Загадката Колумб

29

Але се дразнеше от предизвикателното поведение на Брайън Джеймисън. Два часа след края на видео сеанса от Флорида той продължаваше да говори по телефона в съседната стая, като през цялото това време вратата беше плътно затворена. Тя седеше пред чаша кафе в малката кухничка. През прозорците се виждаше само гора. Явно наоколо нямаше други къщи. Минаваше седем вечерта местно време. Във Флорида все още беше ранен следобед, а баща й вероятно се подготвяше за пътуването до Виена, за да сключи сделката за нейното освобождаване. Факт, който продължаваше да я учудва.

Някъде в къщата се отвори врата. По дъсчения под отекнаха тежки стъпки и на прага се появи Брайън, все още с кобур под мишницата. Пристъпи към масата и си наля кафе.

— Нещата бързо се променят — промърмори той.

— Не те харесвам! — отсече Але.

— Изобщо не ми пука — засмя се той. — Ако зависеше от мен, положително щях да позволя на Саймън да те убие.

Но напереността очевадно го напускаше.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Нима не те е грижа за баща ти поне мъничко? — изгледа я той. — Очевидно е готов да изложи живота си на опасност, за да те спаси. Как ще реагираме?

Тя замълча.

— В онази катедрала го чака капан — предупредително добави Брайън.

— Ами спри го тогава. Накарай твоя човек във Флорида да му обясни какво ще се случи.

— А как точно да го направя? Нямаме представа за начина, по който ще се добере до Виена. Човекът ми го е изпуснал веднага след случката в овощната градина. Със сигурност няма да лети от Орландо. Готов съм да се обзаложа, че ще потегли с кола към Тампа, Джаксънвил или Маями. Ти очевидно го смяташ за глупав, но той съвсем не е такъв. Едва ли ще вземе директен полет за Виена. Ще дойде по друг начин. От което следва, че не можем да разговаряме с него, преди да се появи в катедралата.

— На теб изобщо не ти пука за баща ми! — сряза го Але. — Искаш само онова, което е в ръцете му.

— Естествено. Но появата му във Виена ще е проблем за мен. Тук е мястото да ти припомня, че той не е мой баща, затова е съвсем естествено да не ми пука за него.

— Баща ми беше един от най-добрите репортери в света — тръсна глава тя. — И много добре знае какво прави.

Никога досега не беше изричала тези думи.

— Аха, значи това е начинът да се чувстваш по-добре — презрително я изгледа Брайън. — Трябва да те уверя, че баща ти никога не е имал работа с хора като Закария Саймън. — Отпи глътка кафе и добави: — Но аз искам да знам за какво е всичко това. И очаквам от теб да ми обясниш.

— Не знам нищо.

— Добре, в такъв случай ми разкажи какво си споделила със Саймън.

През 71 г. Тит потушил въстанието на евреите, разрушил Йерусалим и се прибрал в Рим. Баща му Веспасиан, вече император, го посрещнал с невиждани почести. В Юдея загинали над един милион души и цял Рим се стекъл да им отдаде почит. Осем години по-късно, когато самият Тит вече бил император, той заповядал изграждането на каменен обелиск в памет на великата си победа. Върху него е собствената му фигура, обикаляща из улиците на Рим с разкошна колесница, която следва украсена платформа със заграбените от Свещения еврейски храм съкровища — златната трапеза на Божественото присъствие, сребърните тръби и седемстволната менора.

През следващите 380 години тези съкровища останали в Рим. Но през 455 г. градът паднал в ръцете на вандалите. Ето какво пише за техния водач един византийски историк: „Няма кой да му попречи да влезе в Рим и да заграби огромно количество злато, паметници и украшения. Цялата плячка е натоварена на корабите му. Сред съкровищата са както отрупаните със скъпоценни камъни златни сандъци на Църквата, така и свещените еврейски съдове, които Тит, синът на Веспасиан, докарал в Рим след падането на Йерусалим.“

Съкровището на Храма било пренесено на юг, в африканския град Картаген, където останало от 455 до 533 г., когато византийците разбили вандалите. Друг хроникьор описва триумфалното завръщане на победителите в Константинопол през 534 г. „Плячката беше огромна. Хиляди таланти сребро и цялото кралско съкровище, сред което и свещените еврейски съдове, които Тит, синът на Веспасиан, пренесъл в Рим след падането на Йерусалим.“

Император Юстиниан показал еврейските съкровища из целия град. Макар да бил един от най-великите византийски императори, той бил изключително непопулярен сред своите поданици и тяхното недоволство в крайна сметка се превърнало във всенародно въстание. Съвременник на тези години пише: „Някакъв евреин вижда тези неща и се обръща към един от приближените на императора: Според мен тези съкровища не бива да бъдат внасяни във византийски дворец. Тяхното място е другаде — там, където ги е поставил Соломон, царят на евреите. Именно те са били причина вандалите да нахлуят в Рим ида завземат императорския дворец, а след това да бъдат разбити от византийците.“ Когато предупреждението стигнало до ушите на Юстиниан, той бил обзет от суеверен страх и бързо изпратил еврейските съкровища в християнските храмове в Йерусалим.

— Юстиниан е суеверен и страхлив — обърна се към Брайън тя. — По тази причина позволява на някакъв евреин да го уплаши с факта, че всички цивилизации, които са притежавали съкровището на Свещения храм, загиват. Първи са евреите, после следват Рим и вандалите. Кой ще бъде следващият? По тази причина някъде между петстотин трийсет и пета и петстотин петдесет и четвърта година той заповядва да го върнат обратно в Светите земи.

— Саймън търси съкровището на Храма, така ли? — погледна я със съмнение Брайън.

— Точно така — кимна тя. — Трите най-свещени предмета на юдаизма, които така и не стигат до Светите земи. Следите им се губят веднага след като напускат Константинопол. А Закария твърди, че дядо ми е знаел къде са скрити, защото е бил единственият жив левит, удостоен с честта да пази тайната. Убеден е, че пакетът в ковчега му ще ни отведе при тях.

— Но защо? Едва ли заради парите. Той е милиардер.

— Желанието му е да ги върне на евреите.

— И ти му повярва, а?

— А какъв е твоят интерес? — пожела да узнае тя.

— Разкажи ми и останалото. Ти как се появи в тази операция?

През 70–а година, когато римляните завзели Йерусалим и сринали Втория храм до основи, повече от 80 000 евреи били депортирани от Юдея на Иберийския полуостров — по онова време най-западната част на Римската империя. С течение на времето там емигрирали още евреи и така се създала една многолюдна и процъфтяваща общност, станала известна като сефарадска.

Животът на евреите бил поносим, тъй като нововъзникналата Католическа църква все още изпитвала трудности с утвърждаването на своето влияние толкова далече на запад. Вестготите, които владеели тези територии, приели християнството едва през 587 г. Тогава се поставило началото на един повтарящ се феномен в иберийската политика — да се прогонят евреите, които отказват да се покръстят. Мнозина го правели, превръщайки се в първите конверсос — хора, които привидно сменят вярата си, но дълбоко в душата си остават евреи. Десетки хиляди напуснали или били прогонени. Последвали периоди на толерантност и нетърпимост. Често се стигало до конфискация на имуществото, особено когато монарсите се нуждаели от повече средства. През 711 г. маврите нахлули в Иберия, а евреите ги посрещнали като освободители. Животът при управлението на маврите се превърнал в Златната епоха за сефарадските евреи.

Реставрацията променила всичко. Християните подели кампания на насилствено покръстване, придружавана от чести погроми. До 1400 г. евреите вече си били навлекли всеобщата омраза. За да избегнат смъртта и преследването, хиляди приели християнството, създавайки втората вълна конверсос. Приетите закони, които блокирали еврейския бизнес, повлияли отрицателно на страната. Много плодородни земи останали необработени, финансовото положение се влошило. Цели общини изчезнали от лицето на земята, други били обречени на бедност. За да възстанови испанската икономика, короната направила опит да върне евреите в страната, като им предложила редица привилегии.

Опитът бил успешен, но предизвикал омразата на християните.

През 1492 г. на трона се възкачили Фердинанд и Исабела. Те прогонили и последните маври от испанска земя, а след това издали едикт, според който евреите трябвало или да се покръстят, или да напуснат страната.

Втората им стъпка била да възстановят правото на Инквизицията да издирва и наказва фалшивите конверсос. 165 000 евреи избрали емиграцията. Много останали и запазили вярата в душите си. Но най-много били избитите.

C$

— Каква част от всичко това е твоя кауза и каква принадлежи на Саймън? — попита Брайън.

— Аз не съм невежа по отношение на еврейската история — отвърна Але. — Това съм учила.

— Не казвам, че си невежа. Просто искам да разбера какво се опитва да постигне този луд човек.

— Той действително ми разказа една история. Нямам представа дали е истинска, но е наистина смайваща. За евреите в Испания по времето на експедициите на Колумб.

— Разкажи ми я.

— Защо да го правя?

— Защото от нея зависи животът на баща ти.