Загадката Колумб

2

Але Бекет лежеше на леглото с привързани към рамката китки и глезени. На устата й имаше лепенка, която я принуждаваше да диша учестено през носа. Стаичката беше тъмна и това я изнервяше.

Успокой се, рече си тя.

После се замисли за баща си. Томас Питър Сейган.

Фамилните им имена бяха различни благодарение на брака, който бе сключила преди три години, малко преди смъртта на дядо си Абирам. Лоша идея, откъдето и да я погледнеш, особено след като новоизпеченият съпруг реши, че халката на пръста му дава картбланш да използва кредитните й карти. Бракът им издържа деветдесет дни, а разводът отне още трийсет. Възстановяването на сумите в картите се проточи почти две години. Но тя се справи.

От майка си беше запомнила, че не е хубаво да си длъжник, а Але вярваше, че е наследила характера й. Бог й беше свидетел, че не го дължеше на баща си. Спомените й за него бяха ужасни. Беше на двайсет и пет години, но не си спомняше баща й да беше казал, че я обича.

— Защо се омъжи за него?

— Бяхме млади, Але. Обичахме се. Имахме много щастливи години заедно, преди да дойдат лошите. Животът ни беше сигурен и спокоен.

Самата тя разбра цената на сигурността едва след като сключи брак. Най-добрата дефиниция за този кратък съюз беше „пълна бъркотия“. Единственото хубаво нещо, което спечели от него, беше фамилното име. Всяка фамилия беше по-добра от Сейган. Стомахът й се преобръщаше всеки път, когато я чуеше. Ако нещо трябваше да й напомня за проваления живот, по-добре беше това да е бившият й съпруг, когото все пак запомни с няколко прекрасни дни на Бахамските острови.

Тя изпробва здравината на превръзките, които стягаха китките й. Мускулите я боляха. Стегна се и направи опит да се намести по-удобно. По челото й бяха избили ситни капчици пот, а гърбът на блузата върху голия дюшек беше влажен. Миризмата не беше особено приятна и тя се запита кой ли е лежал на това легло преди нея.

Не харесваше чувството за безпомощност и отново си спомни за майка си — грижовна и любяща жена, направила всичко възможно да й осигури високите оценки за постъпване в университета „Браун“, а след това и да го завърши успешно. Страстта й беше историята, най-вече тази на Америка след Колумб, между 1492 и 1800 г., когато Европа насочва вниманието си към Новия свят.

Освен това майка й беше успяла да се възстанови от болезнения развод и да си намери нов съпруг. Той беше ортопед, изключително мил човек, който се грижеше и за двете и беше пълна противоположност на баща й.

Бракът им беше изключително успешен. Но преди две години някакъв небрежен шофьор с отнета книжка не бе спрял на знака „стоп“ и бе отнел живота на майка й.

Беше жесток удар за Але.

Благодарение на неочакваната поява на баща й, погребението остана запечатано дълбоко в съзнанието й.

— Махай се! — извика тя, достатъчно силно, за да я чуят останалите опечалени. — Тя не би искала да си тук!

— Дойдох да се сбогувам.

— Сбогувал си се много отдавна, още когато ни зачеркна от живота си!

— Нямаш никаква представа какво съм направил аз.

— Човек има само един шанс да отгледа детето си, да бъде съпруг и баща. Ти пропиля своя, затова се махай!

Припомни си чертите на лицето му. Безизразното изражение, което показваше малко от това, което се криеше зад него. Като младо момиче често се питаше какво ли мисли този човек. Но вече не. Нима имаше някакво значение?

Отново подръпна въжетата, които стягаха китките й. Всъщност значение имаше. При това голямо.