Да разбиеш мълчанието

25.

След като Тони си тръгна с дрехите за химическо чистене, времето забави хода си и се заточи като струйка мътна вода. Карол приготви костюма си за сутринта — тъмносин плат от вълна и акрил, който не се мачкаше, но и не се наелектризираше така, че да хвърля искри. Докато се приготвяше за явяване в съда, беше осъзнала, че повечето от скроените ѝ по тяло сака няма да стоят добре на променената ѝ фигура — с по-широки рамене и по-мускулести ръце. Налагаше се пазаруване в сериозни мащаби. Тя въздъхна и си напомни, че трябва да се уговори с Елинор за една обиколка на някой мол. Партньорката на Пола имаше по-добър усет за стил от всички тях; заради драматичния ефект на дългата, тъмна коса, бледата кожа и фигурата ѝ, едновременно крехка и гъвкава, дрехите ѝ стояха по-добре, отколкото на повечето хора, а тя беше винаги готова да сподели точната си преценка. Карол добави една блуза в яркорозово, после я смени с друга, яркосиня, после с аленочервена. После се върна към първата. Забеляза у себе си неприсъща нерешителност и се наруга под нос.

Но след като успя да реши какво ще облече, установи, че не знае какво да прави. Как точно би могла да се подготви за завръщането си? Работата на едно ченге не е като работата на другите хора; не е като да работиш в рекламна агенция — в такъв случай можеш да провериш какво прави конкуренцията; или в добива на петрол, за да се запознаеш с новостите в работните процеси; или с преподаване, което предполага все някой нов аспект в организацията на учебния материал. Е, да може и да имаше някакви нововъведения в съдебномедицинските практики, но тя щеше да се запознае с тях, когато ѝ се наложеше в процеса на разследването. Като изключим това работата си вървеше както обикновено. Търси информация, търси връзки между отделни сведения, развий хипотеза, виж дали наличните доказателства я подкрепят или опровергават, арестувай и разпитвай заподозрените, докато един от тях не се превърне в извършител.

Съществуваше, разбира се, случаят със съмнителните самоубийства, за който можеше да помисли. Но това беше все едно да правиш кирпич без слама. Тя имаше нужда от повече информация, преди някой от хората ѝ да задвижи нещата по-нататък. Вероятно в тази работа нямаше нищо, а тя скоро щеше да има достатъчно реални случаи за разследване. Най-доброто, което можеше да направи сега, беше да се освежи, за да проясни мислите си.

— Хайде, Флаш — каза тя, нахлузи ботушите, с които ходеше на разходка, и облече непромокаемото яке. Слабо слънце огряваше пустите хълмисти земи, борейки се с тънък слой облаци, които нахлуваха от запад. Лек ветрец повяваше над долината, достатъчно силно, за да се почувстваш ободрен, без да премръзнеш. Идеалното време за разходка сред хълмовете. Жената и кучето се заизкачваха по диагонал — дълъг път, който накрая ги отведе до билото. Кучето, което тичаше напред-назад, трябва да бе изминало четири пъти повече път от Карол.

Когато беше горе-долу по средата на билото, тя забеляза някакво движение в ниското. Скоро разбра, че това са Джордж Никълъс и Джес, майката на Флаш. Толкова много неща се бяха случили, откакто той се появи в дома ѝ предния ден; тя имаше чувството, че са се видели много по-отдавна. Днес тя вече нямаше какво да крие. Вероятно беше време да се постарае да възвърне установилата се между тях близост след странната намеса на Тони. Затова му махна дружелюбно с ръка.

Джордж отговори на поздрава ѝ и промени посоката, в която се движеше, за да може да се озове на пътя ѝ. Когато стигна при нея, се беше задъхал малко, затова пък усмивката му беше съвсем непринудена.

— Твоят приятел, Тони, не си пада по разходките, така ли?

— Той се върна в Брадфийлд. Всъщност ходи много пеш, но го прави в града. Казва, че ходенето пеш му помагало да миели — както и компютърните игри — тя поклати глава със снизходителна усмивка, припомняйки си собственото си колебливо навлизане в този свят и шока, който изпита, когато осъзна неговата привлекателност.

Джордж тръгна редом с нея и двамата заслизаха по виещия се път надолу към къщата ѝ.

Научих, че си имала някакъв дребен сблъсък със закона — каза той сякаш между другото.

— Новините явно се разпространяват бързо.

Суровият ѝ тон би стреснал повечето хора, но Джордж беше учил в интернат; беше по-корав, отколкото изглеждаше.

— В долината има толкова малко истински новини, че ние се нахвърляме върху всичко като лешояди. Нима мислеше, че хората няма да научат?

Карол въздъхна шумно.

— Няма нищо за научаване. Спряха ме, когато се прибирах, дрегерът е бил повреден, делото е прекратено. Трудно е да си представиш нещо по-безинтересно.

— Като изключим факта, че ти беше пила.

Тя се усмихна, само че по начин, който би накарал подчинените ѝ да се сетят, че имат спешна работа някъде другаде.

— В рамките на допустимото по закон.

Веждите на Джордж отскочиха нагоре.

— Бих казал, че беше доста повече от това.

— Какво? Нима броиш чашите на гостите си? Колко буржоазно заучи, Джордж. Не бих очаквала това от теб — говореше шеговито, но очите ѝ бяха потъмнели от потискан гняв.

— Не, разбира се, че не. Човек забелязва, това е всичко. Особено ако гостите му ще шофират на връщане. Не ти се иска да обременяваш съвестта си — ако се случи нещо.

Погледът ѝ беше леден.

— Е, Джордж, съвестта ти е чиста. В очите на закона не е било извършено никакво нарушение. Нещо повече, каня се да се върна на работа.

— Връщаш се в полицията? Но нали беше напуснала?

Карол вдигна една пръчка и я хвърли колкото можеше по-надалеч. Двете кучета хукнаха подир нея през жълтеещата трева.

— Така е. Но ми направиха предложение, което не мога да отхвърля, затова се връщам.

— Към старата си работа?

Кучетата бяха захапали пръчката в двата ѝ края и всяко я дърпаше към себе си, игривото им ръмжене запълни мълчанието.

— Не съвсем — отвърна Карол. — Същата работа, но с много по-широк обхват. И под друго ръководство.

— Ами кучето? Как ще се справяш с Флаш? Няма да ѝ хареса да остава сама цял ден.

Карол не се беше замисляла за това. Но открай време я биваше да решава в движение.

— Ще я вземам със себе си. Може да седи при мен в офиса. Затова е добре сам да си си шеф.

Джордж като че ли прие отговора ѝ с известна потиснатост.

— Разбирам. Е, ако някога ти трябва някой да се погрижи за кучето, винаги можеш да я доведеш у нас. Както сама виждаш, Джес винаги ѝ се радва.

— Благодаря, може да се наложи да се възползвам от поканата.

— Ще бъдеш добре дошла.

Бяха стигнали пътеката, която минаваше в най-ниската част на хълма, почти в основата му. Естественият ход на нещата предполагаше Джордж да завие надясно към дома си, а Карол — наляво към своя. Той погледна с копнеж към нейната къща, която беше по-близо. Но Карол не се поддаде.

— Време е да се прибирам — каза тя. — Доста неща имам да приготвя за утре.

— Вече започваш работа?

Тя сви рамене.

— Взех решението си. Няма смисъл да се бавя. Ще се видим, Джордж. Скоро приключвам с ремонта и сигурно ще поканя гости да го отпразнувам. Най-късно тогава ще се видим.

Той изглеждаше стъписан. Тя го разбираше. С няколко кратки думи го беше лишила от много неща. Нямаше вече да има сутрешни разходки из хълмовете с кучетата, нямаше да има приятно бъбрене за времето, за миналото и за съседите. Карол се запита дали не беше допуснала той да храни неоснователни надежди за това докъде би могло да доведе приятелството им и за миг почувства угризение на съвестта — но не достатъчно силно, че да я накара да промени плановете си. Тя му махна леко с ръка и се обърна. Вече беше изминала стотина ярда, но чувстваше, че той продължава да я гледа, затова хвърли поглед назад.

Джордж стоеше там, където тя го беше оставила, приклекнал до кучето си, и рошеше козината на шията му, без да откъсва очи от нея. Карол продължи по пътя към дома си, без да се съмнява в решението си, но все пак си задаваше въпроса дали някога ще успее да се постави в такова положение, че да получи онова, което искаше в действителност.

А отговорът, както винаги, когато си зададеше въпроса какво иска, беше Тони. В цялата си обърканост и конфликтност, тази връзка беше мястото, на което тя се чувстваше най-истинска.

Карол влезе вкъщи и престана да мисли за мъже, насочвайки се към въпроса за гардероба си. Трябваше да облече тази блуза, за да се убеди, че ѝ става. Пет минути по-късно беше установила, че нито една от трите не ѝ стоеше така, както тя искаше. Ругаейки на глас, тя отново нахлузи пуловера си. Добре, че поне беше сряда. Молът на Брадфийлд работеше до късно. Щеше да има достатъчно време, за да намери нещо, с което да прилича на ченге, а не на реклама за сутиени.

Отиде в кухнята и посегна да вземе ключовете за лендроувъра. На кукичката нямаше нищо. Тя цъкна с език. Проклетият му Тони с типичната си разсеяност си беше тръгнал, без да върне ключовете. За щастие в чекмеджето с приборите имаше резервни ключове.

Само че нямаше. Тя прерови цялото чекмедже, но не намери нищо. И тогава разбра — страхувал се е, че тя няма да издържи и ще отиде да си купи пиене. Затова се е постарал това да бъде невъзможно.

— Копеле! — изкрещя тя, макар от това да нямаше никаква полза.

Ако отговорът за нея беше Тони Хил, очевидно задаваше погрешния въпрос.

Карол не беше единствената, на която наскоро ѝ се бе наложило да преустрои живота си. Поради обстоятелства извън контрола на когото и да било, Тони сега обитаваше една петдесетфутова жилищна лодка, закотвена в пристанището на канала „Минстър“ в самото сърце на Брадфийлд — беше я наследил от своя баща, когото не беше виждал никога през живота си. Беше изненадал сам себе си с лекотата, с която се адаптира към живота в такова ограничено пространство. Той открай време принадлежеше към хората, които затрупват всичко около себе си, всяка повърхност беше покрита с книги, документи, кутии с компютърни игри и списания, а тук-там сред купчините беше притисната по някоя мръсна чаша от кафе, и то така, че да остава недостъпна. Но сега, когато всеки инч от пространството, с което разполагаше, трябваше да оправдае съществуванието си, животът сред такава бъркотия би бил невъзможен. Отне му доста време да го разбере, но накрая действително осъзна, че хаосът се разраства в зависимост от наличното пространство.

Затова животът му на борда на лодката стана спретнат и подреден. Всяко нещо се прибираше след ползване; нищо не се допускаше в „Стийлър“, ако присъствието му не можеше да бъде оправдано. Не можеше да се каже, че се е променил изцяло — в кабинета му в болницата „Брадфийлд Мур“ цареше същият хаос като преди. Там продължаваше да съществува контрастът между двата полюса: онази част от кабинета, в която той работеше, и другата, където разговаряше с пациентите си — ъгъл с две удобни кресла, изолиран от хаоса с красив японски параван.

Но един проблем си оставаше. Половината от стените в предишния му дом бяха покрити с лавици, претъпкани от край до край с книги с изключително пъстра тематика — психология и философия, художествена литература, история и описания на действителни криминални случаи. И в кабинета му, и в новия му плаващ дом нямаше място за библиотека, а Тони страдаше за отсъстващите си книги с мъка, която човек обикновено изпитва по отсъстващ любим. Това, че те все още съществуваха, макар и подредени в кашони в нает склад, по никакъв начин не облекчаваше тъгата му.

Една от колегите му неволно разреши неговия проблем. Тя обмисляше възможността да инвестира в нов вид настаняване на студенти — превръщане на товарни контейнери в самостоятелни жилища, групирани на пустеещи терени в градовете. Тони си спомни, че компанията, от която бе наел склад за книгите си, напоследък също предлагаше товарни контейнери под наем. Беше отишъл там с молив, бележник и рулетка и установи, че може да си изгради спретнат малък лабиринт от рафтове с удобен стол по средата, само на пет минути път пеш от лодката. Своя лична библиотека.

През последните няколко седмици беше сглобил купените в кашони индустриални стелажи в контейнера, на който се беше спрял, и сега вече разопаковаше и подреждаше книгите си. Очевидно беше опаковал безредно, затова сега се опитваше да ги сортира в хода на подреждането — процес, който предполагаше много пререждане и ругаене. Към това се добавяха и постоянните отклонения, когато се зачиташе в книги, които не беше отварял от години, а сега си спомняше защо те навремето бяха привлекли интереса му. Това беше най-подходящата задача, с която да отклони вниманието си и да не се тормози за неща, които не можеше да промени.

Той беше се упътил право натам, след като остави дрехите на Карол за химическо чистене, съзнавайки, че няма да е в състояние да прави нищо по-смислено. Знаеше, че нуждата от алкохол ще я измъчва и не вярваше, че тя ще устои. Затова си бе позволил да вземе ключовете от колата ѝ. Питаше се колко ли време ще мине, докато тя открие какво е направил. Надяваше се да разбере чак утре, когато той се появеше в къщата ѝ, преструвайки се, че съжалява за глупостта си. Такъв сценарий не беше невъзможен.

Затова и изпита разочарование, когато телефонът му иззвъня два часа след като си беше тръгнал, и на екрана се изписа името на Карол. Тя започна в мига, когато той отговори:

— Как смееш? Кой те е назначил да заместваш Бог? Какво, да му се не види, си позволяваш — да си тръгнеш оттук с ключовете от колата ми?!

— Просто си помислих…

— Не, не си мислил. Взел си решение, свързано с мен, без да имаш това право. Решил си, че не можеш да разчиташ, че ще спазя думата си. Решил си да ме направиш затворница в собствения ми дом. Предполага се, че ти си човекът, особено способен на емпатия, къде тогава беше шибаната ти емпатия днес следобед? За частица от секундата не си помислил как ще се почувствам аз, когато установя, че се отнасяш с мен като с човек, на когото не може да се вярва.

— Помислих за това как ще се почувстваш, ако се провалиш.

Тя изсумтя.

— И мислиш, че това е оправдание? Да ми кажеш, че толкова малко ми вярваш? Че според теб е било по-вероятно да се предам, отколкото да издържа? Имаш ли някаква представа колко тежко е това за мен? И тялото, и умът ми крещят за една чашка, но аз категорично отказвам да ги чуя, това ме съсипва, но АЗ НЕ СЕ ПРЕДАВАМ. Майната ти, Тони.

— Опитвах се да помогна.

— Прекрасно. И ето ме сега, по средата на нищото без никакъв транспорт, а утре трябва да се явя на новото и назначение.

— Знам. Имах намерение да ти върна ключовете утре рано, за да можеш да отидеш на работа.

Сега гласът ѝ стана спокоен, но от него лъхна мъртвешки студ.

— И това би било идеално, ако имах какво да облека. Ще мога да отида с колата на работа, но под сакото ще трябва да съм само по сутиен. При това сутиен, който може да бъде определен единствено като практичен. Тони, блузите вече не ми стават. Имах намерение да отида да си купя няколко в мола. Не да отида с колата до супермаркета за евтина пиячка.

Той чувстваше стомаха си така, сякаш беше слязъл трийсет етажа с много бърз асансьор. Беше решил, че действа много съобразително; че тя първоначално може да се ядоса, но после ще му благодари. Предполагаше се, че умее да взема подобни решения, за да помага на пациентите си да разберат как сами да избират положителната алтернатива за в бъдеще. А се беше провалил катастрофално тъкмо с човека, който имаше най-голямо значение за него.

— Съжалявам — каза той, съзнавайки с гняв колко недостатъчна е думата. — Ако искаш, мога да донеса веднага ключовете.

— Няма време. Ще отида с такси до мола. Можеш да ме чакаш там с моите ключове, а после да ме откараш, когато приключа с пазара — тонът ѝ изобщо не омекна, но поне беше продължила да разговаря с него. В близкото минало имаше случаи, когато двамата не си бяха разменяли и дума в продължение на седмици, и това беше най-тежкото емоционално лишение, което той бе изживявал.

— Ще ти пратя есемес, когато стигна — каза той. Но вече никой не го чуваше. Как щеше да успее да я накара да му прости този път?