Да разбиеш мълчанието

26.

Последният етаж на полицейския участък на Скенфрит Стрийт имаше несравним изглед към многоетажния покрит паркинг отсреща. Това вероятно беше и най-добрата му страна. В момента етажът представляваше правоъгълно помещение със сив велтер и боядисани в бледосиво стени. Флуоресцентното осветление на окачения таван лишаваше от естествен облик всичко, включително и хората. Джон Брандън изду устни и отвърна със смръщване на въпроса на някакъв човек от строителното обслужване.

Човекът, енергичен хипстър със засукани мустаци, тесни джинси и брезентово яке, почука по таблета си и го поднесе на Брандън, представяйки му план на празното помещение.

— Предоставям на разположение хора, които ще го разпределят в желаната от вас конфигурация така, че да можете да започнете работа в понеделник — каза той, попипвайки перчема си със свободната ръка.

Карол се озърна замислено.

— Искам затворен офис в онзи ъгъл — каза тя. — С прозорец. Шест на шест метра.

Хипстърът начерта с пръст един квадрат върху плана. Появиха се черни линии.

— Такъв размер?

Карол кимна.

— Бюро, две шкафчета с по четири чекмеджета, истински ергономичен стол и два стола за посетители. И закачалка.

Последваха още почуквания по таблета и изведнъж всичко се появи на екрана, погледнато отгоре.

— Ще ви трябва и кошче за боклук — каза той.

И така продължиха да се развиват събитията. Отделен офис за Стейси с достатъчно контакти за една малка фабрика изолиран, за да нямат очите на любопитните достъп до някои незаконни действия, които тя би могла да извършва. Едно общо, открито работно помещение за всички останали с две малки приемни, където биха могли да бъдат водени разговори насаме, когато това се налагаше. Бели дъски, на които щеше да се отразява ходът на разследванията. Флипчарт. Редица бюра в средата на помещението и още няколко, разпилени по краищата. Разбира се, и компютри. И място за пиене на кафе.

— Ще ни трябва хубава кафе машина. От онези, които мелят и приготвят кафето. Ние, в отдела за борба с особено тежки престъпления, държим много на хубавото кафе. Не знам как ще го формулирате в официалното искане, но това е необходимост — Карол вирна предизвикателно брадичка, но поривът ѝ да се сражава с вятърни мелници се оказа напразен.

Младият човек се ухили и кимна.

— Отлична идея. Ще имате машината, при условие, че мога да се отбивам тук, когато съм в сградата — той понечи да каже още нещо, но се възпря.

— Продължавайте — каза Карол.

— На Белуедър Скуеър отвориха ново кафене, „Кофи Темпъл“. Навсякъде другаде правят кафето съгласно модерните изисквания, купено директно, от единствен източник, алтернативни методи на приготовление, но в това кафене са от старата школа, нали разбирате? Кафето е меко, вкусът му напомня вкуса на шоколад — той сви рамене. — Ако клоните към този вид, няма да намерите нищо по-добро. Може да си купувате кафето на зърна оттам.

Карол се усмихна и му благодари.

— Какво ще кажеш, Джон? Да оставим ли хората да си вършат работата, а ние да изпробваме това ново кафене?

— Добър план — каза той и тръгна първи към асансьорите. Когато вратите се затвориха, Брандън каза кисело:

— Доколкото мога да преценя, ти разбра всичко, което ти каза той? За кафето?

— До голяма степен. Когато става дума за моите хора, мога, струва ми се, да кажа със сигурност, че всички сме от старата школа. Вярвай ми, Джон, и ти не би избрал кисели вкусове и плодови аромати.

— Помня времето, когато кафето си беше просто кафе. Понякога с пяна — измърмори той, излизайки след нея от сградата. Мрачното небе беше надвиснало ниско, докато вървяха забързано по почти пустите улици към Белуедър Скуеър, въздухът беше влажен, с кисел мирис. Пет минути по-късно вече се бяха привели над напитките си на една ъглова масичка в „Кофи Темпъл“, а наоколо ароматът на печено кафе се смесваше с уханието на пресни кифлички. Карол си каза, че ще ѝ бъде трудно да устоява на изкушението да идва тук всеки път, когато успее да се измъкне.

— И така — каза Брандън. — Не си размислила?

Карол поклати глава.

— Не. За първи път от много дълго време съм приятно развълнувана при мисълта, че ще поема нови случаи — тя изкриви уста в иронична гримаса. — Честно казано, общуването с Блейк унищожаваше до голяма степен удовлетворението ми от работата. Очаквам с нетърпение да имам малко по-голям контрол върху начина, по който ще управляваме бюджета си.

— Това ще бъде твоя отговорност — отвърна той. — Имаш доста строги ограничения, но поне сама ще определяш приоритетите си. Е, кои са твоите избраници?

— Сержант Пола Макинтайър, сержант Стейси Чен и един млад детектив, Карим Хусаин, също от Брадфийлдската полиция. Бик искала да взема сержант Алвин Амброуз от Уест Мърсия. А също и да убедя Кевин Матюс, който се пенсионира, да се върне при нас.

Брандън се намръщи.

— Не виждам проблем с онези, които са на служба. Но защо Кевин би пожелал да се върне?

— Помислих по този въпрос. Нали помниш, че преди години го понижиха от инспектор обратно в сержант?

Лицето на Брандън помръкна.

— Помня. Беше издал информация на пресата. Имаше връзка с онази драскачка, Пени Бърджес, нали?

— Точно така. Но това беше отдавна.

— Това беше по време на първия случай, когато ползвахме услугите на Тони, нали?

Очите на Карол се замъглиха при спомена.

— Така или иначе, Кевин плати за стореното. Загуби чина си, а после така и не го повишиха. Можеше да се опита да стане отново инспектор, но държеше да остане в нашия отдел, а аз нямах бюджет за инспектор. Затова предлагам не само да го върнем на работа, но да го върнем с чин инспектор. Така или иначе, в идеалния случай всеки екип за работа по особено тежки престъпления трябва да включва и един инспектор. А Пола още не е готова за такова повишение.

— Тръгваш с много малко хора — каза Брандън.

— Ти ни обеща подкрепа от местните централи за рутинната работа, затова предпочитам екипът да е малоброен и хората да работят в тясно сътрудничество, така ще можем да си позволяваме разходи за важни неща. За наемане на експерти. Тони например.

Брандън се взираше в кафето си, размишлявайки. Планът беше смел, но те имаха нужда именно от смелост. Ако нещо се объркаше катастрофално, единственото, което можеше да загуби той сега, бяха някои добре платени задачи, възлагани му от Министерство на вътрешните работи. Той и Маги нямаше да мизерстват, ако им се наложеше да разчитат само на неговата пенсия на някогашен началник на полицията. Единственият човек, който рискуваше в случая, беше Карол, а това щеше да бъде великолепен стимул тя да направи така, че всичко да върви добре. Той вдигна глава и кимна рязко.

— Мисля, че ще можем да приемем такава организация — каза той. — Онзи, брадатият чешит, каза, че ще имаш на разположение функциониращ офис в понеделник. Аз ще се постарая да разполагаш дотогава с необходимата документация, за да сформираш екипа си. Трудно ще бъде, но не съм забравил как да прибягвам и до заплахи.

— Какво ще кажеш за утре? Ако успея да ги свикам?

Брандън не можа да скрие учудването си.

— За какво са ти утре? Все още не ви е възложено разследване. Ще имате някой и друг ден да се адаптирате, преди да ви прехвърлят нещо.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза тя. — Казах си, че ще имат нужда да потренират, за да си възвърнат формата, като се има предвид, че никой от тях не е работил по сериозни случаи.

— Да потренират? — Брандън изглеждаше озадачен. — Каква тренировка имаш предвид?

— Ние с Тони сме намерили нещо дребно, което ще възвърне навиците им да работят в този екип и ще ангажира мислите им — каза тя с равнодушие, което би заблудило само човек, който не я познаваше.

Брандън въздъхна. Знаеше, че няма право да се оплаква. Той беше човекът, които отприщи лавината.

Брандън се взираше в кафето си, размишлявайки. Планът беше смел, но те имаха нужда именно от смелост. Ако нещо се объркаше катастрофално, единственото, което можеше да загуби той сега, бяха някои добре платени задачи, възлагани му от Министерство на вътрешните работи. Той и Маги нямаше да мизерстват, ако им се наложеше да разчитат само на неговата пенсия на някогашен началник на полицията. Единственият човек, който рискуваше в случая, беше Карол, а това щеше да бъде великолепен стимул тя да направи така, че всичко да върви добре. Той вдигна глава и кимна рязко.

— Мисля, че ще можем да приемем такава организация — каза той. — Онзи, брадатият чешит, каза, че ще имаш на разположение функциониращ офис в понеделник. Аз ще се постарая да разполагаш дотогава с необходимата документация, за да сформираш екипа си. Трудно ще бъде, но не съм забравил как да прибягвам и до заплахи.

— Какво ще кажеш за утре? Ако успея да ги свикам?

Брандън не можа да скрие учудването си.

— За какво са ти утре? Все още не ви е възложено разследване. Ще имате някой и друг ден да се адаптирате, преди да ви прехвърлят нещо.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза тя. — Казах си, че ще имат нужда да потренират, за да си възвърнат формата, като се има предвид, че никой от тях не е работил по сериозни случаи.

— Да потренират? — Брандън изглеждаше озадачен. — Каква тренировка имаш предвид?

— Ние с Тони сме намерили нещо дребно, което ще възвърне навиците им да работят в този екип и ще ангажира мислите им — каза тя с равнодушие, което би заблудило само човек, който не я познаваше.

Брандън въздъхна. Знаеше, че няма право да се оплаква. Той беше човекът, който отприщи лавината.

— Защо не поговориш неофициално с тях, да разбереш какви ще бъдат отговорите им? Аз ще направя, каквото мога, за да се осъществят трансферите незабавно.

Отдавна не беше виждал лицето на Карол да грейва така.

— Благодаря ти, Джон. И ти благодаря също за доверието, което ми гласуваш, като ми даваш тази възможност. Имах нужда от нещо, което да даде нов начален тласък на живота ми след онова, което се случи с Майкъл. Просто не знаех какво може да бъде то.

Шакила Бейн бе обкръжена от онзи излъчван сякаш без усилие блясък, за който Пола знаеше, че никога не би могла да придобие. Лъскавата коса на Шакила падаше на тежки кичури, по които нямаше и помен от цъфтящи краища, гримът ѝ беше драматичен, без да преминава в гротеска, ноктите ѝ бяха идеално оформени, лакът по тях — без драскотина. Изглеждаше едновременно по-млада и по-зряла от двайсет и осемте години, цитирани на уебсайта ѝ. Носеше копринена туника с индийски мотиви над тесен черен панталон от някаква лъскава материя. Пола, която се беше постарала да сложи чисти черни джинси и две леки тениски една върху друга под пухеното си яке, забеляза, че не издържа теста, на който я подлагаше критичният поглед на събеседницата ѝ.

Тя беше поканила Пола в своето ателие в северната част на Манчестър. Пола отбеляза очевидния стремеж тази част от града да се представи за стилна и модерна, но явно трябваше да мине още време, преди тази цел да бъде постигната. Невзрачни магазини за търговия на едро с витрини, пълни с евтини дрехи, и магазинчета за евтина бижутерия се редуваха с фреш-барове и занаятчийски ателиета, предлагащи ръчно изработена продукция. Ателието на Шакила заемаше целия втори етаж на занемарена тухлена сграда в мърлява странична уличка. Вътре беше учудващо светло, което вероятно беше добре за зрението на дузината жени, приведени над индустриалните шевни машини сред изобилие от пъстроцветни тъкани. Окачените по стените големи скици на туники и ризи даваха своя принос към пъстротата.

Шакила я поведе към малка бяла приемна, в която тя беше единственото ярко петно. Когато затвори вратата, тракането на шевните машини затихна. Чуваше се само тихо бръмчене, по-тихо от обичайния шум в криминалния отдел, откъдето Пола бе излязла преди малко.

— Благодаря, че отделихте време да се видим. Очевидно е, че сте много заета — каза Пола, сядайки на бяла кожена отоманка.

Шакила сви рамене.

— Честно казано, посещението ви ме изненадва. Защото вашите хора не проявиха особен интерес към мен, когато ме заливаха с лайна. Не знам дали е защото съм мюсюлманка или защото съм жена, но не почувствах тяхната загриженост.

— Съжалявам. Единственото, което мога да кажа, е че тези престъпления са сравнително нови и колегите ми не могат да осъзнаят докрай колко сериозно може да бъде положението на жертвите. Съзнавам, че това не е извинение. Но именно затова съм тук сега. Преглеждах различни случаи и прецених, че заслужавате повече внимание от това, което са ви отделили от Брадфийлдската полиция. Пола говореше искрено. Измъчваше я съзнанието, че всъщност е тук само защото разследването на друг случай я интересува повече от онова, което се беше случило с Шакила. Ако не бяха Кейт, Джазмин и Дейзи, никой никога нямаше да обърне внимание на дизайнерката.

Шакила сви рамене.

— Благодарна съм ви за думите, но те не променят фактите. Бях заплашвана, страхувах се и отидох в полицията да търся помощ, а вашите хора не ми помогнаха. Ако престъпниците не бяха загубили интерес към мен заради нещо по-привлекателно, ако бяха изпълнили заплахите си, появата ви сега нямаше да бъде утеха за мен.

Пола си каза, че Шакила все пак не е толкова рязка, колкото самата тя би била на нейно място.

— Прочетох документацията по вашия случай и ви съчувствам. Имате ли нещо против да ми разкажете отново всичко, което се е случило?

— Един репортер от местната новинарска телевизия е мой съученик. Каза, че търсел жена, която да не отговаря на традиционните представи за мюсюлманка, за да разговаря с нея за алиенацията на младите мюсюлмани и причините, поради които те стават джихадисти — тя въздъхна. — Не предполагах, че темата е конфликтна. Искам да кажа, достатъчно е човек да се замисли за не повече от пет минути. Тийнейджърите винаги търсят някаква кауза. Ако средностатистическото бяло момче имаше някакъв еквивалент на джихада, към който да насочи идеализма си, този еквивалент би имал многобройни почитатели. Това е тъкмо такава глупост, която може да привлече момчетата в най-глупавата им възраст, не е задължително присъщо на мюсюлманите. По същата причина много млади мъже на тази възраст постъпват в армията.

— И после стана страшно?

По лицето на Шакила се изписа мрачна ирония.

— Може да се каже. През първите няколко дни беше по-скоро местен феномен. Но после онези медии, които аз приемам като антисоциални, се добраха до случая. И преди да разбера какво става, вече ме засипваха с оскърбления.

— Какво пишеха?

— Нищо оригинално. Трябвало да ме изнасилят, за да ми уври главата, била съм мръсна мюсюлманка, привърженица на тероризма, да съм вървяла там, откъдето съм дошла. Как пък не, отговорих тогава, нямам намерение да се връщам в Бингли — тя се усмихна насила. — Беше доста ужасно. Когато се стигна до „Знаем къде живееш и ще дойдем за теб“, брат ми ме убеди да отида при вашите хора.

— И какво стана тогава?

Тя разпери ръце.

— Нищо особено. Написах оплакване, някакъв човек ме разпита, записа си нещо и аз се прибрах у дома. А после онази жена, която е член на парламента, каза същото в предаването „Куесчън Тайм“, и всички те изгубиха интерес към мен — тя сви рамене. — Аз съм по-хубава от нея, но на нея медиите ѝ обръщат повече внимание, така че е по-ефективно да тероризират нея.

— И никой не е идвал до дома ви?

Шакила поклати глава.

— Това не означава, че не биха го сторили, ако нещо ново и по-лъскаво не беше привлякло погледа им. Тези хора са отрепки, нали знаете?

Пола знаеше.

— Това сигурно ви е разстроило много.

— Меко казано. Страхувах се за живота си. И за жените, които работят за мен. Ами ако някое от онези копелета беше запалило сградата? Ако някои от тях си бяха наумили да ме нападнат, когато се прибирам у дома? Не можех да спя, не можех да ям. Няколко седмици бях като в ада. Аз съм силна, жена, сержант Макинтайър. Трябва да си жилав, за да се пребориш за място в търговията с дрехи. Но бях започнала да се огъвам пред този стрес. Слава Богу, имам здраво семейство зад себе си — за момент хладнокръвието ѝ изневери и пред Пола се мернаха следи от рухването, което я е застрашавало.

— Въпросът ми може да ви се стори странен, но го задавам, защото разглеждаме случаи с други жени, които са преживяли нещо подобно. Имаше ли някакви опити да бъдете подтикната към самоубийство?

Шакила се засмя треперливо.

— Имаше какво ли не. Честно казано, след няколко дни престанах да ги чета. Реших, че няма да допускам тази помия в главата си. Не ги триех, за в случай, че нещо стане и вашите хора най-сетне решат да обърнат внимание. Но не съм ги чела. Ако искате да ги видите, пратете някой, за да прегледа лаптопа ми. Само че трябва да го направи тук. Животът ми, бизнесът ми, всичко е в тази машина, затова не го изпускам от ръце.

Пола се усмихна.

— Няма проблем. Моят колега може да направи копие на харддиска ви за нула време. После ще вземе копието, за да анализира целия този боклук. Но не си спомняте някой конкретно да ви е карал да се самоубиете?

— Много от тях ми казваха, че светът би бил по-добро място, ако умра, имаше и такива, които пишеха, че след като толкова си падам по джихад, би трябвало да стана атентатор-самоубиец. Но вие сами ще ги видите.

— Ще помоля детектив Чен да дойде да копира харддиска ви — каза Пола. — После ще се опитаме да се доберем до някои от хората, които са ви тормозили.

— Няма да оттегля оплакването си — каза Шакила. — Дори ако с това рискувам да ми се случи отново същото. Аз просто изразих едно мнение. Някой трябва да покаже на тези хора, че няма да ни накарат да замълчим, просто защото на тях не им харесва онова, което говорим.