Да разбиеш мълчанието

24.

Работата в отдела за борба с особено тежки престъпления под ръководството на Карол Джордан бе поставила Пола твърдо в първите редици на модерната полицейска работа. Но когато ѝ се налагаше да измъква информация от други ченгета, тя беше напълно способна да се връща назад във времето. Затова и беше се уговорила със сержанта от криминалната полиция Франи Райли да се срещнат в една мрачна кръчма, на две преки от сградата на северното подразделение на полицията в Брадфийлд. Кръчмата се състоеше от няколко малки стаички, обзаведени с маси от тъмно дърво и тежки столове. Въпреки че пушенето в кръчмите беше забранено още преди години, Пола можеше да се закълне, че долавя във въздуха острия мирис на застоял тютюнев дим. А мирисът не идваше от нея — преди месец и половина тя беше подменила упорития си навик с пушене на електронна цигара — за голяма радост и облекчение на Елинор.

Поръча си една пинта и седна да чака на една ъглова маса, с гръб към стената. След пет минути в стаичката нахлу един мъж, отговарящ на вид повече на стереотипния образ на злодей, отколкото на полицай. С бичи врат, с нос, белязан със следите от старо, зле зараснало счупване, с деформирани уши с различна големина, той пристъпваше така, сякаш бе постоянно нащрек и очакваше да се наложи да се бие или да бяга. Тъмните му очи проблеснаха, докато се озърташе, после, когато видя Пола, се присвиха в усмивка, придаваща добродушно изражение на пиратската му физиономия.

— Аз съм на „Гинес“ — обяви той, разполагайки се срещу нея.

— И аз се радвам да те видя, Франи — отвърна Пола, докато ставаше и се упътваше към бара. Когато се върна, той посмукваше дискретно собствената си електронна цигара. — Това не е ли нарушение? — осведоми се тя, поставяйки чашата му на масата.

— На собственика не му пука. Не позволява истинско пушене, но не възразява срещу електронни цигари. Така или иначе, ние, от полицията, сме половината му клиенти, които гарантират по-голямата част от приходите му, затова няма да създава проблеми — той отпи дълбока глътка от чашата си, после облиза пяната от горната си устна. — Бива си го питието. Е, какво, пак ще поискаш от мен да ти свърша работата, а?

Франи Райли предизвикателно подчертаваше принадлежността си към старата школа. Но той знаеше, че я бива в професията независимо от пола ѝ, както сам би се изразил. Пола беше доказала способностите си в предишните случаи, когато пътищата им се бяха пресичали, а тя от своя страна не обръщаше внимание на заядливостта му и се доверяваше на неговата проницателност и на сведенията, които ѝ даваше.

— По-скоро ми се иска да задоволиш любопитството ми, Франи — каза тя, вдигайки чашата си в безмълвна наздравица.

— Става дума за Дейзи Мортън, нали така ми каза по телефона?

— Точно така.

— Какво те интересува в този случай? Сега работиш на Скенфрит Стрийт, нали? Вече не си във великия отдел за борба с особено тежки престъпления? Какво общо може да има Скенфрит Стрийт с Дейзи Мортън? Да не би да си се заела с някаква допълнителна работа?

Тя си напомни отново, че той е доста по-проницателен, отколкото човек би очаквал от него.

— Помниш ли Тони Хил?

Франи изви устни в саркастична гримаса.

— Странен дребосък със синя пластмасова чанта, доста приказлив, вре се навсякъде в полицията? За този Тони Хил ли става дума?

— За същия. И той не е само странен, Франи, но и умен. Така или иначе, навил си е на пръста нещо във връзка с две самоубийства. Обещах му да ги поогледам като приятелска услуга.

Франи отново отпи дълбоко. Беше опразнил половината чаша на две глътки.

— Преди време го бяха арестували, нали? И накрая историята свърши с това, че главен инспектор Фийлдинг изглеждаше като пълна глупачка?

Пола се усмихна иронично.

— Което не подпомогна особено кариерата ми. Напоследък главен инспектор Фийлдинг не се числи сред приятелите ми.

— Не е като главен инспектор Джордан, а?

— О, Франи, ако само знаеше какви… Така или иначе, интересувам се от смъртта на Дейзи Мортън, защото Тони се интересува от нея.

— Самоубийство. Независимо от заключението на предварителното следствие, за нас беше ясно, че не може да е нещо друго. Разбирам, че не уточниха причината за смъртта, за да спестят това на семейството — случаят действително беше странен. Но не мисля, че има място за съмнение. Заливаха я с лайна от всички краища на мрежата и явно просто ѝ е дошло в повече.

— Разбираемо е. Но трябва да признаеш, че не е било абсолютно стандартно, средностатистическо самоубийство.

Той я изгледа замислено.

— А съществува ли изобщо такова нещо?

— Знаеш, че съществува. Свръхдоза, да се хвърлиш под влака, да се обесиш на парапета на стълбата. Да си пъхнеш главата във фурната на печката е било на мода навремето, но не и откакто сме минали на природен газ преди четиридесет години. Наистина е трудно да се отровиш с природен газ, защото той не е токсичен. Действа само ако успееш да заместиш кислорода с въглероден окис. Или уча стар тютюнджия как да пуши?

Сравнението напомни на Франи за електронната цигара и той си дръпна от нея.

— Но тя е успяла. Явно е била твърдо решена да го направи. Заключението от аутопсията гласи, че става дума за отравяне с въглероден окис. В белите дробове е нямало дим. Следователно тя е била мъртва преди експлозията и пожара — той повдигна едното си рамо. — Но ти си права, това не е първото, което би хрумнало на човек. Само че кой би могъл да каже какво се върти в главата на една жена, на която ѝ е омръзнал животът? И като стана дума за това, кой може да каже какво се върти в главата на една жена в какъвто и да било случай?

— Проверихте ли случаите на онлайн тормоз?

Франи кимна.

— Ужасна работа. Тези гадини заслужават хубаво да ги нариташ. Били са безмилостни. Били са десетки. Не може да се каже, че един-двама души са се заяждали с нея. Така че ако твоят Тони търси един-единствен мръсник, който да я е тласнал към това, греши.

Тя си знаеше, че той ще съобрази.

— Честно казано, не знам какво мисли Тони. Имаше ли нещо друго, което може да се приеме за необичайно?

Франи допи бирата.

— Трудно е да се каже.

— Какво ще рече това?

— Имаше едно нещо. Но и двамата знаем, че огънят и експлозиите понякога предизвикват странни неща.

— Например това, че при взрив дрехите на човек може да паднат?

— Такива неща, да. Така че онова, което имам предвид, може да е било направено от Дейзи, но може причината да е експлозията.

Пола почака, докато Франи издиша замислено облак дим.

— Из цялата градина пред къщата бяха разпилени страници от една книга с поезия. Бяха навсякъде.

— Поезия?

Той кимна.

— Нещо, озаглавено „Ариел“. От онова момиче, Силвия Плат, която е погребана в Хептънстол. Била е омъжена за Тед Хюз. Онзи, дето е бил поет-лауреат.

Пола се надяваше, че е успяла да скрие удивлението си пред обхвата на литературните му познания.

— Отровила се е с газ — каза тя и допълни: — Силвия Плат.

Франи кимна.

— Така е. И затова може би това е било последното послание на Дейзи Мортън към нас. Също като Силвия Плат, тя не е имала сили да продължи.

— Значи не е оставила предсмъртно писмо?

Той демонстративно изсмука последните капки от чашата си.

— Нито дума. Е, ще пием ли по още една пинта или ще духнеш като попарена котка, след като измъкна от мен всичко, което ти трябваше?

Пола се разсмя.

— Само по половинка. Защото всъщност изобщо не би трябвало да бъда тук.

Франи избухна в смях.

— Същото важи и за мен, скъпа. Същото важи и за мен.

Когато бяха деца, Карол и брат ѝ Майкъл бяха разработили начин да спират хълцането — запушваш си ушите с палците и ноздрите с показалците, затваряш плътно очи, за да не се разсейваш, поемаш възможно най-дълбоко дъх и го задържаш колкото можеш повече. Докато не почувстваш топлия прилив на кръвта в бузите си и не изпиташ чувството, че очните ти ябълки ще се пръснат. После изпускаш въздуха със силата на експлозия. И хълцането изчезваше, но за няколко мига потърпевшият залиташе, замаян и изгубил ориентация. Точно така се чувстваше Карол, докато се прибираше у дома. Беше се мобилизирала толкова силно, за да застане лице в лице с последиците от собствената си глупост, а после изведнъж цялото това напрежение я напусна.

Тя не каза почти нищо по обратния път. Тони от време на време започваше по някое изречение, но не го завършваше, гласът му затихваше, след като произнесеше няколко думи. Карол беше свикнала с обичая му да си говори сам, когато обмисляше някакъв проблем. Но не беше свикнала проблемът да е тя.

Още дори не беше станало обяд, когато влязоха отново в къщата. Карол затвори вратата зад тях и приклекна, за да приеме възторжените приветствия на Флаш. Докато кучето ближеше ръцете ѝ, тя зарови лице в черно-бялата козина на врата му и се опита да се успокои. Тони стоеше малко встрани и ги наблюдаваше с любопитство. Тя вдигна очи.

— Какво има? Никога ли не си виждал куче да посреща стопанина си?

— Това е един аспект на личността ти, който още не съм опознал. Очевидно става дума за някакъв вид прехвърляне на емоция, но не съм съвсем наясно какъв точно.

Карол го изгледа ядосано, но всъщност нямаше желание да протестира. Той действително беше способен на много смущаващи изявления, но това не означаваше, че няма желание да помогне. Тя се изправи и се облегна на стената. Господи, колко ѝ се искаше да пийне нещо! Беше твърдо решена да не пие, но желанието я изгаряше като електрически ток, пуснат по тялото ѝ. Водка с тоник, толкова студена, че влагата от запотената чаша да се стича по пръстите ѝ. Или гладкото плъзване на глътка „пино гриджо“ в гърлото, пропъждащо цялото ѝ напрежение. Няколко такива глътки и страхът щеше да изчезне.

Тъй като точно сега тя изпитваше именно страх. Страхът пулсираше във вените ѝ, караше сърцето ѝ да препуска и дланите ѝ да овлажняват. Тя чувстваше струйка студена пот да се стича по гърба ѝ. Какво беше това, което прие, за Бога? Клепачите ѝ потръпнаха и тя си пое дъх с усилие.

— Сега можеш да се прибереш у дома — каза на Тони, отблъсквайки се от стената, и тръгна към апартамента, който беше нейно лично пространство, преди Тони да реши да се нанесе тук. — Вече нямам нужда от шофьор.

Чу стъпките му по бетонния под, когато той я последва бавно.

— Искам да ти помогна — чу го да казва.

— Вече ми помогна — Карол остана с гръб към него, прекоси кухнята и напълни електрическата кана, заставайки така, че да скрие с тяло ръцете си, за да не може той да забележи треперенето им. — А сега е време да започна да се справям сама. Не пия и нямам намерение да започвам отново.

— Мислех си, че ще ти бъде от полза да обсъждаш идеите си с мен. Прие огромно предизвикателство. А Брандън очевидно очаква от теб летящ старт, въпреки че през последните шест месеца си се занимавала със строителни работи, а не с разследвания — той седна край масата, взе си една мандарина и започна да я бели. Горчиво-сладкият аромат на кората се разнесе във въздуха помежду им.

— Не може постоянно да вървиш до мен и да ме държиш за ръка — тя му отне възможността да отговори, като включи мелничната за кафе. Когато я спря, сипа смляното кафе в пресата и изля отгоре врялата вода.

— Знам, че нямаш нужда да те държа за ръка — отвърна той с глас, чиято мекота я вбеси почти толкова, колкото ако беше предложил обратното. — Освен това имам работа, към която трябва да се върна. Но ти каза на Брандън, че искаш да бъда част от новия ти екип. Ако реша да рискувам репутацията си с това налудничаво начинание, най-малкото, което ми дължиш, е възможността да ти помогна да го обмислиш. Не съм ли прав?

Умно копеле беше Тони — тя беше принудена да го признае. Представяйки въпроса така, като че ли засягаше него, а не нея, не ѝ оставяше възможност за избор. Тя наля две чаши кафе и застана с лице към него.

— Добре. Казвай какви са двете У.

Знаеше, че невинаги трябва да приема за чиста монета така добре познатото ѝ озадачено намръщване.

— Двете У?

— Условията и уговорките.

Изражението му се изясни, беше разбрал.

— Е, аз все пак си имам и друга работа и освен това се предполага, че пиша книга.

— Но ти нямаш ангажимент на пълен работен ден в „Брадфийлд Мур“. Винаги досега си успявал да намериш време за сътрудничество с полицията.

Той направи гримаса.

— Аз съм човекът без личен живот.

Карол извърна очи към тавана.

— „О, горката аз“.

— Не знаех, че си фен на Уорън Зевън.

Тя изпъшка.

— Линда Ронстад8. Казвам само, че съм наясно, че не можем да разполагаме постоянно с теб, и това не е проблем винаги досега сме се справяли, ще се справим и занапред. Така или иначе, това е по-добре от гледна точка на бюджета.

Тони отстъпи в престорен ужас.

— Боже мили! Станала си медиум и с устата ти говори Джеймс Блейк!

— Да бе, как позна.

— Та кого още имаш предвид за този елитен екип?

Той беше прав както винаги. Самото обсъждане на тези въпроси, коментирането на практическите аспекти разтоварваше част от напрежението, което тя чувстваше да се трупа в стегнатите мускули на врата и в главата ѝ.

— Пола, разбира се. И Стейси, защото способностите ѝ се похабяват на всяко друго място освен в екип за разследване на тежки престъпления. Освен това мисля и за Кевин.

— Но той наскоро се пенсионира, нали? Доколкото си спомням, дори ме беше поканил на купона по случай пенсионирането?

— Да, напусна, след като събра трийсет години трудов стаж в полицията. Но си мисля, че ще успея да го убедя да се върне. Имам една идея, която искам да предложа утре на Брандън.

— Много заинтригуващо.

— Ще разбереш достатъчно скоро. А мислиш ли, че Алвин Амброуз ще прояви интерес, ако му предложа да се премести тук?

Амброуз, талантлив и упорит сержант от криминалната полиция на Уест Мърсия, беше работил с екипа на Карол няколко пъти, когато обстоятелствата ги бяха свързвали. Беше останала с добри впечатления за него като съобразителен човек, на когото може да се разчита. А Тони, мислеше си тя, почти се беше сприятелил с него.

— Той се зарадва доста, когато имаше възможност ти да се преместиш в Уест Мърсия — съгласи се Тони. — Ще бъде добро попълнение за екипа. При това се разбира добре с Пола.

— Така или иначе, ще го поканя. Мисля, че е способен да се справи с нещо по-сериозно от работа по две убийства годишно. И това е всичко засега. Ще имам нужда от един-двама редови детективи, но това може да почака. Пола спомена едно момче, което работи при нея на Скенфрит Стрийт, Хусаин?

Тони поклати глава.

— Нямам представа. Ами Сам Еванс? Той още е редови детектив, нали?

Карол поклати глава, стиснала устни, така че те заприличаха на черта.

— Няма да взема Сам.

— Бива го да се рови тук-там.

— Да, но прекалено много обича да се рови на места, където няма работа. Не му вярвам, Тони. Да го взема в такъв малък екип, в който всички са толкова близки? И без това извън екипа ще има достатъчно хора, готови да ни нанесат удар в гърба, за да ни трябва някой сред нас, който да се разхожда с нож в ръкава.

— Не съм сигурен, че постъпваш правилно — той вдигна ръка, за да я накара да замълчи. — Знам, че не може да му се има доверие. Но при Сам трябва да се има предвид, че той се интересува единствено от Сам. А участието в такъв екип би било неговият път към звездите. Не би изложил принадлежността си към екипа на риск.

— Би го направил, и още как, стига да е сигурен, че ще излезе сух от водата. Той е склонен да приеме овациите, без да има заслуга за тях, също като „човекът, който застреля Либърти Валанс“. Само че, ако аз трябва да играя ролята на Джон Уейн, бих се простреляла в крака от яд, че изобщо съм се захванала с него.

Тони се намръщи в опитите си да се ориентира в усуканото ѝ сравнение.

— Щом казваш. Но това ще се отрази зле на Стейси.

Карол му отправи поглед, изпълнен с гневно предизвикателство.

— Стейси е голямо момиче. Тя обича работата си. Няма да пропусне такъв шанс, само защото гаджето ѝ се цупи — изражението на Тони беше скептично. — Казвам ти, Тони, Стейси обича базите данни повече, отколкото би могла да обикне някога човешко същество.

Той сви рамене с безизразно лице, премълчавайки онова, което мислеше.

— Екипът си е твой. И ми се струва, че съставът ще бъде добър.

— Значи ли това, че мога да разчитам на участието ти?

— Още ли не си разбрала? Разбира се, че ще участвам. Не ме разбирай погрешно, обичам и работата си в болницата. Няма нищо по-удовлетворяващо от това да помогнеш на някой да слепи отново разбитата си на късове психика. Но профилирането е нещо друго. То ме принуждава да гледам всичко от различен ъгъл. Задоволява у мен някаква необходимост, за чието съществуване дори не подозирах, преди да започна да се занимавам с тази работа — той се покашля, като че ли обзет от смущение. Тя никога не го беше чувала да говори толкова красноречиво за работата, която вършеше в помощ на правоохранителните органи. Обикновено коментираше единствено техниката на онова, което вършеше, не и какво означава за него тази работа. Това, което казваше, ѝ изясняваше неговия подход. Тя познаваше и други профайлъри, чието раздуто самочувствие объркваше разследването на което се очакваше да помагат. Както и такива, които съставяха профили, изпъстрени с толкова уговорки, че по-скоро пречеха, отколкото да помагат. Но смирението, което проявяваше Тони в работата си, винаги му помагаше да приеме с отворено съзнание възможности, които другите дори не поглеждаха. Не можеше да се каже, че му липсва увереност или убеденост в онова, което вършеше. По-скоро реагираше гъвкаво.

— Добре — каза тя.

— Е, с какво ще започнем?

— Струва ми се, че една малка тренировка ще ни се отрази добре. Затова може спокойно да продължим да се занимаваме с троловете в интернет.

Той поклати замислено глава.

— Това беше… е, не знам, по-скоро като на игра. Няма никакви реални доказателства за нещо съмнително.

— Ако изключиш това, че ние сме обучени да се съмняваме, а нещо в твоето съзнание те накара да застанеш нащрек. Виж какво, необходими са ни време и опит, за да се сработим отново. И не бих искала това да става по време на действително разследване, докато медиите не ни изпускат от поглед. Тези случаи са идеални за подготовка — тя прокара пръсти в косата си и задърпа кичур след кичур. — Бог знае кога ще имам време да отида на приличен фризьор. Брандън ще иска тази работа да получи широко медийно покритие. А аз не мога да се явя на пресконференция в този вид.

— На мен ми изглеждаш много добре — каза Тони. В устата на друг мъж това би прозвучало като комплимент. Докато при Тони това беше израз на изненада от твърдението ѝ, че изглежда по-различно от всеки друг път.

Карол отново подбели очи.

— Дали би забелязал, ако боядисам косата си розова? Това е единствената област, в която наблюдателността ти е нулева, Тони. Вярвай ми, налага се да се подстрижа — тя извади телефона си. — Питам се дали Уенди още си спомня каква прическа предпочитам? Може би ще успее да ме приеме в събота… Освен това трябва да занеса куп дрехи на химическо чистене — тя го погледна с просветнало лице, като че ли нещо ѝ беше хрумнало. — Можеш да свършиш това вместо мен, когато се прибираш. Има един приемен пункт за химическо чистене на пътя при влизането в Брадфийлд, там, където преди имаше бензиностанция. Нали знаеш кое място имам предвид? Точно след кръговото кръстовище при Мордън?

— Решила си твърдо да се отървеш от мен.

Карол не можеше да го отрече.

— Ти беше до мен, когато имах нужда от това — каза тя. — Не съм близвала алкохол от събота вечерта. Най-лошото е вече зад мен, а сега онова, от което се нуждая, е да повярвам на себе си. Трябва и да се подготвя за утре. Мина много време, а е необходимо да вляза отново в ролята на ченге — тя се стараеше да обясни поведението си, не искаше да го засегне. Но съзнаваше, че я чака тежка нощ; желанието да пийне нещо щеше да нараства заедно с надигането на страховете в малките часове. Не искаше той да я види в това състояние. Не искаше той да я съжалява. Постави ръка върху неговата.

— Искам да спя в собственото си легло, Тони. Трябва ми моето лично пространство.

Това подейства. По погледа му личеше, че думите ѝ са му прозвучали логично. Той кимна.

— Добре.

Усмивката му беше измъчена, но все пак беше усмивка. Стана и едва не се препъна в кучето.

— Не знам доколко моето мнение е важно, но се радвам че каза „да“ на Брандън. Ти не си строителен работник, Карол. Ти си детектив. Време е да се върнеш към онова, което вършиш най-добре.