Да разбиеш мълчанието

48.

Нищо никога не се оказваше толкова ясно и категорично, колкото си предполагал, напомни си с упрек Стейси. Досега трябваше да е научила това. Въоръжена с кодовете за достъп до Valhalla.co.uk, тя се беше промъкнала през задната врата на гигантския онлайн магазин. Предполагайки, че ще има капани за непредпазливите, тя се беше промъквала внимателно през началните нива на защита, изпълнявайки дигиталния еквивалент на надничане иззад ъглите, преди да завие. Накрая, след няколко спиращи дъха мигове, когато екраните застиваха или пък започваха да се сменят с шеметна скорост, тя стигна до място, на което беше почти напълно уверена, че може да действа в безопасност.

Направи един опит с надеждата да може да вкара трите заглавия в едно търсене. Очевидно, това беше възможно, но също толкова очевидно беше, че ще трябва да мине време, преди системата да изплюе резултата. Съзнавайки, че времето ѝ изтича, Стейси барабанеше с пръсти по ръба на клавиатурата, чувствайки как мускулите на гърба и врата ѝ се стягат от напрежение. След няколко минути дори стана, опря ръце на стената и направи няколко разтягания за раменния пояс.

Когато седна отново пред монитора, изживя миг на смазващо разочарование. Според резултата от търсенето нито един клиент не беше купувал трите книги едновременно. Когато и да било. Тя отпусна рамене. Идеята на Тони беше чудесна, но по всичко личеше, че този път е прекалил с играта на сляпо.

Тъй като все още беше в системата и ѝ оставаше още малко време, тя пусна търсене за възможни общи покупки на някои от трите заглавия. Системата почти незабавно представи 1279 резултата на Улф и Плат заедно. Стейси копира списъка и го разпечата, за по-сигурно, какъвто ѝ беше обичаят. Може би книгите бяха включени в учебни програми? Стейси имаше смътен спомен, че Плат беше идол за някои нейни съученички. Какво беше това странно привличане, което самоубийството упражняваше върху подрастващите? Тя самата нито за миг не беше обмисляла подобно нещо, дори когато се беше чувствала най-зле. Винаги съществуваше обещанието, че идват подобри дни. Нови програми, нови възможности, нови трикове за научаване.

Предвид този резултат, беше още по-учудващо, че нямаше абсолютно никакви резултати за всякакви други съчетания. Никой, купил „Ариел“ и „Собствена стая“, не беше купил и „Тетрадки на смъртта“ — нито по същото време, нито в друг случай. Изглежда убиецът се беше снабдил от другаде с книгата на Ан Секстън. Освен, разбира се, ако вече не я е притежавал. Нея, а и останалите заглавия.

Стейси въздъхна. Неприятно ѝ беше да се признае за победена, но може би все пак този път победата се дължеше на стечение на обстоятелствата, а не на нейна некомпетентност. Но нямаше намерение да се предаде, преди да е изчерпала всички възможности за търсене. Реши да пусне едно последно търсене, само за Ан Секстън. И резултатите се появиха веднага. През последната година „Валхала“ бяха продали единайсет броя от изчерпаната книга на втора ръка, което се стори учудващо на Стейси. Единайсет души, които държаха толкова много да притежават книга от една мъртва американска поетеса, за която тя дори не беше чувала. Огледа данните и установи, че когато книгата се продаваше на втора ръка, тя попадаше в категория, различна от тази на новите книги. Дали отговорът не се криеше тук?

Копира отново списъка с резултатите, после се обърна към друг от мониторите, където беше пуснала сравнение между имената на купилите Улф и Плат и на онези, които бяха купили книгата на Секстън. Три имена бяха маркирани от компютъра. И трите на жени.

— Да му се не види — измърмори Стейси. И тъй като не можеше да устои, ги потърси в клиентската база данни на „Валхала“. Едната беше дала адрес в катедрата по английска филология в един шотландски университет; втората явно живееше във Франция, а третата беше купувала книги с поезия с дузини, като сред авторите имаше и мъже. Следващо търсене показа, че третата клиентка е поетеса с публикувани произведения. Дори да не бяха приели мнението на Тони и Алвин, че търсеният убиец е мъж, нито една от трите не беше подходяща да бъде заподозряна. Като че ли вдъхновеното хрумване на Тони ги беше отвело в задънена улица.

Освен ако… освен ако нямаше начин базата за сравнение да се разшири? Тя беше търсила само точни съвпадения? Ами ако имаше вариации? Понякога хората си правеха нови акаунти, когато сменяха адреса на електронната си поща или кредитната карта, от която искаха да платят покупката. Оставаше и още време. Нима не си струваше да опита?

Този път тя свали и разпечата списъците на купувачите на всяка една от трите книги поотделно. Реши да предостави сравнението на собствените си системи, вместо на системата на „Валхала“. Това вече бяха цели страници с имена. Невъзможно беше за човешки мозък да ги обхване. Но за програмист като Стейси не беше проблем да състави рутинно търсене, което да открие сродни вариации.

Отново поиска сравнение, включвайки този път вариациите, и пусна за обработване трите пълни списъка. И този път откри още едно съвпадение. Купувачът беше несъмнено мъж. Матю Мартин беше купил едновременно Улф и Секстън. А М. Дж. Мартин беше сред купувачите на Плат. Колко прекрасно беше, когато машините осигуряваха това, което не би било по силите на човешко същество.

Намирането на личните акаунти на двамата с фамилно име Мартин беше въпрос на няколко мига. Няколко натискания на клавишите, няколко плъзвания на пръсти по мишката и готово. Данните от кредитните карти бяха различни. Но адресът на лицето, от чието име са били извършени плащанията и в двата случая беше същият, и за още по-голямо удобство същият адрес бе даден и за получаване на доставката. Едни и същи инструкции го съпровождаха — ако получателят не си е у дома, пакетите можели спокойно да бъдат оставени под навеса в градината зад къщата. Имаше и списък с всички други покупки, извършени от двата акаунта.

Той беше купувал от „Валхала“ какво ли не. Компютърна периферия. Телефони с предплатени минути. Хранителни добавки с витамини. Джинси. СИМ-карти. Ножовка. MP3 песни. И книги. Трите, които беше търсила Стейси, плюс още четири. Сборници с поезия на Марина Цветаева, Мей Аим11 и Алехандра Писарник12. Както и роман на Пинелопи Делта13. Стейси не беше чувала за нито една от тях, но петминутно ровене в Гугъл разкри, че и четирите са се самоубили. Едната се беше обесила, другата скочила от висока сграда, третата взема свръхдоза барбитурат, четвъртата се отровила. По всичко личеше, че Матю Мартин е подготвил обширна кампания.

За повечето хора това би било достатъчна информация за утрешния брифинг. Но според Стейси това беше само основата, която трябваше да надгражда. Сега, когато разполагаше с името и адреса, тя имаше възможност да извлече и биографията. На първо място беше LinkUp, сайтът, на който хората можеха да публикуват разкрасените си биографии и да се свързват с всички, шито биха искали да впечатлят. Ето го и Матю Мартин, строителен инженер. Специалист по мостовете. Очевидно, ако някой искаше да строи или ремонтира мост, можеше да се обърне към Мартин. Беше работил по най-различни проекти в Обединеното кралство и в чужбина. Очевидно последният му работен ангажимент го беше отвел в планинските области на Шотландия. Стейси проследи линка за проекта и установи, че ръководител на строежа е била жена. Тя маркира информацията. Не че това я заинтригува особено, но можеше да прецени, че такова нещо би направило впечатление на Тони.

От страницата му във Фейсбук нямаше особена полза. Имаше по-малко от дузина приятели, повечето също инженери. Не обявяваше никакви интереси или връзки, дори бе устоял да не спомене любима музика, филми или телевизионни предавания. Последният пост на страницата беше отпреди три месеца, и представляваше излъчваща меланхолия снимка на моста над река Хъмбър на зазоряване.

Съгласно данните на пътна полиция той нямаше никакви провинения зад волана и притежаваше петгодишен пикал „Нисан Навара“ 4x4, както и двегодишен „Фолксваген Пасат“. И двете коли бяха регистрирани на същия адрес като кредитната карта.

Стейси се запита дали няма да може да влезе в системата на камерите за наблюдение, които регистрираха в реално време номерата на повечето превозни средства по пътищата на страната. Последния път, когато опита, времето ѝ беше свършило, преди да успее да се добере до необходимото ѝ място. Междувременно беше усъвършенствала софтуера си за пробиване на защити, приспособявайки го към особеностите на сайта, но досега не беше имала повод да го изпробва.

Влезе предпазливо в системата. За своя радост се шмугна бързо и чисто, все едно че разполагаше с универсален комплект ключове. Ако можеше да намери онова, което ѝ трябваше, нямаше да си губи време да го анализира, само щеше да го разпечата и да го оглежда, след като излезе от системата. Първо опита с пикала, изписвайки регистрационния номер. Ако той беше местил жертвите си от едно място на друго, сигурно му е било много по-лесно да ги вкарва и вади от такава голяма кола. Не знаеше колко данни ще се появят в отговор на търсенето, затова настрои филтъра за период от два дни преди нощта, когато Джазмин Бъртън беше влязла в Екс. Но не се появиха никакви резултати. Или тя не търсеше правилно, или той не беше минавал с нисана по места, където са поставени камери, което ѝ се стори трудно осъществимо, като се вземе — предвид, че напоследък камери имаше по всички основни пътища в страната. Другата възможност беше да е замазал част от регистрационния номер с кал или светлоотразяващ спрей. Понякога по този начин беше възможно да се измамят камерите. А Тони беше подчертал, че си имат работа с човек, който подготвя старателно плановете си.

Тя опита отново, този път с регистрационния номер на пасата. И този път излязоха цяла поредица резултати. Колата беше засичана десетки пъти през последните десет дни. Стейси разпечата резултатите, после разшири филтъра до седмицата, когато беше умряла Кейт Ролинс. Резултатите се занизаха на екрана. Докато хартията падаше на виеща се лента от принтера, Стейси си каза, че той е обикалял къде ли не. Сега, когато разполагаха с цялата тази информация, те можеха да се обърнат към компаниите за мобилни телефони и да очертаят регионите, в които страната. Последния път, когато опита, времето ѝ беше свършило, преди да успее да се добере до необходимото ѝ място. Междувременно беше усъвършенствала софтуера си за пробиване на защити, приспособявайки го към особеностите на сайта, но досега не беше имала повод да го изпробва.

Влезе предпазливо в системата. За своя радост се шмугна бързо и чисто, все едно че разполагаше с универсален комплект ключове. Ако можеше да намери онова, което ѝ трябваше, нямаше да си губи време да го анализира, само щеше да го разпечата и да го оглежда, след като излезе от системата. Първо опита с пикала, изписвайки регистрационния номер. Ако той беше местил жертвите си от едно място на друго, сигурно му е било много по-лесно да ги вкарва и вади от такава голяма кола. Не знаеше колко данни ще се появят в отговор на търсенето, затова настрои филтъра за период от два дни преди нощта, когато Джазмин Бъртън беше влязла в Екс. Но не се появиха никакви резултати. Или тя не търсеше правилно, или той не беше минавал с нисана по места, където са поставени камери, което ѝ се стори трудно осъществимо, като се вземе предвид, че напоследък камери имаше по всички основни пътища в страната. Другата възможност беше да е замазал част от регистрационния номер с кал или светлоотразяващ спрей. Понякога по този начин беше възможно да се измамят камерите. А Тони беше подчертал, че си имат работа с човек, който подготвя старателно плановете си.

Тя опита отново, този път с регистрационния номер на пасата. И този път излязоха цяла поредица резултати. Колата беше засичана десетки пъти през последните десет дни. Стейси разпечата резултатите, после разшири филтъра до седмицата, когато беше умряла Кейт Ролинс. Резултатите се занизаха на екрана. Докато хартията падаше на виеща се лента от принтера, Стейси си каза, че той е обикалял къде ли не. Сега, когато разполагаха с цялата тази информация, те можеха да се обърнат към компаниите за мобилни телефони и да очертаят регионите, в които да поискат застане на телефоните и мобилните карти, за които вече знаеха, че са били ползвани от Матю Мартин. Сигурно е имал и други. Но можеха да започнат с тези. А въпреки уменията, присъщи на тъмната страна, на Стейси не ѝ оставаше време да осъществи и това търсене. Засега беше направила всичко по силите си и беше готова да се обзаложи, че никой друг няма да представи толкова много сведения на утрешната среща.

Тя се изправи и отново направи няколко упражнения за разтягане на мускулатурата. Изминалият работен ден беше дълъг, а не ѝ се искаше утре да се събуди схваната. За миг се запита къде ли е Сам и какво ли прави. Може би трябваше да му прати още едно съобщение? За да знае, че тя не е престанала да мисли за него? Но Стейси отхвърли тази мисъл. Достатъчно дълго го беше гонила. Той знаеше какви са чувствата ѝ към него. От него зависеше да прекрати детинщините. Ако досега не я беше опознал достатъчно, за да е наясно, че тя не би очаквала от него да пълзи пред нея на колене, значи просто не беше обръщал достатъчно внимание. Щеше да го остави да се поизпоти още ден-два, а после щеше да прати едно непринудено предложение да вечерят някъде.

И тогава вече топката щеше да бъде у него.

Това решение я измъчваше. Отчаяно ѝ се искаше той да се върне. Чувстваше физическа болка в гърдите си; като че ли сърцето ѝ беше наранено в буквалния смисъл на думата. А вкопчването в последните останки от достойнство я караше да изпитва чувството, че се задържа със сетни усилия на въже, обтегнато над бездна. Кого се опитваше да заблуди? Ако някой щеше да пълзи на колене, това беше тя. Щеше да се посрами, това беше очевидно.

Единственото, което я задържаше, беше работата. Не беше изпитвала такова вълнение, откакто старият отдел за борба с особено тежки престъпления беше разформирован. Би се отказала от достойнството, от самоуважението, от гордостта си заради Сам. Но не и от работата си.