Да разбиеш мълчанието

18.

Книгите бяха талисманите, които го свързваха с миналото. Те бяха физическият израз на пътя, който майка му бе изминала, отдалечавайки се от него, увлечена от онзи лагер на мира, който отне живота ѝ. Това бяха текстовете, на които бе разчитала да оправдаят отсъствието ѝ. Всеки път, когато той почувстваше, че се разколебава, можеше да се върне към тези книги и да си припомни урока, който се криеше в тях. Те бяха писани от жени, които проповядваха феминизъм и борба за правата на жените, и изискваха промяна, вместо нещата да останат така, както са си били открай време. До ден-днешен глупавите феминистки ги имаха за текстове, които сочат правилната посока, които хвърлят светлина върху пътя, по който трябва да тръгнат и други жени.

Но онова, което последователките им никога не споменаваха, бе че този път е пътят към гроба. Тези жени, чиито произведения майка му беше чела и им се беше възхищавала — Силвия Плат, Вирджиния Улф, както и останалите, които той бе открил междувременно, те бяха осъзнали, че онова, за което са се застъпвали така гръмогласно, не е идея за живот, а сочеше пътя към ада. Бяха съчинили нещастен живот за самите себе си. Бяха създали рецепта за злополучия. Тяхната феминистка революция ги бе повела по еднопосочен път към самоунищожение.

И те бяха направили онова, което можеше да се очаква, и се бяха самоубили. И тъй като посланието, което той искаше да разпрати, гласеше, че тези досадно гръмогласни жени тласкаха себе си и така наречените си „сестри“ по пътя към гибелта, книгите можеха да подчертаят това послание. Те щяха да изпълняват ролята на нещо като предсмъртни писма, да усилват въздействието на стореното, да разсейват всякакви съмнения у институциите, които се занимаваха със случаите. Те щяха да бъдат код, чието лесно решение гласеше, че тези жени сами са се довели до състояние, в което да пожелаят смъртта.

Това беше посланието, което той искаше да се разпространи навсякъде: ако не се реализираш като съпруга и майка, ще свършиш със самоубийство. Искаше да няма никакво недоразумение в очите на обществеността. Не искаше да замъглява ефекта с предположението, че тук може да има и нещо друго. Не искаше тези жени да добиват ореола на мъченици като жертви на убийства — затова трябваше да подчертае недвусмислената картина на самоубийството. Ако се беше опитал да фалшифицира предсмъртни писма, това само можеше да му създаде неприятности; книгите изпълняваха същата функция, а нямаше как да бъдат разобличени като фалшификати.

Освен това, след като първите две от трите станеха обществено достояние и хората започнеха да обръщат внимание, те щяха да се превърнат и в модна изява. Глупавите жени, тласнати към отчаяние и смърт, щяха да си избират текстове, с които да се сбогуват, така че книгите щяха да станат част от движението, което той създаваше. Онези, които го разбираха правилно, щяха да се присъединяват по своя собствена воля към това лично негово общество на сестри.

Книгите бяха елемент, който той добави впоследствие към плановете си. Затова пък този елемент беше блестящ. Наложи му се да бърза много, за да ги събере навреме. Но колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-голямо му се струваше тяхното значение. Малката купчинка на полицата в гаража му се беше превърнала в една от най-важните части от неговата кампания. Гласовете на самоубили се жени, защитавали другите жени, край техни последователки, които също се самоубиваха. В това имаше една почти поетична симетрия.

И, разбира се, те му показваха прекия път към следващата смърт.