Да разбиеш мълчанието

51.

Матю Мартин седеше в колата си на мястото до шофьорското. Това беше още едно от нещата, които бе научил във връзка със следенето — ако седиш зад волана и се задържиш там дълго време, това буди подозрения. Ако си спрял в тих жилищен квартал, съседите започват да те заглеждат. Може дори да повикат полиция. Но ако седиш на мястото до шофьорското и четеш книга или вестник, хората предполагат, че чакаш шофьора, който е отишъл да свърши някаква работа. Такова обяснение изглеждаше логично и те повече не се замисляха по въпроса.

Дошъл беше денят. Нищо неподозиращата Урсула му беше казала, че тази сутрин ще си бъде у дома, и тъй като съпругът ѝ заминаваше за Лондон, значи след като напуснеше веднъж къщата, вече нямаше да се връща. Мартин смучеше ментов бонбон; устата му беше пресъхнала, но не искаше да пие вода от бутилката, която носеше със себе си. Последното, което му трябваше, беше пълният пикочен мехур да му напомни колко дълго е чакал и наблюдавал.

Потупа джоба на сакото си, за да се убеди, че книгата със стихотворения на Марина Цветаева е там. После прелисти страница от романа, който се преструваше, че чете, като същевременно следеше неотклонно с периферното си зрение входната врата на дома на семейство Форман.

Минаха още пет минути. Той пъхна ръка в джоба на панталоните си и провери отново, че пакетчето с ГХБ е все още на мястото си. Гамахидроксибутират, вълшебното прахче, което щеше да постави Урсула изпяло в негова власт. Дори нямаше да му се наложи да я носи нагоре по стълбите. Тя с радост щеше да се качи сама, ако той го поискаше от нея. В един идеален свят тя би трябвало да е готова да му се подчинява без помощта на фармацевтични препарати, но той познаваше Урсула достатъчно добре, за да знае, че това е напразна надежда. Представяше си, че съпругът ѝ се превръща в покорна жертва на домашен тормоз, когато се озовеше зад лъскавата черна врата, обратно на образа, който създаваше самоувереният и напорист тон, с който интервюираше хора за новинарското предаване на радиото.

И ето, че той се появи, отвори входната врата, обърна се да каже нещо през рамо. Бил Форман тръгваше на работа, заминаваше за Лондон — жалък нещастник, който не беше успял да убеди жена си да се държи така, както се полага на истинска съпруга. Е, днес той изпълняваше тези обичайни действия за последен път. Следващия път, когато се прибереше у дома, щеше да се озове в един съвсем различен свят, свят, отървал се от поредната гадна мъжемразка, опитваща се да преобърне естествения ход на нещата. Мартин не успя да възпре една потайна усмивчица, плъзнала по лицето му. Докато Бил Форман вървеше към колата му, той се преструваше, че е погълнат от книгата и дори не вдигна поглед от страницата, когато заблуденият съпруг мина покрай него. Нямаше представа дали Форман го е забелязал, но това не го интересуваше особено. Форман нямаше да се занимава с някакъв човек, седнал в кола, явно в очакване шофьорът да се върне.

Мартин остана на мястото си още половин час. После, няколко минути преди десет, той нахлузи ръкавици от тънка кожа, излезе от колата и се упъти към входната врата на Урсула Форман. Натисна звънеца и отстъпи назад, тъй като не искаше появата му да изглежда заплашителна. Все още не.

Вратата се отвори и пред него застана Урсула — медночервените ѝ къдрици бяха разчорлени, носеше джинси и тениска с кръгло деколте.

— О, ти ли си — тя се усмихна, когато го видя. — Здравей.

— Реших да се отбия, за да побъбрим, каквато беше уговорката — той ѝ отправи най-добрата си фалшиво-наивна усмивка. — Ако моментът не е подходящ…

— Не, не, разбира се, че е подходящ. Заповядай, влез, ще пием чай и ти ще ми разкажеш за идеята си — тя отвори широко вратата и отстъпи, за да го пусне да влезе. Просто така.

Всички те бяха толкова лековерни.