Да разбиеш мълчанието

60.

Много по-късно Карол и Тони седяха на една пейка до денонощното кафене на гарата, черно-бялото коли се беше свило в краката им, в ръцете си държаха димящи картонени чаши. Това беше неутрална територия, приета от двамата преди доста време.

— Добра работа свърши там горе — каза Карол.

— Съжалих го. След онова, което се е случило с майка му, той във всеки случай е щял да носи следи от психическа травма. Въпросът е бил само какъв израз ще имат тези следи. Ако животът с приятелката му се беше развил по различен начин…

— Тя можеше още да е жива — заяви Карол без капка съчувствие в гласа. — Нямам твоята способност за съпреживяване.

Поседяха така, в приятелско мълчание, още няколко минути. После Карол проговори:

— Ти не мислиш наистина, че съм кучка, нали?

— Чула си?

Тя кимна.

— Двете с Пола направо се катерехме една през друга, за да се доберем колкото може по-бързо до ъгъла. Каза го толкова убедително… — добави тя малко натъжено.

— Разбира се, че не те мисля за кучка. Опитвах се да спася живота на този човек. Бих казал, че се занимаваш с трафик на хора или че си тори, ако се налагаше.

Карол изпръхтя.

— Не говори такива неща, когато имам кафе в устата! — възмути се тя. — Освен това, като се смея, ме боли рамото.

— Добре, че успя да го задържиш, докато пожарникарите разгънаха стълбата. Гърчеше се като малко дете.

— Излиза, че строителните работи са ме направили по-добро ченге.

Последва ново мълчание. Кучето се понамести върху краката на Карол. Безкрайно дълъг товарен влак минаваше с громолене по моста.

— Мислех си… — поде Карол.

— Мхм?

— Къщата е почти готова.

— Да, свършила си страхотна работа. Не мислех, че ще се справиш, но се оказа, че греша.

Тя въздъхна.

— Има предостатъчно място, нали знаеш. Прокарах тръбите на втората баня, тази седмица ще докарат и параваните, които ще обособяват второто място за спане.

— Значи малко или повече всичко приключва?

Карол прокара ръка през гъстата си руса коса.

— Освен ако не реша да сложа лавици за книги на едната стена.

— Не искам това да прозвучи грубо, но не мислех, че имаш толкова много книги.

— Аз не, но ти имаш. И мястото ще бъде толкова по-подходящо от някакъв товарен контейнер.

Тони се смръщи. Не чувстваше твърда почва под краката си и беше уверен, че една погрешна крачка би била нещо, което би изплащал вечно.

— Предлагаш да приютиш книгите ми?

Карол се покашля.

— И не само книгите, ако искаш. Мисля, че ми беше приятно да бъдеш там. Разбира се, без никакви ангажименти. Не бих очаквала от теб да се откажеш от „Стийлър“, сигурно ще искаш да прекарваш известно време и там.

В другия край на града Сам Еванс излезе от един нощен клуб, залитайки едва забележимо. Беше прекарал приятна вечер с момчетата, с които понякога играеше футбол на малки врати. Излизаше из града всяка вечер, откакто беше напуснал жилището на Стейси, наслаждаваше се на живота на необвързан мъж, без нито една грижа на този свят. Но сега вече беше време да сложи край на това. Беше установил с изненада, че тя му липсва.

Утре щеше да ѝ прати есемес. Да ѝ предложи да вечерят на някое изискано място. Изборът на заведение трябваше да ѝ покаже, че държи на нея, въпреки че го беше вбесила, защото не се беше застъпила за него пред онази кучка Джордан.

Сам се прозя. Във въздуха се усещаше далечна влага, като че ли дъждът дебнеше да изненада непредпазливите. Реши да не рискува и да вземе такси. Беше свършил парите в брой, но малко след пряката имаше банкомат.

Той се приведе напред в синята светлина на банкомата и остави машината да всмуче картата в своята паст. Набра ПИН-кода си и зачака. „Неправилен ПИН-код“, се изписа на екрана. Сам реши, че трябва да е по-пиян, отколкото е предполагал. Отново набра кода и машината отново го отхвърли. Тръсна глава, сякаш за да я прочисти от алкохолните пари, и опита още веднъж. „Картата ви е конфискувана по нареждане на издалата я банка. Моля, посетете местния клон на банката, за да решите проблема.“

— Какво, мамка му… — ставаше нещо напълно безсмислено. Да не би да е променил ПИН-кода си, а после да е получил пристъп на амнезия? Е, поне имаше и друга карта, с която щеше да изтегли пари в брой, без да се вкарва в излишни разходи. Пъхна картата в процепа и този път банкоматът я прие. Проблемът беше, че отказа да му даде пари. Поиска баланса си и не можа да повярва на онова, което се беше изписало на екрана. По сметката му нямаше пукната пара. Два дни след заплата. Невъзможно. По някакъв начин го бяха обрали. Бил е обран от собствената си банка.

Зачуди се дали да не използва някоя от кредитните си карти, за да изтегли пари. Вбесяваше се, когато трябваше да плаща таксите, но от друга страна, не му се искаше да върви пеш в студа, а вероятно и в дъжда. Но нещо не беше наред и с кредитните карти. И в двата случая на екрана се изписа, че по картата е достигнат лимитът и от нея вече не могат да бъдат теглени нови суми.

— Мамка му, не мога да повярвам! — изкрещя той, обръщайки се към машината. — А аз, между другото, работя в шибаната полиция! Ще ви го върна!

Победен от технологиите, Сам разбра, че няма друг избор и трябва да се прибере у дома пеш. Вдигна яката на сакото си и се сгуши в него, правейки първите стъпки в новия си, разбит от електрониката живот.

Не бяха повикали главен инспектор Джон Франклин на мястото, където се беше случила катастрофата; връщаше се в участъка след обедната си почивка, когато видя трите коли — разкривени, смазани, ужасяващо преплетени с мантинелата там, където отклонението от магистралата се извиваше надолу по стръмния хълм, за да навлезе в Халифакс.

Но той беше от онези ченгета, които са винаги готови да помогнат. Затова отби, спря колата и се насочи към мястото, където трите коли се бяха ударили една в друга.

— Какво е станало? — обърна се Франклин към един от пътните полицаи, мъж, когото беше виждал нерядко в собствения си участък.

— Същинска касапница — отвърна той. — Гаменът, който е карал воксхола, е завил, навлизайки в насрещното платно със скорост, много по-висока от допустимата. Забил се е челно в минито, а после двете коли се завъртяли и се блъснали в този форд галакси. Двамата във воксхола са загинали, откараха шофьора на минито в болница в тежко състояние. Два трупа и във форда. Едната жена умря, докато пожарникарите се опитваха да срежат ламарините, за да я извадят — той тръсна силно глава. — Още дълго време ще чувам писъците ѝ.

Франклин погледна към воксхола с характерния спойлер и раздутите калници. Беше го виждал съвсем наскоро, паркиран пред полицейския участък. Отиде до колата, в която шофьорът и спътникът му все още седяха на местата си. Незабавно разпозна шофьора и почувства надигането на яростта, подобно на киселини в стомаха му.

Не помнеше името на момчето, но обстоятелствата, при които го беше видял, се бяха запечатали в паметта му. Беше миналата събота. Той беше един от няколкото пияни шофьори, напълно основателно арестувани, но после освободени, след като един от дрегерите беше обявен за развален.

Момчето във воксхола, което бе отнело още три живота, отивайки към небитието, беше сред хората, освободени поради по-важната от всичко необходимост да не се петни досието на Карол Джордан. Франклин се извърна отвратено. Изпитваше някаква дивашка наслада при мисълта за обаждането, с което щеше да уведоми Джордан за действителната цена на нейния нов отдел. Каквото и да постигнеха, то щеше да бъде опетнено с кръвта на невинни хора.

— Мамка му, надявам се да си е струвало да направят това заради нея — каза той, без да се обръща към никого, съзнавайки, че такова уравнение няма решение.

— Мислиш ли, че е осъществимо? — попита Тони.

Карол отпи глътка кафе. Групичка пийнали млади мъже се дотътриха, полюшвайки се, до будката за кафе, и продължиха да се побутват и блъскат, докато си поръчваха кафета и горещ шоколад. Карол ги гледаше, а Тони чакаше. Накрая тя каза:

— Ще ми направиш услуга. Много по-лесно ще ми бъде да не пия, ако ти си наблизо. Освен това ще ми помагаш с кучето.

Той се опита да прикрие радостта си, но не успя.

— Стига твоето приятелче Джордж да не ме погне с някоя ловна пушка.

Сведе поглед към кафето си и се усмихна. Само преди две седмици изобщо не би могъл да си представи подобен сценарий. Щеше да изглежда невъзможно те двамата с Карол да изминат толкова голяма част от пътя към помирението. Започваше поредният етап от един път, чието начало бе поставено преди много време, едно пътуване, белязано с кръв и трудности, пътуване, от което не би се лишил за нищо на света.

— Благодаря за поканата.

Думите му бяха заглушени от иззвъняването на телефона на Карол. Двамата се спогледаха и размениха натъжени усмивки.

— И всичко започва отново — каза Тони.