Да разбиеш мълчанието

47.

Пола беше окупирала една от малките стаи за разпити на етажа на новия отдел за борба с особено тежки престъпления. Тук миришеше на рязано дърво и нов мокет, с много слаб примес на боя. Струваше ѝ се малко странно да се намира в офис на полицията, където да не се усеща застояла миризма на никотин и пот. Вътрешното обзавеждане открай време се намираше в самия край на списъка в предвидените в бюджета разходи; тя предполагаше, че в общото работно помещение на участъка на Скенфрит Стрийт обзавеждането е било обновявано някъде в началото на деветдесетте години. И все пак в познатата ѝ запуснатост имаше някакъв уют. Тук по стените нямаше никакви листовки и паметни бележки с подвити и жълтеещи от старост краища; нямаше окачени графици за работата на екипите, изпъстрени със задрасквания и бележки. Дори мебелите бяха нови, неожулени и чисти. Тази стая нямаше минало; бяха обърнали нова страница.

Време беше да започнат да пишат на нея. Пола отвори един нов бележник и извади телефона си. Включи таблета си и отвори сведенията, подготвени от Стейси. Първата жена в списъка беше Максин Силвърс, преуспяваща бизнесдама, получила място в борда на директорите на отбор от Висшата лига и осмелила се да направи полемично изказване за хомофобията във футбола. Стейси беше включила и образци от оскърбленията, които тя бе получила в социалните мрежи. Пола се питаше дали съпругите, майките и приятелките на тези мъже имат някаква представа от гадостите, които се леят от компютрите им. Съмняваше се. Нямаше смисъл да се обажда по телефона на Максин; тя никога нямаше да отговори на непознат номер, като се вземе предвид срещу какви неприятности е трябвало да се изправи. Вместо това Пола ѝ изпрати съобщение, в което я молеше да ѝ се обади през централата на Брадфийлдската полиция, за да се убеди в достоверността на обаждането.

Беше минала през същия процес с документацията за следващите три жени, когато Максин Силвърс се обади по стационарния телефон.

— Благодаря, че отговорихте на обаждането ми — каза Пола.

— Няма проблем, радвам се, че някой се е заел да направи нещо по въпроса за тези дебили — каза събеседницата ѝ е напевност, която издаваше уелския ѝ произход.

— Доколкото знам, сте се оплакали от тормоза в местната полиция? — благодареше на това Стейси беше открила Максин.

— Да, и те проявиха голямо съчувствие. Но ако трябва да бъда честна, не ми се вярваше, че знаят какво точно да предприемат по въпроса. Различно е, когато става дума за популярна личност, тогава се размърдват заради свързаната с това публичност, но ако не си на първите места в списъка на знаменитостите, случаят няма особен приоритет. На такива като мен не се полага ВИП — обслужване,

— Съжалявам, че приемете нещата така. В нашия отдел не се интересуваме от общественото положение на жертвата, искаме да направим всичко по силите си, за да прекратим този вид тормоз — не беше съвсем вярно, но пък не беше и лъжа. — Можете ли да ми кажете кога започнахте да получавате хейтърските съобщения?

— Беше преди около три седмици — Момент, да проверя. — Да, утре ще се навършат три седмици от получаването на първото. Беше непосредствено след като си позволих да се възмутя публично, че мъжкият футбол се притеснява толкова да признае съществуването на хомосексуални играчи. Жените започват да приемат тази мисъл, а мъжете още се страхуват. Горе-долу това казах. И само минути след публикуването на изказването ми троловете се появиха. Мога да ви пратя копия от онова, което съм получила.

— Това ще ни бъде от полза. Мога ли да попитам каква беше реакцията ви?

— Е, честно казано, бях шокирана. Шокирана и малко притеснена. Знаех за съществуването на такъв тормоз, но наистина не мислех, че съм казала нещо кой знае колко ново. Във футбола се води цяла кампания срещу хомофобията, за Бога! Изглежда, проблемът е в това, че в качеството си на жена нямам право да участвам в такава дискусия.

— Предприехте ли нещо? Например да сте затворили профилите си в Туитър или Фейсбук, или нещо подобно?

Максин се разсмя.

— Божичко, не. Та напоследък целият ми живот протича онлайн. Не, след като се съвзех от първоначалния шок, се заех да блокирам копелетата. Посегнеш ли ми и изчезваш завинаги от живота ми.

— Не сте се уплашили от тях? — Пола надраска „не се страхува“ в бележника си.

Тя изцъка с език.

— Не са идвали в къщата ми. Хората, които прибягват до обиди онлайн не са онези, от които трябва да се боим. Те са като глупави малки момчета, които подвикват обиди на игрището. Ако тръгна да обикалям домовете им и поискам обяснение за извършеното, ще се напикаят от страх.

— И все пак сте се оплакали в полицията?

— Това е противозаконно, нали? Да заплашваш хората? Отвратително е. Надявах се да бъдат сплашени така, както те стреснаха мен. Някой голям лош полицай — или полицайка, редно е да се каже — да се появи на прага им и да им съсипе деня, както те съсипаха моя. Но оплакването ми не доведе до нищо, нали? — в гласа на Максин се долавяше по-скоро разочарование, отколкото гняв.

— Важното е, че не се чувствате застрашена.

— Не застрашена, скъпа. Само вбесена. Когато видят какво се случва на хора като мен, които казват откровено мнението си, други хора се отказват да огласяват своето. А това не е хубаво, вярвайте ми.

— Забелязвали ли сте някакви признаци, че някой от онези, които са ви отправяли заплахи, се кани да ги осъществи?

— Никакви. Никой не е чупил с тухли прозорците ми, по колата ми няма одрасквания — тя се разсмя с хрипкав глас, издаващ много изпушени цигари. — Е, с изключение на онези, за които сама съм си виновна.

— По нищо не личи някой да ви следи? Не сте забелязвали непознати да се навъртат около дома ви или местоработата си?

— Не съм обръщала внимание. Трябваше ли?

— Не, няма основание да мислим така. Но съм длъжна да попитам.

— Разбирам. Е, какво ще предприемете срещу тези кретени?

„Добър въпрос.“

— Иска ми се да можех да ви кажа нещо конкретно. Опитваме се да разработим обща стратегия, за да се справим с тях. Но няма да крия проблема, с който постоянно се сблъскваме — компаниите, които управляват социалните мрежи, се крият зад законите за защита на личните данни.

Максин изсумтя.

— Няма какво да ми го обяснявате. Е, желая ви успех. Ако има още нещо, с което мога да ви помогна, обадете ми се. Но можете да ми вярвате, че не преживявам безсънни нощи заради тези копелета.

Пола затвори телефона и се облегна на стола си. Не намираше особен смисъл в тези разговори. Доколкото можеше да прецени, трите мъртви жени бяха реагирали по различен начин. Кейт Ролинс беше се подравнила, но се беше държала пренебрежително, Джазмин Бъртън е била уплашена и разстроена, а Дейзи Мортън им беше показала среден пръст, образно казано. Пола си мислеше, че в случая техните реакции не бяха от значение. Важно беше онова, което бяха казали. А от тази гледна точка Максин Силвърс не отговаряше на изискванията.

Тя въздъхна. Това не означаваше, че не бива да се съсредоточава върху изпълнението на задачата си. Кой знае, предположението ѝ би могло да е и напълно погрешно. Може би нещо се беше спотаило в сенките. А колегите ѝ вярваха, че ако има нещо за измъкване, тя е човекът, който може да го направи.

След още три часа и пет разговора тя беше готова да си признае поражението. От шестте възможни жертви, които бе идентифицирала Стейси, според Пола само две отговаряха на модела — Урсула Форман, блогър и журналист от Брадфийлд, и една писателка от Норич на име Зуи Брустър. И двете бяха изразявали мнения, сходни с онези на мъртвите, и двете имаха сравнително изявен публичен профил.

Въпросът беше какво да предприемат по този въпрос? Не разполагаха с никакви солидни доказателства, подкрепящи теорията им, а дори да разполагаха с такива и да имаха достатъчно хора, за да осигурят наблюдение над жените, не беше ясно какво точно трябва да забележат.

Този случай приличаше на битка с мъгла. Въпреки че се ядосваше на себе си за това чувство, Пола неволно изпитваше желание да си има работа с някой побъркан убиец, чиито деяния да са осезаеми и лесни за забелязване, да можеш да кажеш: „Ето, това върши той. Той е такъв. И ето как можем да го намерим.“

Бяха ли загубили правия път? Възможно ли беше нещо да се е объркало катастрофално? Може би Карол е била прекалено дълго вън от играта? Възможно ли бе Тони и Карол най-накрая да са излезли от релсите и да са пратили всички тях за зелен хайвер? Пола отпусна глава в ръцете си и изпъшка тихо. Чувстваше се замаяна; нямаше никаква представа какво да предприеме оттук нататък. Такова ли беше усещането, когато всичко започнеше да се руши?