние да го разреши. Дълбочината на този конфликт бе толкова голяма, че само участниците в него можеха да преценят за какво става въпрос. А Закария беше един от тях. И имаше конкретни планове, които обаче не включваха отстъпки.
— Нашите врагове нямат интерес от установяването на траен мир — натъртено рече той. — И никога не са имали. Единственото, което искат от нас, са отстъпки.
— Този начин на мислене лежи в основата на ситуацията, в която се намираме в момента — отбеляза брадатият.
Нищо подобно. Някои хора наистина си въобразяваха, че могат да разрешат конфликт, съществуващ от 5000 години. Идиоти. Всички до един. Евреите трябваше да бъдат принудени да видят истината. И това щеше да стане.
Том забързано прекоси площада пред катедралата „Свети Стефан“. Часовникът му показваше 12:25. Пътуването до Виена бе преминало спокойно. Преходът с кола от Братислава му отне едва четирийсет минути. В момента наетият автомобил чакаше на близкия платен паркинг. Той вдигна глава към островърхата кула на катедралата, която приличаше на назъбена стрела, пронизваща синия купол на небето. След като Саймън демонстрира видима готовност за предстоящата размяна, той стигна до заключението, че ще има нужда от допълнителна помощ. Потърси я веднага, още в компютърната зала на Джаксънвил. Ставаше въпрос за негова позната, която работеше в „Курир“, един от най-големите виенски всекидневници. В онези години той излизаше само на хартия, но днес имаше и електронен вариант. Откри името й в карето за онлайн редакторите. Ина Третякова.
Том напусна площада и потъна в околния лабиринт от тесни улички. Дори след десет години не беше забравил мястото. Ориентацията беше качество, което винаги му беше помагало. Имената забравяше, но лицата и сградите помнеше с години. Кафенето беше сред любимите му във Виена — тук се събираха много местни журналисти и чуждестранни кореспонденти. Бутна стъклената врата. Вътрешността на заведението не беше променена. Почти веднага зърна и познатото лице сред посетителите.
— Прекрасна, както винаги — подхвърли на английски той, докато се приближаваше.
— А ти си все така галантен — отвърна Ина.
Наближаваща четирийсетте, с яркоруса вълниста коса, стигаща до раменете, тя имаше безупречно чисто лице и бледосини очи. Времето беше пожалило и дребната, но стегната фигура, чиито извивки му бяха до болка познати. Двамата бяха добри колеги и приятели, но нищо повече. Жената беше омъжена и се радваше на здраво семейство. Бе й позвънил от Братислава. Тя веднага прие да се срещнат, въпреки че не се бяха виждали от много години.
— Имам нужда от помощ, Ина. Затънал съм в голяма бъркотия и се надявам да ми помогнеш, защото нямам никакво време.
— Ти никога не си имал време, Томас — отбеляза Ина. Тя беше сред малцината, които го наричаха така.
— Дъщеря ми има неприятности тук, във Виена, и трябва да й помогна. Но за целта ще имам нужда от теб.
— Как я караш? — подхвърли тя с очевидното намерение да смени темата. Той й позволи това, защото изглеждаше искрено загрижена.
— Зле, Ина. Но се справям.
— Ти си най-добрият репортер, когото познавам. Потърсих те да ти го кажа, но не успях да се свържа с теб.
— Предпочетох да изчезна, докато бурята премине.
— Предполагам, че не ти е било лесно. Ти имаш приятели, Томас, които те уважават и които дори за момент не повярваха на всичко онова, което се изписа за теб.
Стана му приятно от тази демонстрация на лоялност, но не можеше да забрави, че малцина бяха издигнали глас в негова подкрепа.
— За мен Томас Сейган си остава почтен колега и приятел — добави тя.
Той се усмихна. Отдавна не беше чувал подобен комплимент.
— В момента притискам хората си — точно както ти ме притискаше, когато правехме съвместни репортажи. Не съм забравила нищо от онова, на което си ме учил.
Преди десет години тя беше част от екипа на международния отдел на „Курир“ и двамата бяха работили заедно в района на Близкия изток. Беше страхотен организатор, освен това притежаваше талант за кратките и ясни материали. Още тогава той беше убеден, че от нея ще излезе отличен редактор.
— Сериозни ли са неприятностите на дъщеря ти?
— Страхувам се, че да. Ние с нея не сме особено близки, но трябва да й помогна.
— Разбира се, че трябва. Нали ти е дъщеря.
— А твоите добре ли са? — попита той. Доколкото си спомняше, тя имаше две деца.
— О, вече пораснаха. Едната има всички шансове да стане добър репортер.
Чувстваха се добре заедно, както преди години. Може би грешеше, поставяйки под общ гаден знаменател всичките си някогашни приятели. Хрумването да я потърси беше наистина добро.
— А сега ми кажи с какво точно мога да помогна на дъщеря ти, Томас — наведе се над масичката тя.