Да разбиеш мълчанието

4.

Тони Хил отвори смаяно уста. Но странното припукване продължаваше. Другите трима около масата се ухилиха, забавлявайки се с объркването му. Най-младият от тях, четиринайсетгодишният Торин Макандрю, избухна в толкова силен смях, че очите му се насълзиха. Пола Макинтайър, сержант от криминалната полиция, го смушка с пръст в ребрата.

— Прояви повече уважение към госта ни — упрекна го тя престорено.

Партньорката ѝ, доктор Елинор Блесинг, се смили над Тони.

— Това са пукащи бонбони — обясни тя. — Сложих малко в шоколадовата глазура, преди да я оставя да се стегне.

Тони затвори уста и се намръщи.

— И на хората им харесва това… това странно усещане в устата?

— На повечето хора им харесва — отвърна Елинор.

— Но Тони не е повечето хора — каза Торин, който продължаваше да се киска.

— Познава те само от няколко месеца, но вече ти е взел мярката, Тони — каза Пола.

Тони се усмихна.

— Очевидно — той поклати глава. — Това е извънредно странно усещане.

После си взе предпазливо още една лъжица от шоколадовия десерт на Елинор. Този път пукащите бонбони не го изненадаха, но и не можа да повярва, че усещането е приятно. Така или иначе, трябваше да признае, че беше нещо по-интересно от това, което сам би си приготвил за вечеря. А в неговия свят онова, което беше интересно, винаги имаше положителен знак.

— Елинор умираше от желание да използва тези бонбони, откакто ги видя в едно кулинарно предаване — каза Торин.

— Не отричам — обади се Елинор. — Рядко имам повод да поднасям вечеря с ордьовър, основно ястие и десерт, затова, когато все пак го правя, се опитвам да се възползвам максимално от възможността.

— Сигурно смените в спешното отделение пречат на кулинарните експерименти — каза Тони. — А това е жалко, като се вземе предвид какво ни поднесе току-що. Включително и странните преживявания.

— И още как пречат — въздъхна Елинор. — Как мислиш, защо мина толкова време, докато успеем да се съберем на вечеря?

Тони можеше да се сети за доста причини, поради които много хора биха избягвали идеята да го поканят на вечеря. Той никога не бе имал дарбата да си създава приятели. Като че ли генът, осигуряващ способност за социални контакти, липсваше при него. В професията си той беше познат и уважаван заради способността на съпреживяване, която проявяваше в отношенията си с пациентите. Между четирите стени на изолирано болнично заведение за психичноболни престъпници или в кабинета си за консултации той винаги се ориентираше правилно. Какво да каже, как да се държи. Но вън от тези места той беше стеснителен, недодялан и не умееше да се преструва. Дълги години, докато работеше за полицията, той бе заобиколен от непринуденото, приятелско общуване, което сближаваше хората там. Но така и не успя да го възприеме.

Но с Пола беше различно. Каза си, че с нея бяха станали приятели. Първоначално се чувстваха като съюзници, обединени от каузата за защита и подпомагане на Карол Джордан. Тони подозираше, че Пола беше малко влюбена в шефката си.

Но близостта им се разшири и задълбочи, всеки от двамата отговаряше на някаква нужда у другия. После Пола срещна Елинор, което я отърва от безсмисления копнеж по Карол. Между Тони и Пола останаха взаимните добри чувства, допълнително обогатени от неочакваната поява на Торин.

Момчето бе останало само след смъртта на майка си, единствените му роднини живееха далеч — бе заобиколено от чужди хора. Вкопчи се като удавник в Елинор, която бе приятелка на майка му. И въпреки че тежките им професии им оставяха малко свободно време, Елинор и Пола намериха в живота си място и за Торин. Емоционалната травма на момчето бе привлякла Тони като магнит; и за свое учудване той се почувства въвлечен в някакво подобие на семеен живот.

Пола прекъсна размислите му:

— Мога ли да те изкуша с малко десертно вино? Почти не се брои за алкохол.

Тони ѝ показа ръката си, чийто палец беше бинтован така, че изглеждаше двойно по-дебел. После кимна към Елинор:

— Твоите хора от спешното отделение всяха у мен смъртен ужас. Буквално — той придоби сериозно изражение и заговори с по-плътен глас: — „Отравянето на кръвта е много опасна инфекция, доктор Хил. Трябва ви пълен курс на лечение с антибиотик, и избягвайте алкохола.“ — Той се усмихна и заговори отново с обичайния си тон: — Така че като никога правя това, което ми е казано.

— И правилно постъпваш — каза Елинор.

Пола поклати глава.

— Не познавам друг човек, който да е способен да си причинява такива невероятни травми. Почти да откъснеш основата на палеца си, докато отваряш бутилка вино! Кой би предположил, че чаша „пино гриджо“ може да крие такива опасности?

Тони сведе поглед към масата.

— Не беше „пино гриджо“.

Настана кратко мълчание. Всички знаеха кой пие „пино гриджо“. Беше очевидно, че за миг Пола се ядоса на себе си.

— Разбира се. Съжалявам.

— Беше едно малко арогантно „примитиво“1 — отбеляза Тони, учудвайки се на собственото си умение да разведри настроението.

— Арогантно и още как — каза Елинор. — Как е пръстът?

— Когато си уморя ръката, чувствам болезнено пулсиране.

— Ще мине. Гадно нещо са инфектираните рани. Е, кой иска още десерт?

Когато забавлението с десерта отмина, Торин отново възприе естественото поведение на тийнейджър, извади мобилния си телефон от джоба и се поддаде на изкушението на екрана. Докато възрастните обсъждаха новините от седмицата, неговите пръсти танцуваха по екрана, а телефонът изписукваше от време на време. После изведнъж спря и зяпна екрана.

— Ти да видиш! — възкликна той. — Не очаквах това.

— Какво е станало? — Елинор хвърли поглед към него.

— Не ми казвай, че някой от тийнейджърските икони си е отрязал перчема — каза Пола и махна с ръка, сочейки старателно подредената прическа на Торин.

— Ха! Не, много по-лошо от това е — каза той. — Помниш ли онази жена, която гледахме преди няколко седмици по телевизията? Джазмин Бъртън?

— Името не ми говори нищо — каза Елинор.

Пола се намръщи.

— Не, спомни си — става дума за онази жена, която настояваше, че осъдени за изнасилване нямат право да работят на места, където могат да имат контакт с жени и деца, след като излежат присъдата си.

— И това е една възможна гледна точка — каза Тони. — Трябва да кажа, предвид опита си със серийни изнасилвачи, че съществуват основания за такава позиция. Но не виждам как такова нещо би било осъществимо, освен ако не бъде прегазено цялото законодателство, свързано със защитата на човешките права.

— Сега си спомням, тя защитаваше много убедено позицията си. Какво е станало с нея? — попита Елинор.

— Самоубила се е — отвърна Торин. — Превърнала се в постоянен прицел на тролове след появата си по телевизията. Нали знаете за какво става дума: „Толкова си грозна, че и за изнасилване не ставаш“, „Дано се разболееш от рак и умреш бавно и мъчително“, „Гадна феминистка, лесбийка, кастрираща кучка, трябва ти един истински мъж“ — ей такива неща — той се усмихна смутено, сякаш в опит да се извини. — Има и по-лошо.

— Но това е ужасно — каза Елинор.

— Постоянно се случва — каза Тони. — Напоследък това е първото, към което прибягват хората, чувстващи се ощетени по някакъв начин. Изпитват чувството, че някой ги ограничава, в повечето случаи имат нереалистично усещане за безсилие, защото не са научени да ценят онова, което имат и към какво да се стремят. Затова насочват енергията си към създаване на жертви винаги, когато имат такава възможност. Анонимността онлайн е естествената им среда.

— Боклуци — каза Пола. — Но аз ѝ станах последовател в Туитър след онова предаване. И тя съвсем не приемаше тези неща безропотно. Казват, че тези задници трябва да бъдат игнорирани. Съобщаваш за тях, блокираш ги и продължаваш нататък. Но тя не беше такава. Влизаше в директен сблъсък с тях.

Торин кимна.

— Точно така. Тя публикуваше във всякакви блогове като гостуващ автор. Като че ли разшири първоначалната си кауза и премина към свободата на словото, говореше за такива неща като Je Suis Charlie и че трябва да се противопоставяме на кибербандитите. Беше много категорична, все едно че им казваше: „Хайде, давайте, аз съм достатъчно силна, а вие сте едни жалки страхливци“.

— Но ето, че са успели. Докарали са я дотам, че да се самоубие — каза Елинор с равен тон, без да прикрива отвращението си.

Торин се намръщи.

— Струва ми се неразбираемо. Искам да кажа, това е голям скок, нали? Имаш сили да посрещнеш всичко, с което те обсипват хората, и изведнъж отиваш да се хвърлиш в реката.

— Предполагам, че подобно нещо наблюдаваме при тежко болните си пациенти — Елинор отметна дългата си черна коса от лицето си. Очите ѝ като че ли бяха изгубили блясъка си. — Те се убеждават, че има надежда. Говорят като за битка, която могат да спечелят. Но случаят е различен. Болестта е безмилостна. Не ги оставя. Не им дава покой. И един ден пациентът се събужда, повярвал в една друга история, история, в която от борбата няма смисъл, защото в края на тунела няма светлина. И много често, достигнат ли този етап на примирение, те умират само след дни или дори часове. Може би така се е почувствала и горката Джазмин Бъртън.

— Или пък просто по лош късмет някой е успял да засегне единственото нещо, с което тя не е можела да се бори. Някой е намерил пролука в бронята ѝ и ѝ е нанесъл удар в сърцето — каза Пола. — Всеки от нас има такива тайни места.

— Така ли? — попита Торин. — Аз, струва ми се, нямам. Тони не беше толкова сигурен в казаното. Убийството на майка му щеше да остави постоянен белег в психиката на Торин. Часове след смъртта на Бев Макандрю Пола беше поела отговорността за него, изтри всичките му профили в социалните мрежи и се погрижи първоначално само шепа доверени приятели да имат достъп до него. Докато повечето успеят да възстановят контактите си с него, фокусът на неприятните коментари се беше изместил от смъртта на майка му към факта, че той живееше с две лесбийки. А от това Торин имаше сили да се защити.

— Засега може би не — каза Тони. — Но рано или късно ще направиш нещо, за което ще ти се иска да не узнава никой.

Възползвайки се от подадената реплика, Пола се засмя.

— Това е специалитет на тийнейджърите.

— Има ли много случаи на такъв тормоз сред съучениците ти?

Елинор, постоянно загрижена в ролята си на заместник-родител, не беше забелязала опита на другите да сменят темата на разговора.

Торин се поразмърда смутено на мястото си и хвърли поглед към Тони, сякаш очакваше той да му подскаже нещо. Тони повдигна едното си рамо и му се усмихна окуражаващо.

— Не мисля, че познавам хора, които се занимават с подобни неща — каза Торин.

— Сигурно е така — отвърна Елинор. — Питах се просто дали някой от приятелите ти е ставал обект на такъв тормоз.

Торин направи гримаса.

— Никой не ми е казвал такова нещо — той въздъхна раздразнено. — Ние не говорим на такива теми, Елинор. Ако някой от приятелите ми е разстроен от нещо, може и да сподели. Но може и да не го направи. Освен това ние и сами ще видим какво става в Инстаграм, Снапчат, Фейсбук или някъде другаде.

Елинор се усмихна.

— Добре. Не забравяй, че твоят онлайн-свят е непозната територия за нас. Когато ние растяхме, комуникацията почти винаги се осъществяваше чрез личен контакт.

— Така е, и ако разговорът ми по телефона с някой приятел се проточеше повече от пет минути, баща ми се появяваше в антрето, почукваше с пръст по часовника си и започваше да мърмори за сметката за телефона — каза Пола. — Който искаше да тормози някого, му се налагаше да го направи отблизо. Нямаше ги тези анонимни тролове.

Тони си играеше с ножа.

— Така че в повечето случаи ние дори не знаем какви въпроси да задаваме — той вдигна очи и срещна ироничния поглед на Торин. — Трябва да разчитаме на теб да ни поправяш.

Торин потърка с пръстите на дясната си ръка късите косъмчета над ухото си.

— Ясно. Е, аз нямам представа какво се е случвало в главата на Джазмин Бъртън. Но често чуваме за хора на моята възраст, които превъртат просто защото няколко души ги тормозят в училище. Затова предполагам, че тя е била прицел на подобен тормоз, но многократно увеличен. А и не е можела да знае дали това идва от хора, които не е виждала дори на улицата, или от хора, до които седи на работното си място. Човек би си казал, че тъкмо това е ужасното. Фактът, че не знаеш. Когато те тормозят в училище, поне знаеш кой го прави, така че би могъл да кажеш: „Ти си тъпанар, не ме интересува какво мислиш за мен.“ Но да не знаеш откъде идва това — дали от човек, който се представя за най-добрият ти приятел или от някакъв напълно изтрещял непознат? Това може да бъде убийствено.