Да разбиеш мълчанието

27.

Тони затвори вратата на кабинета си и се разположи пред монитора с мисълта, че явно всички с изключение на него харесват Скайп. Неговата неприязън беше и лична, и професионална. По Скайп всички изглеждаха странно. Честно казано, добиваха вид на негови потенциални пациенти. Имаше нещо много смущаващо в тези физиономии оцъклени като риби. Дори хората, които той харесваше, добиваха безумен вид. От професионална гледна точка го дразнеше това, че никога не можеш да видиш достатъчно от човека, с когото разговаряш, за да разтълкуваш езика на тялото му. Човекът отсреща може да дава всякакви сигнали, които биха били забелязани в онова, което шефът му бе започнал напоследък да нарича „среща виз-а-ви“, но интерфейсът на Скайп можеше да скрие немалко улики.

Понякога обаче нямаше как да го избегне. Както например тази сутрин. Пола беше в Манчестър, за да говори с Шакила Бейн, британската модна дизайнерка с азиатски произход, която наскоро бе станала обект на тормоз по интернет. Стейси се намираше в компютърния център на Брадфийлдската полиция, борейки се с рутинни анализи на харддисковете на хора, заподозрени във финансови злоупотреби. А той приемаше пациенти в „Брадфийлд Крос“. Бяха уговорили час; сега му оставаше само да включи Скайп.

Закъсня само с четири минути да се присъедини към другите, които вече обсъждаха задълбочено разговора на Пола с Шакила. Пола спря, за да го поздрави, и добави:

— Шакила беше невероятно добронамерена. Позволи ни да прегледаме харддиска ѝ и профилите ѝ в социалните медии, за да може Стейси да провери копелетата, които са я тормозили и да види дали някой от тях не върши същото и в нашите случаи.

— Чудесно — каза той. — Е, имаме ли дотук нещо, което навежда на мисълта, че има някаква връзка между трите жертви?

— Преди да стигнем до този въпрос, кажи какво стана вчера. Отложиха съдебното заседание или какво? Никоя от нас не откри нищо онлайн — каза Пола.

— Което, ако съдя по досегашния си опит, е много необичайно — отбеляза Стейси. — Като се има предвид, че заседанието е било при открити врата.

Тони се почеса по тила и направи гримаса.

— Трябваше да ви се обадя. Съжалявам. Стана малко сложно. Делото беше прекратено.

Настана стъписано мълчание.

— Прекратено? Как е възможно?

Стейси изглеждаше почти възмутена. Почти сякаш е била сигурна колко непоклатими са били аргументите на обвинението.

— Мислех, че е нямало никакви съмнения във вината ѝ? — това беше Пола. — Тя като че ли се беше примирила с мисълта, че ще ѝ отнемат шофьорската книжка. И изобщо с присъдата, която я очакваше.

По изключение Тони беше доволен, че Скайп няма да им даде възможност да разчетат езика на тялото му.

— Дрегерът е бил повреден. Затова прекратиха делата срещу Карол и още трима души.

Пола се ухили като дете на рождения си ден.

— Значи се отърва? Няма криминално досие и може да шофира?

— Искаш да кажеш, че все още може да шофира и може да се стигне до същото — каза мрачно Стейси. — Не че бих искала нещо лошо да се случи на Карол, но не е трябвало да го прави.

— Тя вече не пие — каза Тони. — Случилото се я стресна, Стейси — той се покашля. — Така или иначе, знам, че по-късно и тя ще ви се обади.

Пола му хвърли бърз, проницателен поглед.

— Какво е това, което не искаш да ни кажеш?

Ето на, каза си той, това е отрицателната страна на приятелската близост. Хората забелязват повече, отколкото ти искаш да покажеш.

— Каквото и да е, ще го узнаете по-късно от легитимен източник — каза той сухо. — Моля те, Пола, не настоявай.

— Значи Карол има да ни казва нещо, и то трябва да е нещо много важно, иначе досега да си го издрънкал.

— Стига си го тормозила — намеси се Стейси с фалшива строгост. — Няма смисъл. Нищо няма да ни каже, само ще го накараме да се чувства още по-неудобно.

Тони не помнеше Стейси някога да е говорила толкова много за неща, които нямаха пряка връзка с нейната дигитална вселена. Очевидно връзката ѝ със Сам я беше смекчила дотолкова, че да забелязва и другите около себе си. Беше му приятно, че хората все още имат способността да го изненадват приятно.

— Е, сега, след като приехме, че няма да ви кажа онова, което нямам право да ви кажа, може ли да преминем към целта на този конферентен разговор? — попита той.

Пола извърна очи към тавана.

— Стейси, ти си първа.

— Добре. Няма да ви отегчавам с коментари за броя на постинги от тролове, който е удивително висок във всички социални мрежи. Знаех, че това е проблем, но не бях осъзнала, че става дума за епидемия с размерите на разпространяването на еротични снимки на деца. Съзнавам, че съм компютърен маниак, но дори аз понякога съжалявам за някои неща, които станаха възможни благодарение на интернет.

— Да му се не види, дали не чувам как рухва небето? — беше коментарът на Пола.

— Не е смешно. Основните данни за нашите жертви са следните — само седем души са преследвали като тролове и трите жени. От тези седем само петима са го правили по няколко пъти. Така че, ако търсите изходна точка, бих предложила този факт като една възможност.

— А знаем ли кои са тези пет лица в действителност? Искам да кажа, като хора от плът и кръв? — прояви предпазлив интерес Тони.

— Разполагам с личните данни на трима от тях. Другите двама все още ми се изплъзват, но би трябвало да успея да спипам и тях.

— Удивително е това, което си свършила, Стейси. Радвам се да отбележа, че не си изгубила уменията си, въпреки че тази работа, която ти дават сега, е равносилна на това да ринеш въглища — каза Тони. — Свършеното от теб действително ни показва накъде да насочим усилията си.

— Има още нещо, което ми се струва малко странно — каза Пола. — При Кейт Ролинс до нея е имало книга със стихотворения. Според близките ѝ тя никога не четяла поезия, а и не разпознаха книгата като притежание на Кейт. Книгата е на една американска поетеса, Ан Секстън, която се е самоубила. Доколкото разбирам, е имала немалко психически проблеми. Но онова, което прави случая още по-интересен, е че страници от една книга със стихотворения на Силвия Плат са били разпилени из цялата градина около къщата на Дейзи Мортън след експлозията. Плат също е американка. Също с психически проблеми. И също се е самоубила. И като че ли това не са достатъчно съвпадения, Кейт и Дейзи са се самоубили по начин, който много напомня на самоубийствата на двете поетеси. Секстън се заключила в гаража, оставяйки двигателя на колата да работи, а Плат легнала с глава във фурната на газовата печка. Макар че при нея е нямало експлозия.

Тони изведнъж се плесна по челото.

— Разбира се! — възкликна той. — Понякога мога да бъда много глупав — разпери ръце и се ухили. — Дни наред ме гризеше нещо във връзка със смъртта на Джазмин. Това, че е влязла в реката с джобове, пълни с камъни. Знаех, че има нещо, което се обажда някъде в подсъзнанието ми — изражението му беше тържествуващо.

— Какво е то? — попита Пола. — Може би ще ни обясниш малко по-точно.

— Вирджиния Улф. Съгласен съм, не е американка, но също е жена, писателка, която се е самоубила. Тя се самоубива, влизайки в една река с джобове, пълни с камъни. Честно казано, понякога ми се струва, че почвам да откачам. Някъде споменава ли се нещо за намиране на книга на Вирджиния Улф?

Пола поклати глава.

— Не. Но те не са съвсем наясно къде тя е влязла в реката. Сигурно са решили, че не е толкова важно да намерят точното място. Доколкото знам, там има велоалея и туристическа пътека, която минава покрай устието на реката. Била е паркирала колата си до пътеката, но не знаят колко е вървяла по нея, преди да влезе в реката.

— Познаваме ли някой, който би могъл да провери вместо нас? — попита Тони.

Двете жени се спогледаха озадачени.

— Не се сещам за никой — каза Пола.

— Аз също. Поне в момента. Не знам къде точно се намират всички хора, с които поддържам връзка в мрежата.

Тони реши да не говори повече по въпроса. Ако Карол искаше да проследи тази възможност, тя щеше да намери контакт с местната полиция. Ако не се озовеше незабавно насред действително разследване. Което беше напълно възможно. Преди той да успее да каже още нещо, Пола трепна.

— Телефонът ми — каза тя и се извърна. После хвърли отново поглед към тях. — Трябва да прекъсвам. Обажда се Карол — и тя изчезна от екрана, оставяйки Тони и Стейси да се взират неуверено един в друг.

— Прати ми всичко, с което разполагаш за онези трима, които си идентифицирала — каза той. — Да видим дали няма да ми хрумне нещо.

— Нали тя беше написала „Собствена стая“? Вирджиния Улф?

— Да. Казва, че една жена има нужда да разполага със собствена стая и доход от петстотин лири годишно, ако иска да бъде писателка. Предполагам, че това е била своеобразна проява на феминизъм за жена от средната класа — каза той.

— Феминизмът на привилегированите — каза Стейси. Той чуваше лекото плъзгане на пръстите ѝ по клавишите. — Това е повече от двайсет и седем хиляди годишно в днешни пари. Не би се справила много добре, ако трябваше да живее от социални помощи.

— Но всички наши жертви са се издържали сами. Не са очаквали мъжете им или държавата да ги изхранват. Били са модерни феминистки — Тони въздъхна. — Питам се дали не си измисляме разни неща, докато се ровим в тези случаи?

Стейси се усмихна. Усмивката ѝ, която се оказа изненадващо чаровна, беше нещо ново за него.

— Има ли значение? Има достатъчно материал, за да си струва да се поровим в тях. А трябва да го направим, защото се налага да се справим с причината.

— И как ще направим това?

Настана дълго мълчание. После Стейси каза:

— Не съм сигурна. Но мисля, че ще разберем, когато стигнем дотам.