Едно на милион

10

Западно от Сентър Стрийт има едно каре, оградено от четири улички с два ресторанта, разположени един до друг, трети, който се намира в северната част на карето, четвърти — в южната, и пети — най-отзад, който гледа към следващата пряка. И петте се радват на добър оборот. Винаги са пълни. Винаги са актуални. Това е основната гурме дестинация в града. Ресторант до ресторант. Доставчиците на продукти и пералните на покривки я обожаваха. Една спирка, петима клиенти. Което улесняваше доставките.

Както и вземанията. Карето се намираше под контрола на украинците, тъй като бе разположено западно от Сентър Стрийт. Те идваха за парите си, точни като швейцарски часовник. Една спирка, петима клиенти. Обичаха района. Появяваха се късно вечер, когато касите бяха пълни. Преди собствениците да се разплатят с някой друг. Влизаха винаги по двама, винаги заедно, с черни костюми, бели ризи и черни копринени вратовръзки. Лицата им бяха бледи и безизразни. Никога не изричаха нито дума. Формално погледнато, полицията трудно би могла да ги обвини в каквато и да било незаконна дейност. Те не казваха нищо. Не бяха казали нищо и в самото начало преди много години, когато бяха изразили напълно субективно мнение като ценители на добрия интериор и добрата кухня, след което бяха промълвили загрижено: „Хубаво местенце. Ще бъде жалко да му се случи нещо“. Тогава бяха разговаряли съвсем любезно. А когато им бяха предложили стодоларова банкнота, те бяха поклатили глава. Едва когато към първата банкнота се бе присъединила и втора, те бяха кимнали. След тази първа среща собствениците винаги оставяха парите в плик, обикновено при оберкелнера. Който обикновено го предаваше, без да обели и дума. Формално погледнато, това бе напълно доброволен акт. Никой не бе искал каквото и да било. Никой не бе предлагал каквото и да било. Хиляда долара за една обиколка из карето. Пари, спечелени по почти законен начин. Хубава работа, ако можеш да се уредиш с нея. Естествено, че имаше конкуренция. Естествено, че борбата се печелеше от по-важните клечки. От по-влиятелните лейтенанти на боса, които предпочитаха спокойния живот.

Тази вечер обаче не им донесе очакваното спокойствие.

Те паркираха автомобила си на Сентър Стрийт и започнаха с двата най-близки ресторанта, онези, които бяха разположени един до друг, после обиколиха карето в посока, обратна на часовниковата стрелка. Така третата им спирка бе на северната страна, четвъртата — на задната уличка, а петата — на южната страна. Когато приключиха там, двамата продължиха към ъгъла. Така щяха да завършат обиколката си и да се качат в колата.

И те го направиха. Но без да забележат две много важни подробности. В съседната пряка бе паркиран автомобил на „Пътна помощ“. Стоеше на място, но с работещ двигател и пуснати аварийни светлини. От другата страна на улицата стоеше мъж с черен шлифер, който крачеше бързо към тях. Какво ли означаваше това? Дори не се замислиха. Те бяха високопоставени лейтенанти, които предпочитаха спокойния живот.

Разделиха се, когато стигнаха предния капак на автомобила — пътникът мина от едната страна, шофьорът — от другата. Отвориха вратите почти едновременно, но не съвсем. Огледаха се за последен в път, в случай че някой се съмнява кой е господарят на този квартал.

Дори не забелязаха, че камионът на „Пътна помощ“ потегля бавно на заден ход право към тях. Не забелязаха и че мъжът с шлифера слиза от отсрещния тротоар и тръгва диагонално към тях.

Настаниха се на местата си, наместиха крака и гърбове, но преди да затворят вратите, от едната им страна изникна сянка, а от другата се появи мъжът с шлифера. И двамата държаха в ръце 22-калиброви полуавтоматични пистолети с дебели издължени заглушители. Чу се само па-па-па, когато от дулата им излетяха куршуми, които се забиха в главите на двамата украинци. Изстрелите дойдоха съвсем отблизо, а всеки от нападателите държеше пистолета на нивото на кръста си. Двамата мъже в колата политнаха напред и навътре, в посока, обратна на изстрелите. Главите им се блъснаха една в друга над часовника на арматурното табло, сякаш се бореха за повече място.

Миг по-късно нападателите затвориха двете предни врати. Появи се и камионът на „Пътна помощ“. Мъжът, изникнал от сенките, и неговият колега с шлифера се разбързаха да го посрещнат. Шофьорът слезе. Тримата заедно наместиха задните колела върху вилката, повдигнаха автомобила и се качиха в кабината. Потеглиха бавно и спокойно. Гледката бе съвсем обичайна. Повреден автомобил, който камионът за аварийна помощ тегли на предните колела, а задницата му е вдигната във въздуха. Не се виждаше нищо през прозорците. Гравитацията се бе погрижила за това. Телата и на двамата украинци се бяха свлекли на пода. Още бяха меки и отпуснати. Щяха да се вкочанят едва след няколко часа.

Отправиха се директно към автоморгата. Там откачиха колата и я оставиха на място, където земята бе подгизнала от моторно масло. Появи се огромен багер. Вместо кофа той имаше масивни вилки отпред. Повдигна автомобила и го понесе към пресата. Постави го върху стоманения под на нещо като метална кутия с три стени, малко по-голяма от самата кола. После включи на задна. Показа се четвъртата стена на металната кутия, която играеше ролята на капак. Някой натисна бутона.

Изръмжаха мощни двигатели, завиха хидравлични плъзгачи и пресата притисна неумолимо колата отгоре и отстрани със сила от сто и петдесет тона във всяка посока. Разнесоха се стържене, скрибуцане, скърцане, хрущене… Чуваше се как металът се разкъсва. Накрая пресата спря и се върна в начално положение, като остави след себе си куб смачкан метал с размери метър на метър на метър. Той остана в продължение на няколко секунди върху масивната желязна скара на дъното на пресата, за да могат различните течности да се отцедят. После се появи друг багер, близнак на първия. Вместо огромни вилки той имаше отпред огромни хидравлични щипки, с които взе куба и го нареди като тухла във внушителна стена от стотици подобни кубове.

Едва тогава мъжът с шлифера позвъни на Дино. На практика бяха разменили лихварския бизнес за гурме квартала. Което изглеждаше неизгодна сделка, но само в краткосрочен план. В дългосрочен можеше да донесе голяма печалба. Така албанците запречиха с крак вратата на украинците. И онези не можеха да я затворят. Хората на Дино бяха извоювали плацдарм, който лесно можеха да удържат, а после и да разширят. Но най-важното, бяха показали, че могат да преначертаят картата на града.

Тази вечер Дино заспа щастлив.

Ричър се радваше на късмета, който бе извадил с таксито на паркинга на супермаркета. Донякъде заради спестеното време. Очакваше отсъствието му да разтревожи семейство Шевик. Донякъде и заради спестените усилия, особено в момент, когато катастрофата го бе натъртила здравата. Но пътуването с такси имаше и неблагоприятен ефект. Ричър чувстваше тялото си сковано. Всяка крачка по пътя към центъра на града бе съпроводена от болка.

Чувството за ориентация му подсказа, че вече познава най-удобния маршрут. Обратно покрай бара, покрай автогарата и напред към Сентър Стрийт, където би трябвало да се намират хотелите от големите национални вериги, може би малко по на юг, но в рамките на една-две преки. Ричър бе виждал всякакви градове из цяла Америка. И добре ги познаваше. Вървеше по-бързо, отколкото му се искаше, като обръщаше специално внимание на стойката си — вдигната глава, изпънати рамене, отпуснати ръце, изправен гръб и прочие, — за да открие всички болки и натъртвания, да ги пребори и да ги прогони от тялото си.

Улицата пред бара беше пуста. Не се виждаха нито автомобили, нито нагли бандити. Ричър намали крачка и надзърна през мръсния прозорец. Покрай прашните арфи и детелини. Бледият украинец седеше на масата в далечния ъгъл. Беше сам, а не в компанията на поредния неудачник, на когото съдбата бе обърнала гръб.

Ричър отмина. Тялото му се отпускаше с всяка крачка и той се чувстваше все по-добре. Излезе от квартала със старите постройки и се озова на кръстовището със светофара и четирите ленти. Зад гърба му остана и автогарата. Той вдигна поглед. Потърси в небето сияние от неонови реклами. Които можеха да принадлежат на банки, застрахователни компании или местни телевизии. Или на хотели. Или на всички изброени. Видя общо шест. Шест небостъргача, извисили гордо снага. Местното сити. Макар и силно казано.

По-голямата част от неоновото сияние идваше отляво, което означаваше югозапад. Ричър реши да мине напряко и да се насочи право натам. Зави наляво, прекоси Сентър Стрийт и продължи по улица, която някога е била същата като онази, на която се намираше барът. После обаче общината бе наляла доста пари и ѝ бе придала далеч по-приличен вид. Уличното осветление работеше. Тротоарите бяха чисти. Не се виждаха магазини или офиси с дъски, заковани по витрините и прозорците. Повечето сгради бяха заети от офиси. Много от които защитаваха достойни каузи. Общинска администрация, комунални услуги, семеен консултант, местният щаб на политическа партия… Всички бяха потънали в мрак освен един. Намираше се на отсрещния тротоар в края на улицата. Беше ярко осветен. Фасадата му наподобяваше витрината на стар магазин. Имаше табела, изписана със старомоден шрифт, досущ като пишещите машини на морската пехота, които Ричър бе използвал като млад. Табелата гласеше: Проект по публично право.

Арън Шевик бе споменал, че адвокатите, към които се е обърнал, са трима. И работели именно по такъв проект.

Трима симпатични младежи.

През прозореца се виждаха модерно обзаведени работни места с мебели от светло дърво и бюра, отрупани с папки и документи. Зад бюрата седяха трима мъже. Определено млади. Ричър не можеше да прецени дали са симпатични или не. Интересуваше го съвсем друго. Тримата бяха облечени по един и същ начин — бежови памучни панталони и сини ризи.

Ричър прекоси улицата. Отблизо вече успя да прочете имената им, изписани на вратата. Със същия шрифт като на стара пишеща машина, но по-дребен. Джулиан Харви Ууд, Джино Веторето и Айзък Мехай-Байфорд. След името на всеки от тях имаше куп съкращения. Всевъзможни докторски степени. Една от Станфорд, една от Харвард и една от Йейл.

Ричър отвори вратата и влезе.