Да разбиеш мълчанието

58.

Кевин вдигна глава, когато Пола влезе, и я повика при себе си. Докато тя идваше към него, той повика и Стейси.

— Можеш ли да отделиш една минута, Стейс?

Тя вдигна глава и примигна, като че ли се събуждаше.

— Моля?

— Да дойдеш за минута?

Тя кимна, стана от мястото си зад мониторите и се протегна. Кевин се постара да не обръща внимание на начина, по който блузата се обтегна на гърдите ѝ. Години наред се беше приучавал да не проявява сексизъм, но беше трудно, когато женските тела бяха толкова близо, толкова привлекателни, толкова изкусителни.

Пола и Стейси седнаха в края на масата, на която той седеше, зает с издирването на стари приятели на Матю Мартин.

— Преди малко разговарях с Пени — каза той и хвърли тревожен поглед към отворената врата на Карол.

— Ще ни зарадваш ли? — попита Пола.

Той се почеса по ухото.

— Не бих употребил думата радост, но имам отговор.

— Кой е бил? — попита Стейси.

Гласът на Кевин преливаше от презрение.

— Бившият ни колега, детектив Сам Еванс.

Лицето на Стейси застина, клепачите ѝ не трепваха, устните ѝ бяха полуотворени. Пола си пое рязко дъх.

— Сигурен ли си?

— Пени е сигурна, а аз нямам причина да се съмнявам в думите ѝ. Тя знае, че ако ме прецака, занапред няма да научи нищичко за работата на отдела.

Докато той говореше, Стейси се обърна, влезе обратно в стаичката си и затвори вратата след себе си. Пола я изпрати с поглед.

— О, по дяволите — каза тя.

— Какво ѝ става на Стейси? — попита Кевин. — Искам да кажа, знам, че получаването на информация от органични форми на живот е извън нейната сфера на интереси, но поне разполагаме с необходимата информация.

— Тя излиза с него. Ти не знаеше ли?

Кевин я изгледа шокирано.

— Нямах представа. Изобщо не мислех, че Стейси се вижда с някого.

— По принцип е така. Точно затова новината я потресе толкова. Това ще разбие сърцето ѝ.

— Е, наистина съжалявам за това. Що се отнася до мен, аз смятам да го потроша от бой.

— Не, Кевин. Мисля, че не бива да вдигаме шум около тази история. Ако не е със Стейси, той няма откъде да черпи информация, която да изнася след това. Би трябвало да намерим начин да му покажем, че знаем, но нищо повече.

Кевин изсумтя.

— Стига да го направим публично — каза той. — Хората, с които работи сега, трябва да знаят, че е неспособен на лоялност мръсник.

— Съгласна съм. Ще измислим нещо веднага след като арестуваме Матю Мартин, обещавам. Но да няма счупени крака и разкървавени носове.

Кевин притвори очи и кимна уморено.

— Добре, ти печелиш. А сега запретвай ръкави и ми помогни да намеря някой, който още поддържа връзка с Матю Мартин.

Тони, застанал във фоайето на участъка на Скенф Стрийт, извади телефона си. Понякога, когато действаше по внезапно хрумване, не искаше да го прави пред свидетели. Никой не иска да изглежда като глупак, когато идеята му се окаже неоснователна. Набра един номер, после зачака. Отсреща отговориха при третото позвъняване. Гласът беше рязък и властен.

— Да? Кой се обажда?

— Господин Мартин ли е?

— Вие се обаждате, приятелю. Би трябвало да сте наясно чий номер избирате.

— Името ми е Тони Хил — каза Тони. — Трябва да ви задам един въпрос, който може да ви се стори малко откачен.

— Защо тогава трябва да отговарям? И кой, по дяволите, сте вие, Тони Хил?

— Аз съм човекът, който се опитва да попречи на Матю да направи глупост. Нямам време за обяснения, но можете да ми вярвате, не му мисля злото.

— Не разбирам. Говорите някакви небивалици — каза с по-прикрито раздразнение Пийт Мартин. — Какво разбирате под „глупост“?

— Само един въпрос, моля ви. Има ли една от тези две сгради някакво специално значение за Матю — „Кулата“ на Брадфийлдското застрахователно дружество или хотел „Ексчейндж“?

— Да не сте някаква откачалка?

— Въпросът е съвсем безобиден. Моля ви, господин Мартин.

— Това да не е някакъв номер? Затварям телефона.

— Не! — извика Тони. — Не съм луд и никой не ви крои номер. Това е жизненоважно. Говоря честно. Какво ви пречи да отговорите?

Човекът отсреща помълча.

— Сватбеният ни прием беше в „Ексчейндж“. Доволен ли сте сега, побъркан тип такъв? — и затвори телефона, но Тони не се впечатли от това. Вече знаеше къде трябва да отиде. Целта му се намираше в другия край на градския център, на около десет минути път. Щеше да му е по-лесно да стигне дотам пеш, отколкото да убеждава Карол да му даде кола и шофьор. Освен това, ако Матю Мартин беше още жив, можеше да го подплашат и да скочи, ако видеше полицейска кола да лети с пълна газ към хотел „Брадфийлд Ексчейндж“.

Преди да излезе от стаята на отдела, Тони беше проверил какво може да открие в Гугъл, ако напише „най-високи сгради в Брадфийлд“, и с благодарност прочете поместения в Уикипедия списък на сградите, подредени по височина и брой на етажите. И което беше още по-полезно, бяха поместени и годините, в които са били построени. В града имаше двайсет и шест сгради с тринайсет и повече етажи. Но само две от тях бяха съществували, когато Матю Мартин бе живял тук. Територията, из която се движеше Тони, беше във властта на вероятностите; мислеше, че за Матю изборът на сграда, която помни от детските си години, ще бъде символичен жест. А сега баща му беше потвърдил, че за него една от тези сгради има емоционална връзка с деня, когато семейният живот на родителите му е представлявал едно красиво обещание за бъдещето.

„Ексчейндж“ беше най-луксозният хотел в града. Сградата беше построена първоначално като борса15 за памучни тъкани, където богати мъже са залагали на вдигането и падането на цените на стоката, която в продължение на почти двеста години е била източник на богатства за собствениците на текстилните фабрики в Ланкашър. Над високия таван на борсовата зала се издигаха още дванайсет етажа, заети сега от офиси на фирми. При построяването си сградата е била една от най-високите в Северна Англия. Но в началото на Първата световна война била надмината от сградата на Кралската борса в Манчестър, и затворила врати през пролетта на 1915 година, когато станало ясно, че войната няма да свърши до Коледа. Десет години по-късно един съобразителен бизнесмен я купил за нищожна сума и се възползвал от евтината работна ръка по време на депресията, за да възстанови фасадата и да преустрои вътрешността като пищен, луксозен хотел.

Тони беше влизал два пъти в хотела. Един път на прежалено помпозната сватба на своя колега, която се омъжи за борсов агент от Чешър, и втори път на конференция, организирана от богата швейцарска фармацевтична компания. Според него интериорът беше потискащ и пораждаше притеснение, но може би целта беше да въздейства именно така на такива като него. Днес щеше да се наложи да пренебрегне ефекта на вътрешното обзавеждане и да се съсредоточи върху човека, когото бе дошъл да спасява. Почти не му мина през ум, че може да греши. Не би могъл да обясни защо е толкова сигурен в себе си. Но беше сигурен.

Когато наближи до хотела, той забави крачка и изви врат, за да погледне нагоре. Знаеше, че високите прозорци в основата на сградата създават оптическа измама, защото всъщност покриват два етажа. От Уикипедия бе научил, че хотелът има четиринайсет етажа. Това означаваше, че Мартин би трябвало да бъде някъде на втория, като се брои отгоре надолу. Трудно беше да се прецени дали горе, зад купичките и декоративните парапети, имаше някой. Тони присви очи и се вгледа по-внимателно, но не можа да забележи движение.

Мина покрай фасадата и зави зад единия ъгъл. „Ексчейндж“ заемаше едно цяло каре между четири улици, така че щеше да може да обиколи цялата сграда без проблеми. Мина на отсрещния тротоар, за да огледа по-добре, но пак не видя никого.

Но когато зави зад следващия ъгъл, Тони видя някаква фигура, очертаваща се високо над улицата. Той беше излязъл пред третия прозорец от края, и се беше облегнал на каменния парапет, който стигаше до кръста му. Тони почти не забави цинка и сведе поглед, за да не може Мартин да прецени, че е бил забелязан. Щом стигна до следващия ъгъл, спря и извади телефона си. Когато Карол отговори, той каза:

— Мисля, че го открих. Трябва да дойдете с Пола тук и да го арестувате, когато го сваля долу. А вероятно и да уредите да остана с него. Ще успеете ли?

— Занасяш се — каза невярващо Карол. После, примирено, допълни: — Не, не се занасяш. Къде си?

— Пред хотел „Ексчейндж“. Откъм Мидланд Стрийт. Виждам го на тринайсетия етаж, точно както предвидих.

— Тръгваме. Ще дойдем пред централния вход. Ще се видим там.

Тони продължи да върви, заобикаляйки, за да се върне към централния вход. Изгаряше от нетърпение да стигне до Матю Мартин, но знаеше, че ако се опита да го направи сам, това може да завърши катастрофално. Щеше да подплаши някоя камериерка или да стресне някой невинен гост на хотела, или да предизвика скандал. Полека-лека се учеше от опита си да овладява своята импулсивност, когато си имаше работа с хора, неспособни да разберат терапевтичните му амбиции. Беше рискувал вече веднъж, когато се обади на бащата на Мартин, а би било прекалено да се надява, че ще успее два пъти един след друг.

Не му се наложи да чака дълго. Карол и Пола пристигнаха с колата пред хотела само седем минути след обаждането му. Карол не губеше време; връхлетя в хотела, Пола и Тони тичаха по петите ѝ. Тя размаха полицейската си карта, отправи най-непреклонния си поглед към рецепциониста и само след мигове те бяха вече в офиса зад рецепцията, и разговаряха с дежурния мениджър, елегантен млад мъж с френски акцент.

— На корниза около тринайсетия етаж има човек — каза Карол.

Мениджърът се намръщи.

— При нас няма тринайсети етаж.

Що за странен отговор, помисли си Тони. Това, че мениджърът се вълнуваше повече от номерацията на етажите, отколкото от възможно самоубийство, доказваше сериозно объркване на приоритетите.

— Имам предвид предпоследния етаж.

— Той е четиринайсети.

— Но всъщност е тринайсети — настоя Тони. — Просто нямате етаж, който да се нарича тринайсети, нали? Заради суеверията на хората?

Мениджърът направи гримаса.

— Щом казвате. Но така е, етажът над дванайсетия се води четиринайсети.

— Радвам се, че успяхме да изясним това — отбеляза Карол с неприкрит сарказъм. — Къде точно е той, Тони?

— Пред третия прозорец, като се брои от ъгъла с Мидланд Стрийт.

Мениджърът вдигна очи нагоре, като че ли се опитваше да си представи конфигурацията на етажите над себе си.

— Това е спалнята — каза той. — На апартамент 1447, струва ми се.

— Какво точно има пред прозореца? — попита Карол.

— Корниз и пред него парапет. Корнизът обикаля целия етаж. Но на него не може да се излиза от стаите, прозорците не се отварят достатъчно широко.

— Как тогава е успял да стигне дотам? — попита Пола.

— Трябва да е излязъл през вратата, предвидена за хората, които се занимават с поддръжката на сградата. Тя е точно зад ъгъла.

Тони въздъхна раздразнено.

— Откъдето и да е излязъл, налага се и аз да мина оттам, и то трябва да стигна бързо до това място, преди той да успее да събере сили да се хвърли — забелязал шокираното изражение на мениджъра, той продължи: — А вие какво мислите, че е излязъл, за да се наслаждава на гледката ли? Ще се самоубие, ако не намеря начин да го спра.

Мениджърът се зачерви.

— Но това е ужасно! Трябва да го спрете! — той мина пред тях и тръгна да излиза от стаята, подхвърляйки през рамо: — Елате с мен, ще ви отведа там веднага.

В асансьора мениджърът не можеше да си намери място, въртеше се и нервничеше като малко дете, прекалило със захарта. — Защо този човек иска да направи това? Защо е дошъл тук? Има нещо против нас ли?

— Не става дума за някакво лично отмъщение, насочено към хотела — каза Тони. — Просто сградата има някакво значение за него, това е всичко. Свързана е с миналото на семейството му.

На четиринайсетия етаж те забързаха по постлания с плътен мокет коридор, докато стигнаха една немаркирана врата, която почти не се открояваше от тъмните стени. Мениджърът пъхна карта-ключ в ключалката. Чу се жужене и вратата се отвори. Той я открехна леко.

— Не знам как е влязъл тук. По принцип би трябвало да не може.

— Аз поемам оттук — каза Тони.

Мениджърът като че ли се накани да протестира, но Пола постави твърдо ръка на рамото му.

— Той знае какво прави. Трябва да чакате тук — говореше с мекия тон на майка, която се обръща към неспокойно дете. Тони ѝ кимна в знак на благодарност и се промъкна през открехнатата врата.