Да разбиеш мълчанието

29.

Здравият разум трябваше да подтикне Пола да си затваря устата, докато Карол не отвори темата. Но за нея здравият разум никога не беше на първо място, когато ставаше дума за бившата ѝ шефка. Веднага щом отговори на повикването, Пола каза:

— Моите поздравления. Тони ни каза, че си се отървала вчера.

— Не се обаждам по този повод — тонът ѝ беше леден. Разговорът не започваше добре.

— Не, разбира се, съжалявам, аз…

— Би ли искала да работиш отново с мен?

Водовъртеж от всевъзможни мисли се завихри в тавата на Пола.

„Да! Как? Къде? Какво ще правим? Нещо съмнително има в тази работа…“

— Не разбирам — каза тя.

— Това не е подвеждащ въпрос, Пола — заговори по-меко Карол. — Би ли дошла да работим отново заедно?

— Разбира се, че бих дошла. Но как така? Искам да кажа, нали ти напусна работа. Вече не си ченге — искаше ѝ се да може да види лицето на Карол. Нали не беше възможно това да е някаква откачена шега? Или Карол беше решила да работи като частен детектив?

— От днес аз отново съм главен инспектор Карол Джордан. За да си наясно, в случай че си решила, че съм преминала към тъмната страна и ще работя частно.

— Какво? Връщаш се в Брадфийлдската полиция? — Пола чу как гласът ѝ се извисява до писък, но не можа да го овладее. Вчера сутринта Карол бе застрашена от опозоряване. Сега по някакъв начин звездата ѝ се беше издигнала на небосвода.

— Не. Става дума за нова инициатива. Ръководи я Джон Брандън от името на вътрешно министерство. Ще бъдем мобилен екип за разследване на тежки престъпления, на разположение на шест регионални звена, и ще се занимаваме само с убийства и тежки сексуални престъпления. Може и с някой въоръжен грабеж, ако местната полиция закъса, а ние имаме свободно време. Ще бъдем малък екип, работещ при пълно натоварване, като местните ще извършват рутинните операции.

Пола не можеше да си го обясни. „Със сигурност има нещо съмнително.“

— Значи, технически погледнато, аз ще продължа да бъда ченге?

— Цивилен служител на криминалната полиция. Стажът ти остава непрекъснат, годините ти за пенсия продължават да се броят. Просто те прехвърлят към друго подразделение. Нещо като регионален отдел за борба с особено тежки престъпления — засега няма по-подходящо название. Несъмнено някой от шефовете в Уайтхол напъва мозъка си да измисли някакво подходящо съкращение. РОБОТ или някаква подобна глупост. Но ще работим като на свободна практика, със собствен бюджет. Вече няма да имаме разправии с Джеймс Блейк.

— Или с главен инспектор Фийлдинг — измърмори Пола. — Това истина ли е, Карол? Нали не е някаква шега?

— Никога през живота си не съм била по-сериозна. Вчера сутринта мислех, че животът ми отива по дяволите. Сега пред мен се разкрива най-добрата перспектива от години. Какво има да не ѝ харесвам?

Пола долови ликуването в гласа ѝ. И същото ликуване започна да се надига и у нея. Щеше отново да работи за Карол, да върши сериозна, истинска детективска работа, щеше да прилага уменията си в разпити на престъпници, които трябваше да бъдат възможно най-здраво оплетени в мрежите им. О, да, за такова нещо си струваше да ставаш сутрин от леглото.

— И къде ще бъдем настанени?

— Очевидно е, че ще пътуваме доста. Когато работим по даден случай, ще отиваме на място. Но постоянният ни офис ще бъде тук, в Брадфийлд. В момента ремонтират последния етаж на Скенфрит Стрийт за нас.

— Ще има ли машина за кафе?

— Уредено е.

— В такъв случай съм готова. Кога започваме?

— Официално в понеделник. Но ако искаш да дойдеш утре, и това ще бъде добре. Още няма да имаме офис, но ще ти пратя есемес, за да ти кажа къде ще се съберем.

— Имаме ли вече възложени случаи?

Карол се разсмя.

— Спокойно. Още нямаме дори бяла дъска за офиса.

— Значи ще седим и ще пием кафе, докато ни я докарат?

— Не точно. Казах си, че ще ни трябва малко тренировка, за да настроим уменията си — в тона на Карол се долавяше престорена небрежност, която подготви Пола за следващите ѝ думи. — Бихме могли да продължаваме със случаите по самоубийствата в резултат на кибертормоз. Заради усещането, че започваме.

— Колкото и да е странно, надявах се да кажеш тъкмо това. Заета ли си тази вечер?

Алвин Амброуз придърпа кордата и загледа мрачно празната кукичка. Беше му се сторило, че там има нещо. Е, да, очевидно беше имало, само че въпросното нещо беше налапало стръвта, но не и кукичката. Нещо, което се угояваше на негова сметка. Предполагаше се, че въдичарството действа успокояващо. Затова и жена му му беше купила някои основни риболовни принадлежности за последния му рожден ден.

— Върви да седиш на брега на някой канал и да разпускаш — беше казала тя. Но в действителност той седеше на брега на канала, обзет от мрачни мисли. Което не беше същото. Съвсем не.

Той понамести масивното си тяло на миниатюрното столче, наниза нов червей на кукичката, потръпвайки отвратено, и хвърли отново въдицата. Рядко му се случваше да наблюдава работата на червеите. Не можеше да се каже, че в Уест Мърсия гъмжи от сцени на престъпления. Но все пак това му се беше случвало достатъчно често, за да не може да ги търпи, независимо от ползата от тях в съдебномедицинските изследвания. Топлата смрад, излъчвана от купищата червеи, гризящи някой труп, можеше да преобърне и най-здравия стомах.

Амброуз въздъхна и се загледа надолу по брега. На двеста ярда по-нататък друг мъж седеше изгърбен над въдицата си. Беше изгледал подозрително Амброуз, когато той мина покрай него, и не отвърна на дружелюбния поздрав на сержанта. Това беше друг проблем. Амброуз беше свикнал да бъде единственият чернокож мъж в помещението на много места — в кръчмата, на работа в криминалния отдел, в съдебната зала — въпреки че нещата се подобряваха с всяка изминала година. Но на всички тези места хората отбелязваха присъствието му. Нито веднъж досега не беше видял чернокож мъж да лови риба край някой канал, а и не беше се натъквал на друг въдичар, склонен да размени с него няколко думи извън възможно най-въздържания поздрав. Жена му се опитваше да го убеди, че въдичарството е самотно занимание и причината се крие в това. Но не беше успяла. Затова заниманието, което трябваше да отпусне нервите му и да го успокои, го беше превърнало в раздразнителен човек, убеден, че тук не му е мястото.

Телефонът му завибрира и наруши мрачните му мисли. Ако имаше късмет, можеше да го викат на работа. Нещо интересно, което да го накара да работи с ентусиазъм.

— Къде такъв късмет — измърмори той и се изправи, за да измъкне телефона от джоба на джинсите си, които винаги се опъваха докрай на мускулестите му бедра. На екрана пишеше „скрит номер“. Значи почти сигурно работа.

— Амброуз — каза той, стараейки се гласът му да прозвучи авторитетно.

— Алвин? Обажда се Карол Джордан. Помниш ли ме?

Като че ли би могъл да забрави. Карол Джордан, жената, която го беше въвлякла в най-тежкото разследване от цялата му кариера. Жена, която с един поглед можеше да те накара да изпиташ чувството, че ти изтръгват вътрешностите, но можеше и да те изпълни с гордост и самоувереност, когато усмивката ѝ достигнеше до очите.

— Карол Джордан, бивш главен инспектор — каза той. — Това е изненада.

— Почти позна — каза тя, а в таса ѝ се долавяше скрита усмивка. — Вече не съм бивша. Отново работя в полицията и събирам екип, Алвин.

Сърцето му подскочи, но той си нареди да се овладее. Тя го беше разочаровала веднъж преди, когато бе приела длъжност, на която би била негов шеф, а после шокира всички, когато обърна гръб на цялата работа, напускайки полицията. Беше чул, че е имала някакъв нервен срив. „Парен каша духа, Алвин.“

— Отново в полицията?

— Изкушиха ме с предложение, което не можех да отхвърля. Ще ръководя самостоятелен отдел за борба с особено тежки престъпления, който ще обслужва шест регионални звена тук, на север. Ние ще сме нещо като подвижна пожарна команда и ще разчитаме на помощ от местните. Това е нова инициатива. Може да се окаже, че ние сме бъдещето, Алвин. И аз бих искала да си част от екипа ми.

— Не съм сигурен — каза той. — Свикнал съм на тукашните ни методи.

Карол се разсмя.

— Но много ти се искаше аз да дойда там и да поразбутам нещата. Хайде, Алвин, сам знаеш, че способностите ти се похабяват в дебрите на Устършър. Ела и се присъедини към нас, за да бъдеш там, където се работи активно.

— Кой още ще участва?

— Пола — сержант Макинтайър. Познаваш я, няма по-добър специалист по разпитите от нея в полицията. И Стейси Чен, кралицата на компютърния анализ. Тони Хил, разбира се. Опитвам се да убедя Кевин Матюс да се върне с чин инспектор, въпреки че вече е пенсионер. Ще имаме още двама редови детективи. И може би още един сержант.

— Къде ще работи екипът?

Карол изреди шестте района, които щяха да покриват.

— Но ще бъдем базирани в Брадфийлд. Съзнавам, че като начало това ще те откъсне от семейството ти. Но ако всичко се развие както трябва, тук има много добри места за отглеждане на деца. Какво ще кажеш, Алвин? Какво решаваш? Караш постарому или посягаш към звездите?

Божичко, колко убедителна можеше да бъде! Алвин разбираше защо Тони Хил е неотлъчно в орбитата ѝ като пленен от привличането ѝ спътник.

— Кога започва работа това нещо?

— В понеделник.

— Този понеделник?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Джон Брандън, който някога беше началник на полицията при нас, сега ще осъществява връзката с Министерство на вътрешните работи. Той ще уред и трансфера ти.

— Не обичаш да отлагаш.

— Така е. В идеалния случай бих искала да те видя тук, в Брадфийлд, още утре. Трябва да се подготвим, а освен това съм задвижила една малка тренировка за нас.

— Утре? Това е… това е…

— … напълно възможно. Имаш цял следобед да разчистиш бюрото си и да разпределиш възложените ти случаи. Ако се съгласиш, вашият главен инспектор ще получи съобщението, преди да си намерил кашон, в който да си изпразниш чекмеджетата. Обещавам ти, че никой няма да се възпротиви.

Той изпитваше странното убеждение, че тя ще изпълни обещанието си. Карол Джордан винаги имаше усет за начина, по който се задвижват лостовете на властта. Той не можеше да разбере как тя успява да се пребори с бюрокрацията и формалностите, но явно имаше талант за това.

— Трябва да поговоря с жена си.

Карол въздъхна.

— Предполагам, че си прав. Добре, имаш един час. После ми трябва отговор — и тя прекъсна разговора. Той осъзна със закъснение, че не разполага с телефонния ѝ номер.

Но тя очевидно имаше неговия.

Карол си пое дълбоко дъх. Уморително беше да се стараеш да създаваш впечатлението, че държиш всичко под контрол. Беше се справила с Пола и Алвин, но не беше сигурна, че ще успее да изпълни същия номер със Стейси. Когато си имаш работа с човек, който не хаби прекалено много енергия за междуличностни отношения, понякога е трудно да го заблудиш, защото той не забелязва димната завеса, а само онова, което е зад нея. Карол си наложи да действа и натисна копчето за бързо набиране.

— Добро утро — поздрави Стейси. Никакво име, никакъв чин, никакви почетни обръщения. По обичая си не избързваше да взема страна.

— Как е работата? — попита Карол.

— Доста скучна — отвърна Стейси.

— Не като навремето.

— Не. Но ми беше интересно да проследявам кибертроловете.

— А би ли искала отново да се занимаваш единствено с интересна работа?

Пауза. Карол чуваше дишането на Стейси.

— Това има ли някаква връзка с прекратяването на делото срещу теб вчера?

Сега беше ред на Карол да замълчи. Не знаеше как да отговори на този въпрос и би предпочела да не отговаря. Но трябваше да измисли какво да каже, така че да задържи Стейси на своя страна. Безспорно, специалистката по информационни технологии изобщо не се притесняваше да прегазва законовите ограничения за защита на данни, когато това я устройваше, но Карол не беше сигурна дали би се отнесла със същата пренебрежителност и към нещо, което можеше да се определи като корупция в името на добра кауза.

— Само доколкото това прекратяване означава, че съм подходяща за една работа, която от Министерство на вътрешните работи държат да бъде свършена.

Отговорът ѝ беше усукан и уклончив, но тя се надяваше да отговаря на изискванията.

— Работата трябва да е нещо изключително, за да те изкуши да се върнеш.

И Карол обясни какво беше предложението на Брандън. Стейси изслуша търпеливо всичко, без да я прекъсва, после каза:

— Няма какво да обмислям. Брой ме и мен.

— Радвам се да го чуя. Ако беше отказала, щяхме да имаме голяма дупка за запълване.

Стейси се изкиска леко, съвсем по момичешки.

— Знам. Ами Сам? И той ли ще работи с нас?

Карол почувства как натежава мълчанието, възцарило се между тях. „Хвани копривата с голи ръце, скачай отвисоко!“

— Броят на сътрудниците ще е много ограничен, Стейси. Всеки от тях трябва да има изключителни способности, с които да допринася за работата. Разбирам, че това ти е неприятно, но Сам не е подходящ за екипа — измина един ужасен миг, в който у нея се надигна опасението, че Стейси ще се откаже.

— Той е добър детектив — каза тя.

— Не оспорвам това. Съжалявам, Стейси. Това не подлежи на преговори.

Чу се тежка въздишка.

— Разбирам. Това е твоят екип. И ще се радвам да бъда част от него. Разочарована съм, че няма отново да работя със Сам, това е всичко. Това ли е причината да не го вземеш? Не искаш хора, свързани с лични отношения, да работят заедно?

— Не, не е това. Искам този екип да е по-различен от предишния.

— Ти решаваш.

— Ще те уведомя къде ще се срещнем утре.

— Очаквам го с нетърпение.

Оставаше Кевин. Той беше решил да отпразнува пенсионирането си, като заведе жена си на едномесечно пътешествие с кораб. Пола беше казала, че никога не се бил чувствал толкова отегчен. Беше получил предложение от един бивш криминален инспектор да постъпи в ръководената от него частна детективска агенция в Манчестър, но — отново според казаното от Пола — нямал желание да навлезе в тази професия, тъй като отношението на хората към частните детективи беше още по-лошо от това към полицаите. Все пак, в едно отношение беше се подготвил за пенсионирането си — беше придобил половината от парцел общинска земя, давана за обработване, която дотогава бе стопанисвал един негов възрастен чичо, но сега артритът му пречеше да поддържа сам целия парцел. Представата как Кевин копае зеленчукова градина със запретнати ръкави се стори на Карол толкова забавна, че тя реши да го види лично по време на това занимание.

Градините не се виждаха от пътя. Те заемаха един акър земя, оградена от всички страни с къщи, чиито фасади гледаха към оживените улици на Харистаун, някогашен работнически квартал на Брадфийлд, който след идването на новите лейбъристи на Даунинг Стрийт бе започнал постепенно да придобива по-изискан вид. Всяка улица с редови къщи от червени тухли беше разделена от тесни входни алеи, на които едва се побираше една кола, завършващи с павирана площадка, достатъчна за още две-три коли, така че хората, обработващи градините, да могат да товарят продукцията си, когато имаха излишък от нея. Карол съобрази, че ще е по-добре да не отива дотам с колата си — всяка непозната кола незабавно би породила любопитство и коментари. Вместо това тя паркира по-настрани и тръгна по една алея, която я отведе до тесния бетонен път, който обикаляше градините. Сега, по обяд, тук нямаше почти никой. Виждаха се няколко фигури, които вършеха нещо неразбираемо около растенията и дърветата.

Карол веднага забеляза Кевин. Медночервените му къдрици приличаха на запален фар, сигнализиращ за присъствието му на петдесет ярда от нея. Тя спря в сянката на едно дърво и го загледа. Той копаеше, мускулите изпъкваха по жилестата му фигура. Потта беше очертала широка мокра ивица на гърба на избелялата му зеленикава тениска. Работеше ожесточено, сякаш приемаше дълбоко лично това, което вършеше. Спря, избърса челото си с опакото на ръката, после отново се наведе и продължи. Тя пристъпи и когато вече беше наблизо, го повика по име.

Той вдигна стреснато очи и се обърна рязко, надигнал лопатата. Карол отбеляза със задоволство, че не беше изгубил детективския си инстинкт. Когато я позна, по зачервеното му лице се изписа почти комично удивление.

— Какво правиш тук? — попита той. Каза го изненадано, не враждебно.

— Търся теб — каза тя. — Ще ме пуснеш ли да вляза? — и посочи заключената с катинар порта.

Кевин се ухили.

— Мога да го уредя — отиде до портата и измъкна връзка ключове от изпоцапаните си кадифени панталони. — Чудесно е да те видя отново — каза той и я поведе обратно към барачката в неговата градина. — Стела ли ти каза къде съм?

— Не, Пола.

Той ѝ посочи една разкривена пейка пред барачката.

— Заповядай. Нямам възможност да предложа нещо топло, но ако искаш, имам вътре две бири?

Карол поклати глава.

— Няма да пия, благодаря. Но това не бива да те възпира.

Той седна до нея.

— Обикновено чакам да привърша работата за деня.

Карол посочи зеленчуците.

— Това е малка изненада. Бих очаквала да те открия под капака на някоя стара спортна кола, не нагазил до коленете, в плодове и зеленчуци.

Кевин разпери ръце и ги отпусна върху облегалката на пейката.

— В известна степен беше изненадващо и за мен. Идвах тук няколко пъти да помагам на чичо Джо, и установих с изненада, че това ми доставя голямо удоволствие. Работата е тежка, но поне виждаш резултатите от нея — той ѝ хвърли кос поглед. — Но доколкото знам, не се налага да обяснявам това точно на теб.

— Има нещо вярно в това, което казваш — съгласи се Карол. — Но ми се струва, че за хора като нас привлекателността на такава работа избледнява с времето. Липсва ни онова, което вършехме преди. Искаме да сме такива, каквито бяхме преди.

Кевин се поизправи, измъкна от джоба си измачкан пакет цигари и запали една с познатото изщракване на очуканата му запалка „Зипо“.

— Така ли мислиш? — каза той, издишвайки дим.

— Аз почти приключих с къщата. И вече се питах какво ще върша после. Тогава получих предложение, на което не можех да кажа „не“.

Кевин се измести така, че да я вижда по-добре.

— Какво предложение? Не става дума за студени досиета, нали? Защото онзи мазник Ъпчър ми се обади преди две седмици по телефона, за да ме убеди да работя по някакво преразглеждане на студени досиета.

— Главният регионален началник на криминалната полиция Ъпчър? Искаш да кажеш, че го допускат до действителни случаи?

Кевин се усмихна.

— Бих казал, че става дума по-скоро за лека тренировка. Не останах с впечатлението, че става дума за сериозна операция. Казах му, че предпочитам да се съсредоточа върху лехата с аспержите.

Размениха си съзаклятнически усмивки.

— Но все пак би се замислил, ако някой ти направи друго предложение за работа?

— Искаш да кажеш, някой като теб?

Тя кимна.

Измина около минута, през която той продължи да пуши в мълчание.

— Харесвам живота си, Карол. Чопля си тук, възстановявам един стар „Фрейзър Наш“ с двама приятели, в понеделник отивам на разходка из хълмовете с момчетата, с които навремето играехме футбол на малки вратички. Три пъти в седмицата аз готвя вечеря.

Карол се прозя демонстративно.

— Не бих искала да бъда на твое място, Кев. Бих издържала на такава програма най-много месец. После бих се побъркала. Но щом ти харесва — тя вдигна ръце, — коя съм аз, че да те откъсвам от тези занимания?

Виждаше каква борба бушува в главата му, как задоволството се бори с любопитството.

— Да ме откъснеш с каква цел по-точно? — попита той.

И тя му разказа. Но знаеше, че това няма да е достатъчно. Трябваше да има някакъв бонус, нещо, което да представлява противовес на огорченията, на всичко в кариерата му, за което той съжаляваше. Нещо, което тъкмо тя трябваше да му предложи, тъй като пак тя беше станала причина за опозоряването му, защото беше разкрила предателството му и беше отказала да премълчи. Навремето Карол и Кевин бяха работили рамо до рамо като равни, двама криминални инспектори в един и същи екип. После той се влюби в една жена, пренебрегвайки съпругата си. И, което беше по-лошо, тази жена беше журналистка, която измъкваше тайните му в замяна на приятни емоции и лъжи.

Той бе имал късмет, че не изгуби работата си. Спаси го това, че шефът им мразеше Карол повече, отколкото мразеше онова, което бе вършил Кевин. Понижиха го в чин сержант и той така и не успя да се добере обратно до предишния си чин. Не беше само това — беше му се наложило да наблюдава издигането на Карол. По време на службата си в полицията изгуби най-добрия си приятел — животът му бе отнет от притиснат към стената убиец на деца. Тежестта на тези събития би породила горчивина у друг човек, деформирайки характера му. Друг на негово място би направил всичко по силите си, за да направи живота на Карол по-тежък. Вместо това той бе преглътнал позора, бе се справил със скръбта и се беше превърнал в съвестен и лоялен колега. Но тя все пак залагаше на предположението, че дълбоко в него са се свили на кълбо неосъществени желания.

Тя облегна лакти на коленете си и впери поглед в градината.

— Имам нужда от инспектор в екипа, Кевин. Пола още не е готова. Но ти? Ти знаеш какво е необходимо. Изпусна възможността да покажеш на какво си способен. Ако се върнеш при мен, ще те направя инспектор. Ще получиш чина, както и заплатата и пенсията, които вървят с него. А когато ти дойде до гуша, това място ще си е все още тук. Онзи там „Фрейзър еди-какво-си“ също ще те чака. Хълмовете няма да избягат. Стела ще те пусне отново в кухнята. Не те карам да се отказваш от тези неща. Само да ги отложиш.

Той сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Защо аз? Какво толкова има у мен? Защо не можа да ме оставиш на мира, вместо да ми размахваш под носа тези изкушения?

— Защото съм егоистична кучка. Защото тази работа е трудна, Кев. И ще се нуждая от цялата помощ, която успея да си осигуря — усмивката ѝ беше тъжна и уморена.

Той хвърли тлеещата угарка над градината и проследи огнената дъга, която тя очерта, преди да падне сред куп израсли нагъсто, жълтеещи стъбла. Въздишката му се изтръгна издълбоко.

— Имам ужасното чувство, че ще съжалявам за това. Но се боя, че бих съжалявал още повече, ако откажа. Ще го направя, Карол. Но ще остана само докато ти имаш нужда от мен. Убедя ли се, че всичко е наред и работи като по часовник, се махам. Съгласна ли си?

Тя протегна ръка и той я стисна. После се потупаха един друг по раменете със свободните си ръце.

— Решението ти ме радва много, Кев — каза тя, стана и тръгна към портичката. После се обърна и го изгледа с усмивка. — Най-добре е да се хващаш отново за лопатата. Споменах ли, че започваме утре?