Да разбиеш мълчанието

3.

Началникът на полицията Джеймс Блейк не беше търпелив по природа. През годините, докато си проправяше със зъби и нокти път към началническия пост, той се бе принудил да симулира търпеливост. Предполагаше, че започне ли той да командва парада, ще може да регулира темповете в съответствие със собствените си желания. За негово съжаление нищо подобно не се случи по време на първото му назначение на ръководен пост в югозападна Англия. Опитите му да събуди усещане за спешност у подчинените си създаваха у него усещането, че, както често бе споделял с жена си, се опитва да избутва буци пресечена сметана нагоре по склон. Беше отдал това на общото впечатление, че на тези места всичко се движи някак забавено. Затова и Блейк се реши да преглътне горчивия хап и да се възползва от първата отворила се възможност да си намери работа на място, където могат да превключват на по-висока скорост.

Смяташе, че полицията в Брадфийлд ще може да реагира достатъчно бързо, за да си върши работата в съвременна градска среда. Мястото щеше да е абсолютно подходящо за него. Суров северен град с приличен дял в тежката и организираната престъпност — идеалният вариант той да може да се представи така, че да остави трайно впечатление. Впечатление, което ще му гарантира няколко възможни позиции на изпълнителен директор, когато дойдеше време да свали униформата. Беше убедил в това висшите офицери, които водеха интервюто за работа, убеди и семейството си, че ще обикне живота в големия град, и отпътува за Брадфийлд уверен във възможностите си за нула време да организира нещата така, че всичко да функционира бързо и ефикасно.

Това, че той пристигна заедно с финансовите ограничения, наложени от правителството, не му беше от полза. В неговите очи тези ограничения не бяха извинение за заинатената съпротива, с която се сблъскваше на всяко ниво, докато се бореше да управлява полицията по-ефективно и ефикасно. Така и не му мина през ум, че причината, поради която повечето му подчинени не го уважаваха, беше неговата липса на опит в рискованата практическа полицейска работа, която изискваше Брадфийлд. Вместо това той хвърляше вината върху техните градски и северняшки предразсъдъци — нямаше начин той да не е безпомощен дръвник, щом идваше от провинцията в Югозапада. Беше разочарован и, от време на време се налагаше да си признае, обезкуражен. Именно затова бе дошъл на тази среща изпълнен с приятни очаквания. Работна вечеря с един от заместник-министрите от Министерство на вътрешните работи, двама висши служители на министерството и един специален консултант. Такова нещо не можеше да се пренебрегне, дори когато въпросният консултант беше пенсиониралият се началник на полицията, който бе заемал този пост преди него в Брадфийлд. Блейк нямаше много високо мнение за Джон Брандън — ако той си беше вършил работата както трябва, задачата на самия Блейк щеше да е много по-лека.

Каквото и да бяха наумили те, като че ли никой не бързаше особено да стигне до същината на въпроса. Вечеряха в тази самостоятелна зала вече от два часа, бяха минали от коктейлните хапки и аперитива към основните ястия и десерта. Храната беше в изобилие, дори в пищно изобилие. Виното се поднасяше не чак в такива количества, но беше също много добро. Разговорите се движеха в широк диапазон — от полицейската работа до политиката — изпъстрени със забавни анекдоти и няколко любопитни прояви на недискретност, но Блейк продължаваше да не разбира защо са се събрали. Гризеше го нетърпение, мъчително като лошо храносмилане.

Най-сетне сервитьорите поднесоха богато отрупана дъска с различни сирена, купа с плодове и кошничка с бисквити, и се оттеглиха, оставяйки петимата мъже насаме. Оттук нататък никой нямаше да ги прекъсва и очевидно беше време да се премине към деловите въпроси.

Кристофър Карвър, заместник-министърът, се приведе напред, за да си вземе парче сирене „Епоас“ — такова меко, че сякаш щеше да се разтече. Ако се съдеше по наченките на шкембенце, които разпъваха ризата му около копчетата, той не за първи път угаждаше на добрия си апетит на разноски на данъкоплатците. Карвър вдигна очи към Блейк и му отправи лукава усмивка.

— Вероятно се питаш каква е целта на всичко това, Джеймс.

С напредването на вечерта Блейк се беше убедил, че му предстои да бъде изстрелян в професионалната стратосфера. Толкова тежка вечеря, хора с такъв ранг; не можеше да става дума за обикновено потупване по рамото, задето бе извършил чудеса с бюджета на Брадфийлдската полиция.

— Зададох си вече този въпрос, господин заместник-министър.

— Сигурно си спомняш, че малко по-рано говорихме за принципа на споделени административни задължения между няколко местни полицейски централи?

Блейк кимна.

— Звучи разумно. Трудно е да се организира с по-големи подразделения като полицията на Брадфийлд например, но вече имахме известен успех със споделена работа по анализ на местопрестъпления.

— Някои от нас са на мнение, че можем да предприемем и по-радикални стъпки. Не само когато става въпрос за ефикасно разпределение на бюджета, но и с цел подобряване на реакциите на полицията при особено тежки престъпления. Джон, би ли обяснил идеята ни на Джеймс?

За разлика от Джеймс, Джон Брандън бе изградил цялата си кариера въз основа на пряко участие в активната работа на полицията. Никой никога не оспорваше решенията му, когато ставаше дума за операционна стратегия — нещо, което според Блейк беше прекаляване с уважението към ръководителя. Нали в крайна сметка никой не е съвършен. Но той се усмихна и кимна почтително на Брандън, който отпи вода от чашата си и се покашля. Блейк си каза, че с годините Брандън все повече заприличва на ловно куче от породата блъдхаунд. Дълго лице, тежка челюст, торбички под очите.

— Говорим за убийства — каза Брандън с провлечения си северняшки акцент. — Независимо от онова, което виждаме в полицейските сериали по телевизията, извън големите градове няма кой знае колко убийства, и те повечето са битови. Решаването на подобни случаи не би затруднило някоя маникюристка, да не говорим пък за професионални детективи. Но от време на време се натъкваме на случаи, в които не може да се говори за банално, обичайно убийство. Откриват торс, част от разчленено тяло, в някоя гора. Намират отвлечено дете, удушено в някой пустеещ парцел. Или някое момиче не се прибира у дома, след като е казала, че отива в клуб, а на другия ден човек, разхождащ кучето си, намира обезобразения ѝ труп край близкия канал. Трудни, сложни случаи. И тъй като те съществуват; а наша работа е да открием престъпниците, всяко полицейско разделение подбира най-добрите си детективи и ги включва в екип за разследване на особено тежки престъпления. Така ли е?

— Разбира се. Необходими са специализирани служители, обучени да се справят с тези сложни случаи. Но ние същевременно сме задължени и да използваме възможно най-ефективно персонала. Не можем просто да оставим тези хора да си седят и да чакат следващото убийство — заяви Блейк, опитвайки се да не говори така, сякаш се оправдава. — Освен това една реорганизация като тази в Брадфийлд означава, че ако имаме нужда, сме в състояние да свикаме специализиран екип за нуждите на някой конкретен случай.

Брандън му отправи уморена усмивка.

— Никой не те критикува за разпускането на Отдела за борба с особено тежки престъпления, Джеймс. Може да не сме съгласни с решението, но разбираме мотивите ти.

Заместник-министърът отметна един сребрист кичур, паднал на челото му, и каза:

— Всъщност, Джеймс, именно твоето радикално решение да разпилееш специалистите си по всички служби на подразделението ни накара да преосмислим цялостно политиката си в тази област. Ако едно подразделение като Брадфийлдската полиция преценява, че може да се справи без специален отдел за тежки престъпления, каква ще е логиката на други подобни подразделения? — той махна с месестата си ръка към Джон Брандън. — Затова помолих Джон да поразсъждава малко по-нестандартно. Кажи на Джеймс какво си измислил.

Брандън започна да троши една овесена бисквита с ръка.

— Отрицателната страна на свикването на импровизиран екип за тежки престъпления е в това, че той може да попречи на разследването, което вече е в ход и е водено от добре запознати със случая криминалисти. Да не говорим пък, че нямаме представа каква ще е вътрешната динамика на тази група, събирана оттук-оттам. Защото точно това би представлявал един подобен екип — сбирщина оттук-оттам. Това не може да бъде екип. Това не е сплотената група, която се създава, след като хората работят заедно известно време. Когато вече са прочистили от редиците си излишния, който кръшка от работа, копелето, което ги поставя в неудобни ситуации и сексиста, който дразни жените в екипа. Това вече е екип, това е полицейска работа в най-ефективния ѝ вид.

— Който е и най-скъп — отбеляза по-младият служител на министерството, изкривил неприязнено лице.

— Така че аз трябваше да измисля начин да постигна невъзможното — продължи невъзмутимо Брандън. — Тогава си казах: ако подразделенията могат да споделят административните си задължения, защо да не споделят и активни операции? Защо да не се създаде един екип за особено тежки престъпления, който да функционира като летяща бригада? Нещо като „ловци на духове“ в областта на тежките престъпления, така да се каже. Един екип, който не е част от нито едно конкретно подразделение и отива там, където е необходимо, когато е необходимо.

В настъпилото след думите на Брандън мълчание Блейк осъзна, че седи с отворена уста. Всички бяха вперили погледи в него и очакваха отговора му. Мозъкът му работеше трескаво, обмисляйки изводите от чутото. Щяха да му възложат да управлява продукта на това радикално предложение. Звучеше налудничаво. Звучеше като нещо, до което човек не би искал и да припари. Но от друга страна, ако започнеше да функционира както трябва… Единствено небето щеше да е граница в издигането на човека, променил облика на британската полиция и направил нужното, за да се случи подобно нещо. Той затърси някакъв разумен отговор.

— Ами ако в рамките на няколко дни има повече от едно заплетено убийство?

Опита се да се убеди, че въпросът не е глупав.

— Няма такива случаи — по-младият служител от министерството измъкна смартфона си и затърси нещо в него, после обърна екрана така, че Блейк да го види, макар че жестът нямаше особен смисъл. — Анализирахме данните от последните пет години. Има само един случай на много близка последователност, която би могла да ни създаде проблеми.

— А Джон проучи внимателно това съвпадение на събития — намеси се заместник-министърът.

— Точно така. И не открих непреодолими проблеми — каза Брандън. — В дигиталния свят вече съществуват начини за прехвърляне на работна сила, които бяха просто немислими дори само преди две години.

— Така че — продължи Карвър, — ще дадем ход на пилотния проект.

Той отново атакува сирената, отрязвайки си този път солидно парче „Осау-Ирати“, а после набоде две фурми с върха на ножа за сирене.

Блейк почувства как топла вълна на задоволство се надига в тялото му. Това беше удар по всеки, казвал някога, че той не е способен на нетрадиционно мислене.

— Това ми звучи като страхотно предизвикателство — каза той, демонстрирайки прямота.

Усмивката на Карвър беше хладна като острието на ножа, който той държеше.

— Така е. Затова е толкова важно начело на този екип да застане подходящият човек. Затова и те поканихме тук тази вечер, за да ни помогнеш да вземем правилното решение.

Блейк беше толкова погълнат от възторга си пред начина, по който според него се развиваше вечерта, че не отбеляза нюансите в казаното от заместник-министъра.

— На драго сърце — продължи той възторжено. — Готов съм да приема всичко, което ми възложите.

Карвър повдигна вежди и Блейк се почувства объркан.

Защо беше тази изненада?

— Радвам се да го чуя. Ние сме напълно наясно кого имаме предвид за тази роля. Но Джон много настояваше да не разчитаме единствено на неговата дума, когато става дума за назначаване на ръководител на новия регионален екип за разследване на особено тежки престъпления. Затова се обърнахме към вас като последният човек, който е работил пряко с избрания от нас служител.

В ушите на Блейк се надигна далечен звън, като от камбана, ударена някъде далеч оттук. Какво, по дяволите, говореше Карвър? Кого би могъл да има предвид? Блейк бе готов да се обзаложи, че сред подчинените му в Брадфийлд нямаше нито един човек, който би бил годен за такава работа.

— Моля? Не разбирам какво имате предвид — заекна той, чувствайки как губи самообладание.

Брандън се облакъти на масата и се приведе към Блейк, а бръчките, вдълбани от усмивката, сякаш поставиха устата му в скоби.

— Той говори за Карол Джордан. Заместник-министърът иска да чуе твоето мнение за Карол Джордан.