Да разбиеш мълчанието

54.

Кевин направи една бавна обиколка из паркинга на „Слийпинг Ин“.

— Колата му не е тук — каза Карол. — Което, разбира се, не означава, че и той не е тук — тя въздъхна. — Никога не е лесно, нали? Хайде да паркираме, да влезем и да поговорим с рецепциониста, който няма да е видял нищо и няма да знае нищо.

— Кой знае — отвърна Кевин. — Може да имаме късмет и да попаднем на някой от онези източноевропейци, които никога не пропускат нищо.

Тони вървеше по-бавно зад тях, оглеждаше паркинга и мрачната каменна фасада на сградата с редици еднакви прозорци.

— Не си угаждаш, нали? — той говореше едва чуто. — Като че ли не си позволяваш да се отпускаш превалено? Защото, ако го направиш, кой би могъл да каже какво би се случило? Както се казва в песента, точно когато не очакваш, ти се случва онова, което най-малко очакваш14. Далеч по-добре е да се задържат на скромно ниво, където всичко ти е познато.

Той настигна другите точно когато се изправиха пред рецепцията. Тъмнокос млад мъж с бледа кожа на затворник и тъмни, хлътнали очи ги погледна, размърдвайки рамене в сакото на униформения костюм, който му стоеше зле.

— Добро утро, с какво мога да ви помогна? — попита той с акцент, който подсказваше, че е дошъл някъде от източното поречие на Дунав.

Карол показа полицейската си карта и се облегна на плота, който стигаше до гърдите ѝ.

— Снощи при вас е отседнал клиент, който представлява интерес за нас. Името му е Матю Мартин. Напуснал ли е вече хотела?

В очите на човека пред нея припламна паника.

— Не ми е позволено да давам сведения за гости на хотела.

— Ние сме от полицията, приятел — намеси се Кевин. — Каквито и да са правилата, наложени от шефа ти, ние сме над тях. А сега ни кажи онова, което искаме да знаем. Името е Матю Мартин.

Рецепционистът се изчерви.

— Нямам право. Трябва да разговаряте с мениджъра.

— Доведи го тогава. Или нея — Тони си спомни, че Кевин открай време се справяше добре с ролята на лошото ченге. Което често го учудваше, защото му беше ясно, че Кевин е не само добросърдечен, но и мекосърдечен в много отношения.

Рецепционистът хлътна през вратата в някакъв офис отзад.

— Проклетата защита на личните данни. На бас, че ще излязат с този номер — каза Карол. — Всички се крият зад това, а никой няма никаква шибана идея какво точно пише в закона.

Минаха няколко минути и от офиса се появи набит мъж с учудващо широки бедра. Безцветната му коса беше нисш избръсната отстрани, а отгоре на главата му имаше сложно завит перчем, наподобяващ на еклер в скъпа сладкарница.

— Вие сте от полицията, така ли? — говорът му го поставяше недвусмислено в групата на по-женствените северняци. — Димитри каза, че сте питали за един от гостите ни? На име Матю Мартин?

— Точно така — отвърна Карол. — Той тук ли е?

Мениджърът поклати глава с вбесяващо самодоволство.

— О, не, изтървахте го.

— Кога напусна хотела?

— Нямам представа — отвърна той надуто. — Използвал е експресния чекаут. Когато опразниха кутията в десет, ключът му и формулярът за напускане бяха вътре заедно с още десетина. Нали знаете, на хората вече не им се налага да се явяват лично на рецепцията — той говореше със снизходителния тон на човек, който смята, че си има работа с толкова по-нископоставени личности, че те нямат и най-бледа представа как живее висшата класа. Ако не беше толкова жалка, надменността му би била смешна.

— Почистена ли е вече стаята му? — попита Тони.

— Предполагам, тук, при нас, стаите се заемат много бързо, нали разбирате. Момент, сега ще проверя — продължи той все така наперено. Отиде до един монитор зад гишето и започна да натиска несръчно клавишите. — Мартин, Мартин… Да, стая номер 302. Съгласно написаното тук почистването е било извършено в девет и четвърт. Което очевидно означава, че по това време той вече си е бил тръгнал — и той въздъхна тежко, така че двойната му брадичка потрепери. — Вижте, нямам намерение да преча на работата ви. Той е направил резервация онлайн. Нямаме никаква представа какво е правил, къде е ходил и колко време е прекарал в стаята си.

— Би трябвало да имате все някаква идея — настоя Кевин. — Тези електронни карти-ключове изпращат сигнал, когато притежателят ги ползва, за да влезе в стаята.

Мениджърът се ухили самодоволно.

— Защита на личните данни, господа. Това влиза в категорията дигитална информация. Законът не ми позволява да я разкривам. Върнете се със съдебно решение и с радост ще ви кажа всичко.

— Нали ви казах — измърмори Карол. — Хайде, момчета. Само си губим времето на това място. Той не е тук и няма да се върне — тя се обърна и тръгна първа обратно към паркинга. — Най-доброто, на което можем да се надяваме, е той да се появи край дома на Урсула Форман, когато Пола и Алвин са там.

Сякаш по поръчка телефонът иззвъня.

— Алвин — каза Карол. — Кажи ми, че имаш добра новина.