Да разбиеш мълчанието

31.

Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз не беше посещавал Девън от детските си години. Навремето родителите му бяха наели един мъничък апартамент в Торкий за една седмица — две тесни спални за тях и за четирите им деца. Баща му беше шофьор на автобус, а майка му — медицинска сестра, и двамата бяха твърдо решени децата им да се запознаят с морето и пясъка, както те самите през детството си на Карибите. Не бяха казали нищо, но когато слязоха от автобуса в Торкий, Алвин беше разчел разочарованието в погледите им и в отпуснатите им рамене. Крайбрежието на Девън беше зашеметяващо за едно шестгодишно момче от Сметик, място, толкова далеч от морето, колкото това е възможно в Англия. Но за родителите му, които бяха мечтали за белите пясъци на Барбадос, това беше още едно разочарование, което да прибавят към многото, преживяни след пристигането им тук през петдесетте години.

Децата не обърнаха внимание на това. Алвин и останалите се влюбиха в плажовете и хладните, солени води на Ламанша. Те дори не забелязаха, че са единствените чернокожи на пясъка, и че останалите се стараят да простират хавлиите си колкото е възможно по-надалеч от семейство Амброуз. Но родителите им забелязаха, и въпреки че през следващите години децата ги врънкаха, те никога не отидоха отново на английското крайбрежие.

Той си припомни онова летуване, когато прекоси границата на Девън по магистралата. Толкова много неволни прояви на расизъм бе наблюдавал, докато растеше. Съществуваха и откровените варианти, но повече го дразнеха нещата, казани без замисляне. Въпроси като „Но откъде сте всъщност?“, като че ли акцентът му не показваше, че е роден в някое от централните графства. Едно от нещата, които харесваше в екипа на Карол Джордан, беше, че от самото начало те бяха такава разнообразна смесица — хомо- и хетеросексуални, тъмнокожи, жълтокожи, рижави, а освен това в процеса на съвместната им работа ставаше ясно, че те искрено не забелязваха тези различия. Единственото, което имаше значение за тях, беше да решават възложените им случаи и да спасяват човешки живот. Това бе и една от причините той да се постарае толкова да убеди жена си да му позволи да направи тази рискована крачка. Това, че новата му работа щеше да изисква ежедневно пътуване до друг град, щеше да донесе трудности и за двамата, но ако всичко се развиеше добре, едно пренасяне в Брадфийлд не беше най-лошото, което можеше да се случи на тях и на децата им.

Още отсега работата започваше да изглежда по-интересна от повечето разследвания, по които беше работил в Уест Мърсия. Сведенията, получени от Пола, го бяха озадачили в известен смисъл; нямаше съобщение за извършено престъпление, и все пак тази сплотена групичка пристрастени криминалисти го бяха надушили и влагаха в проследяването му всички сили, които можеха да отделят. Алвин познаваше някои трудолюбиви ченгета, но не и такива, които сами да си търсят работа.

А и самото предполагаемо престъпление будеше интерес. Как бе възможно да накараш човек, който умее да се владее и е с видимо силен характер, да посегне на живота си? Какво би могло съвсем изненадващо да тласне една жена към такава постъпка? Той не можеше да си представи как някой би накарал собствената му съпруга да се самоубие. Единственото, което би мото да я докара дотам, би била загубата на децата им. Но Алвин си мислеше, че дори в такъв случай тя би продължавала да се бори заради другите хора, които я обичаха. Така че това действително си беше загадка.

Малко по-рано, докато шофираше, Алвин се обади на ченгето, което се бе занимавало със смъртта на Джазмин Бъртън. Сержант Пол Уестмакот говореше с подчертан акцент на човек от Югозапада, но Алвин беше достатъчно съобразителен, за да не приема това като доказателство за ограниченост. Уестмакот като че ли се изненада от интереса му, но Алвин се беше опитал да го омаловажи, споменавайки някаква връзка на Джазмин с друг случай, по който работел. Последното, което му трябваше, беше да настрои Уестмакот срещу себе си, намеквайки, че в случая може би има нещо повече от това, което са забелязали местните полицаи. Затова и говореше малко отегчено и небрежно, и се оживи едва когато стана дума за кифлички със сметана.

Уестмакот бе забелязал това и бе предложил да се срещнат в едно кафене извън града, разположено над самото устие на реката. Алвин се обади отново, за да го предупреди, че вече е наблизо, и двамата определиха час за срещата. Алвин подрани с пет минути и запълни времето, обаждайки се на Пола, за да я попита дали няма нещо ново, което би трябвало да знае.

— Не мисля. Стейси се опитва да проследи движенията на жертвите чрез мобилните им телефони, а ние с Карол потегляме да поговорим лично с някои хора. Един Бог знае какво прави Тони. Карол му е дала кучето, така че вероятно го разхожда на брега на някой канал.

Нямаше какво да се отговори на това и Алвин не искаше да си губи времето в излишни разговори. Тъкмо беше приключил разговора, когато мъжът, когото чакаше, спря с един „Форд Фокус“ маркиран със синьо-жълтата отличителна лента, така че появата му беше също толкова дискретна, както ако беше хвърлил някоя тухла в заведението. Появилият се от форда униформен офицер беше, учтиво казано, едър. С предпазната жилетка, опъната на шкембето му, той приличаше на черна топка с крака. Когато се насочи към Алвин, за да го поздрави, се видя, че ходи с поклащане заради дебелите си бедра. Алвин се имаше за доста пълен, но този човек сигурно преминаваше с големи усилия ежегодните медицински тестове. Главата му също беше кръгла като футболна топка, венец от късо подстригана черна коса я опасваше от ухо до ухо, темето беше голо. Трудно бе да се познае възрастта му; тлъстините бяха загладили бръчиците около студените сини очи. Нямаше нищо жизнерадостно у този тлъст мъж.

— Значи вие сте сержант Амброуз? — попита той, оглеждайки Алвин от горе до долу.

— Аз съм. Казвам се Алвин, наричай ме Алвин — запита се дали да му протегне ръка, но не беше сигурен как Уестмаког ще реагира на жеста.

— Добре тогава, хайде да влезем и да хапнем по нещо — каза Уестмакот и се упъти към кафенето, непривлекателна крайпътна кръчма, строена между двете войни и боядисана сега в розово в напразен опит да заприлича на селска къща. Отвътре обаче заведението изглеждаше значително по-добре. Имаше двайсетина маси, всички с хубави бели покривки, върху които бяха подредени различни старинни порцеланови чинии, чаши и чинийки. Около половината от масите бяха заети — клиентите бяха разнообразна смесица — възрастни двойки, облечени като туристи, и жени на средна възраст, обменящи клюки около каните с чай. Уестмакот тръгна към най-далечната ъглова маса и се тръсна на един изящен дървен стол, който изскърца леко.

Алвин седна по-предпазливо на стола срещу него и взе менюто.

— Не знам защо ми е да го чета, след като знам какво искам. Две кифлички с конфитюр и сметана и голяма кана силен чай.

Лека усмивка трепна по лицето на Уестмакот.

— Истински избор на ченге.

Кльощава руса сервитьорка с прекалено тежък грим щръкна до тях.

— Здрасти, Пол, за теб както обикновено, нали? — каза тя с несъмнено балтийски акцент.

Той кимна.

— Нека да е два пъти, Елена. Колегата ще поръча същото.

Тя се усмихна широко на Алвин.

— Обещавам, че ще ви хареса. Девън или Корнуол?

— Не съм оттук, а от Мидландс.

Уестмакот се позасмя.

— Не те пита откъде си, а дали слагаш първо сладкото или първо сметаната. В Корнуол го правят наопаки и слагат първо сладкото, но ние тук слагаме първо сметаната и после, отгоре, сладкото. Което е логично, така хапваш повечко сметана.

„Кой би предположил?“ Алвин се усмихна и Елена тръгна, проправяйки си бързо път между масите, внимавайки да не срещне погледа на някой, който би я задържал.

— Значи идваш редовно тук?

Опитваше се да гради мостове на нестабилен терен, но трябваше поне да опита.

— Обичам да следя отблизо събитията, нали разбираш, притиснал ухо към земята.

Алвин се опита да пропъди картината, която възникна в съзнанието му, но не успя. Ако това бяха резултатите от дипломацията му, щеше да е по-добре да се откаже от нея.

— Е, какво можеш да ми кажеш за Джазмин Бъртън?

— Защо тя те интересува толкова много? Знам, каза ми, че има някаква връзка с друг случай, по който работиш, но не виждам какво е основанието да идваш тук. Нямаше никакво съмнение, че е самоубийство.

— Нали знаеш какво е, когато шефът си науми нещо — отвърна Алвин с такъв тон, сякаш очакваше приятелско разбиране.

— Е, да, тя вероятно си мисли, че ние тук имаме плява вместо мозък в главите. Да му се не види, ти сигурно също си на това мнение.

— Не е така. Никой не казва, че не сте направили необходимото.

— Както и да е. Но ти казвам направо, нямаше никакво място за въпроси. Имаше необходимото количество вода в дробовете, имаше камъни в джобовете си. Е, да, имаше следи от удари тук-там по тялото, но така е винаги с трупове, прекарали известно време във водата. Патоанатомът каза, че травмите са послесмъртни — той сви небрежно рамене. — Както казах, съвсем ясен случай.

Алвин се усмихна и кимна.

— Разбирам. Но е малко странно все пак, че не е оставила никакво писмо за семейството си.

Горната устна на Уестмакот се присви в гримаса на неприязън.

— Невинаги го правят. Бих казал, че съм видял доста самоубийци, и около половината от тях не си бяха дали труда да пишат предсмъртни писма. Предполагам, че не мислят за друго освен за себе си, когато стигнат дотам. Не ги е грижа за нещастниците, които оставят след себе си, за да разчистват техните каши.

— Разговарял си с приятелите ѝ, на които е гостувала. С какво впечатление са останали те?

Трябваше да прекъснат разговора, защото Елена пристигна с отрупан поднос и сложи на масата чай и кифлички с конфитюр и сметана — количествата бяха достатъчни да нахранят цялото семейство на Алвин. При това никой в семейството му не страдаше от липса на апетит. Той огледа масата и се усмихна доволно. Тук нямаше да има свидетели на лакомията му, освен един човек, който беше по-дебел от него самия. И това беше резултат.

Двамата мъже започнаха да се хранят.

— Та питах за приятелите — подсказа Алвин.

— Бяха искрено потресени. Казаха, че им се сторила малко потисната, но предположили, че това се дължи на всичко, което била преживяла наскоро и на нахлуването в личното ѝ пространство. Твърдяха, че не изглеждала като човек, който би посегнал на себе си. Казаха, че ако са били забелязали и най-малък признак, че може да направи нещо такова, никога не биха я пуснали да си тръгне. Симпатични хора, бяха много разстроени. Все повтаряха, че обвиняват себе си, което всъщност е просто глупост. Тази Джазмин явно е скрила много умело колко разстроена е била — той натъпка още едно добре намазано парче от кифлата в устата си и задъвка усилено.

— И никой не я е видял, след като е тръгнала оттам? Никой не се е обаждал в полицията?

Уестмакот поклати глава.

— Абсолютно никой. А като се има предвид, че тя беше в известен смисъл прочута, ако някой беше забелязал нещо, със сигурност щеше да се обади.

— Имаше ли нещо на мястото, където се е удавила?

Уестмакот го погледна изкосо. Алвин чакаше, без да е сигурен, че ще узнае цялата истина.

— Не знаем точно къде е влязла в реката. Според полицая, който отиде да огледа, нямало нищо особено. По източния бряг на устието минава велоалея, има и туристическа пътека, и до нея, край Екстън, намерихме паркирана колата ѝ. Предполагаме, че трябва да е влязла във водата някъде между Екстън и Лимпстоун. Като се вземе предвид къде и кога се появи тялото, местната полиция е на мнение, че приливът вече се е бил надигнал доста, когато тя е влязла. Но брегът е скалист, пътеката е здраво отъпкана, а велоалеята е с дървена настилка, така че е нямало никакви следи.

„А и никой не е търсил особено старателно, защото никой не го е било грижа, защото е изглеждало, че със сигурност става дума за самоубийство. Което, ако трябва да бъдем честни, най-вероятно е и истината. Никой не твърди, че е била блъсната, за да падне в реката. Поне засега.“ Алвин насочи вниманието си към кифлата и каза:

— Освен това, както казваш, със сигурност е ставало дума за самоубийство. Предполагам, че сте огледали вилата, в която е била отседнала?

— Лично аз я огледах. Нямаше абсолютно нищо необичайно. Никакъв дневник, никакви писма, нищо. Само една малка пътна чанта с две смени дрехи, несесер, две-три списания и лаптопът ѝ. Той беше включен, нямаше парола. Огледах последните постъпления в електронната ѝ поща, нямаше нищо интересно. Повечето неща бяха по работа, един-два отговора на нейни писма до приятели. Но нищо, с което тя да казва: „А между другото, заминавам за Девън, за да се хвърля в реката.“ Както вече казах, ние тук не сме идиоти. Не сме пропуснали нещо значително, защото не е имало нещо значително, което да пропуснем — това бе произнесено с тон, който отхвърляше всякакви възражения.

Алвин си отбелязваше наум какво трябва да направи. „Да говоря с патоанатома. Къде е сега лаптопът? Как е преценила къде да отиде? Какви обувки е носела?“

— Върнахте ли лаптопа на семейството ѝ?

Уестмакот сви нетърпеливо устни, преди да отговори:

— Да, заедно с всичките ѝ вещи. Нямахме основание да ги задържаме.

Алвин се беше отбил в магазина на една бензиностанция и беше купил две карти. Сега ги извади от джоба си и каза:

— Просто за да задоволиш любопитството ми, би ли ми показал къде точно е била открита колата на Джазмин?

Уестмакот изтри уста с опакото на ръката си, оставяйки мазно пешо на едната си буза.

— Вие, момчетата от големия град, умеете да си губите времето, а?

После сграбчи картата, издадена от кралското картографско управление и я разтвори, а после плъзна пръст по очертанията на устието.

— Ето тук.

Алвин му подаде химикалка.

— Би ли го отбелязал? — той се усмихна заговорнически.

— За да покажа на шефката, че е било необходимо да я купя за работата.

Уестмакот повдигна вежди.

— Ясно — погледна отново картата и очерта с кръгче едно място на нея. — Колата беше ето тук.

— Може да отида дотам. Да направя няколко снимки, за да зарадвам шефката. Тя много държи на подробностите.

— Няма да ми кажеш какво става всъщност, нали?

Алвин се постара да добие невинно изражение.

— Нали ти казах, просто случаят има връзка с нещо друго. Шефката не обича да оставя неясноти.

Другият изсумтя.

— Да бе — изгълта остатъка от чая си, събра с върха на пръста си останалите трохички и ги облиза. — Плащаш ти — каза той и се изправи. — Пожелавам ти приятно губене на време.

И си тръгна с тежката си походка, без да хвърли поглед назад. Алвин въздъхна и потърси с поглед Елена. Поне чаят и кифличките със сметана си струваха пътуването.