Драконът

68.

Двайсет и пет минути по-късно Йоаким зави с автомобила към подземния гараж под "Акер Брюге". Гумите изпищяха, когато подкара бързо надолу по спиралата от бетон. Едновременно с това не изпускаше от очи огледалото за задно виждане.

– И днес ли ще идваме тук? – попита Хенрик.

– Да, но веднага продължаваме по-нататък – отвърна Йоаким. Ръцете му на волана бяха лепкави.

Сега се започваше.

Предимството при подземния гараж беше, че беше оформен като лисича дупка с множество изходи. Един евентуален преследвач би имал трудност да разбере кой изход е избрал обектът на наблюдение. Но това трябваше да се случи мигновено.

Зави на етажа, който предварително беше огледал, и остави автомобила на едно свободно място, точно до изхода, който не възнамеряваше да използва.

– А сега да тръгваме – призова Йоаким Хенрик.

Хенрик откопча предпазния си колан и двамата излязоха от колата.

Йоаким взе чантата от задната седалка и помогна на Хенрик да си сложи раницата на гърба. После улови ръката на момчето и каза:

– Хайде да тичаме.

Хенрик го погледна неразбиращо, но го последва, когато Йоаким се затича между паркираните автомобили през гаража и се насочи към изхода от другата страна, където се намираше асансьорът.

С течение на времето, което беше необходимо, за да пресекат подземния гараж, Йоаким не можеше да види други движещи коли, освен един "Сааб", излизащ на заден ход.

Взеха асансьора за нагоре до нулевия етаж и излязоха през изхода, който бе спотаен измежду многото сгради, докато не стигнаха до главния офис на "ДНБ Норвегия".

Йоаким отново стисна Хенрик за ръка.

– Ела, хайде да побързаме. Ще си хванем такси.

– Такси ли?

– Да.

Хенрик не зададе повече въпроси, но с неохота позволи да бъде отведен по-нататък.

Йоаким избра вътрешния път, пасажа между всички бизнес локали на закрито. Вървяха бързо, минаваха покрай туристи и пазаруващи, които изглежда имаха цялото време на света. Бързаха – Хенрик с ученическата си раница на гърба и Йоаким с чантата в лявата си ръка.

– Само още малко – успокои го Йоаким.

Накрая поведе към задната страна на сградата, точно до входа на увеселителната къща "Смях". Петдесет метра оставаха до стоянката за таксита. Подтичваха през последните метри и задъхани се втурнаха в първото такси в колоната. Йоаким взе чантата със себе си и я остави на седалката между себе си и момчето.

– До "Майорстюа", ако обичате – помоли Йоаким и подаде на шофьора кредитната си карта. След това се извърна и погледна назад. Ако някой следваше автомобила, сега щяха да имат проблеми. Той се обърна към Хенрик, който го гледаше с ококорени очи.

– Няма да има повече бягане – обясни Йоаким и си пое дъх.

– Накъде отиваме?

– Само на една обиколка – отвърна Йоаким.

– Но... автомобилът?

– Ще го вземем по-късно.

Хенрик изглеждаше почти сякаш не му е добре.

Не продумаха повече през останалата част от обиколката.

Изскочиха от таксито пред метростанция "Майорстюа" и отидоха до спирката на автобусите, каращи към летището. Вече имаше малка опашка от пътници, които чакаха. Йоаким провери табелата с разписанието. Оставаха седем минути до следващия автобус. Клекна пред Хенрик.

– Ще се поразходим из Гардермуен и ще разгледаме самолетите. Става ли?

– Искам у дома – каза Хенрик. От лицето на малкото момче струеше скептицизъм. На Йоаким му се стори, че долавя прилив на страх в погледа му.

– Не искаш ли да сме заедно? – попита Йоаким.

Хенрик разтърси глава.

– Само ще се качим на автобуса до летището. След това ще правим нещо друго. – Йоаким осъзна, че това прозвуча странно, но не можеше да разкрие истината. Не още.

– Какво е то?

– Ще ти кажа, когато пристигнем. Изненада е.

Долната му устна потрепна и той сведе поглед надолу към белите маратонки.

– Просто ще се поразходим, Хенрик. Ще се грижа за теб. – Сложи ръка върху рамото му. – Погледни – посочи той – автобусът вече идва.

Експресният автобус за летището спря и хората започнаха да качват тежките куфари и чанти в багажното отделение.

Йоаким взе багажа си в автобуса, взе билети и избра едно място по-назад. Хенрик зае мястото до прозореца, свали раницата си и я сложи в скута си. Йоаким бе сложил чантата си до краката.

Йоаким усети прилив от угризения на съвестта, когато видя Хенрик да гледа през прозореца. Невинното, малко момче, неспокойно, уплашено, но все още с достатъчно присъствие на духа, че да направи онова, което той беше предложил.

"Всичко ще бъде наред, Хенрик – мислеше си той, – ще оправим нещата." Извади новия мобилен телефон и набра номера на Далайла.

Хенрик извърна глава и го погледна внимателно.

Далайла веднага вдигна.

– Здрасти. Ние идваме, ти само чакай инструкции.

-Добре.

Йоаким затвори и върна телефона в джоба на якето си. Държеше го включен, в случай че на нея ѝ се наложеше да се свърже с него.

Хенрик го зяпна въпросително.

Последните пътници заемаха местата си. Автобусът беше почти пълен.

– Ще се срещнем с някого малко по-късно – обясни Йоаким.

– И с кого?

– С една жена.

– С жена ли?

– Да. Името ѝ е Далайла – отвърна Йоаким. – Сигурен съм, че ще я харесаш.

Хенрик се облегна назад в седалката си. Прехапа устни, докато гледаше право напред.

"Само един Господ знае какво се случва в главата ти точно сега" – мислеше си Йоаким.

– Ние не сме гаджета, ако това си си помислил – поясни той.

Но Хенрик не отговори, само продължаваше да се взира пред себе си.

"Истина е – помисли си Йоаким и скръсти ръце на гърдите си. – Но по някакъв начин бяхме – преди цяла вечност."

Светлосинята "Тойота Камри" влезе в подземния гараж на "Акер Брюге" две минути след като Йоаким беше паркирал. С джипиеса Брус бързо откри къде се намираше автомобилът под наем. Но той чувстваше, че има проблеми. Остави колата на първото свободно място и се затича към най-близкия изход. Асансьорът беше тръгнал нагоре, затова той се заизкачва по стъпалата с пълна сила. Когато най-накрая бе наближил върха, той се закашля и усети, че дробовете му щяха да се пръснат. Озова се на нулевото ниво и се затича покрай сградите на кея, докато се оглеждаше трескаво.

Но не виждаше нито Йоаким, нито сина му.