Едно на милион

12

Грегъри чу първите слухове за случилото се в квартала с ресторантите около час по-късно. Счетоводителят му позвъни, за да го предупреди, че ще закъснее с дневния отчет, тъй като още чака двама инкасатори, които не са донесли оборота. Грегъри попита за кои двама става въпрос и счетоводителят отвърна, че са хората, които отговарят за петте ресторанта. Отначало Грегъри реши, че всичко е наред. Все пак двамата бяха големи момчета.

После му позвъни неговият помощник, за да го уведоми, че същите двама инкасатори не вдигат телефоните си от известно време, а колата им не може да бъде открита никъде. Затова всички шофьори в таксиметровата компания получили описанието на изчезналия автомобил и нареждане да се оглеждат за него. Резултатът не закъснял. Двама шофьори заявили, че са видели колата, закачена на камион на „Пътна помощ“. Задните колела били вдигнати във въздуха, а камионът не бил от най-големите. В кабината му се виждали три силуета. Грегъри отново реши, че всичко е наред. Все пак колите се разваляха от време на време, нали?

Но после си зададе въпроса: „Защо не си вдигат телефоните?“.

В главата му прозвуча гласът на Дино. Имаме човек в автоморгата. Той също ни дължи пари. А на глас Грегъри изрече:

— Дино променя резултата. Сега е четири на два. А не два на два. Сигурно се е побъркал.

— Ресторантите носят по-малко пари от лихварството — отвърна помощникът му. — Вероятно това е послание.

— Да не би Дино да е станал счетоводител, че да прави подобни сметки?

— Не може да си позволи да изглежда слаб.

— Нито пък аз. Четири на два не ме устройва. Кажи на хората ни. Искам до сутринта още двама от неговите извън играта. И този път го направете по-… зрелищно.

Ричър зави първо надясно, после наляво и се озова пред нещо като триъгълник, очертан от три високи хотела, все от национални вериги, които оперираха в средния ценови диапазон. Два бяха разположени източно от Сентър Стрийт, а третият — западно. Ричър избра един наслуки и прекара цели пет минути от живота си на рецепцията, където представи паспорта си, плати с банковата си карта, подписа се два пъти на две различни места поради две различни причини. Навремето влизаше по-лесно в Пентагона.

Ричър взе от фоайето карта на града и се качи в стаята си, която бе съвсем обикновена, без абсолютно никакви отличителни характеристики, но пък имаше баня и легло, а той не се нуждаеше от повече. Седна на леглото и разгъна картата. Градът имаше формата на круша, пресечена от множество улици и булеварди, устремили се към магистралата в северната му част. Автосалонът на „Форд“ и магазинът за земеделска техника се намираха на върха на крушата, където би трябвало да е дръжката. Хотелите пък бяха в средната ѝ част, която бе и най-широка. В бизнес района. Където имаше дори картинна галерия и музей. Кварталът с дома на семейство Шевик се намираше по средата между центъра и източния край на града. Размерите му на картата бяха горе-долу колкото пощенска марка.

Къде би се скрил един богат и умен човек?

Никъде. До този извод стигна Ричър. Градът бе голям, но не достатъчно голям. Мъжът бе известен. Беше си назначил старши вицепрезидент по комуникациите все пак. Всички говореха за него. Снимката му вероятно се бе появявала по вестниците. Възможно ли бе такъв човек да се превърне в отшелник буквално за една нощ? Определено не. Най-малкото, трябваше да се храни. Което означаваше, че излиза, за да хапне някъде. Или че някой му носи храна. И в двата случая все някой щеше да го види. А хората щяха да го познаят. И да се разприказват. Седмица по-късно пред скривалището му щеше да се събере цяла тълпа.

Освен ако хората, които му носеха храната, не приказваха.

Населението на Украйна наближава четирийсет и пет милиона. Немалка част от тях бяха пристигнали в Америка. Ричър нямаше причина да смята, че всички те се познават помежду си. Нямаше причина да приеме, че между тях има връзка. И все пак… това бе единственият начин някой да се скрие в град с тези размери. Единствената гаранция за успех бе да се ползва с протекцията на лоялна и бдителна организация. Почти като таен агент в конспиративна квартира. Който се взира с копнеж в света отвъд прозореца, докато дискретни куриери идват и си отиват.

Една седмица е много време, помисли си Ричър.

Сгъна картата и я прибра в задния си джоб. Прекоси фоайето и излезе навън. Беше гладен. Не бе хапвал нищо от обяда със семейство Шевик. Сандвич с пилешка салата, пържени картофки и кутийка кола. Не беше много, а и оттогава бе минало доста време. Ричър тръгна по Сентър Стрийт и само след пряка и половина осъзна, че повечето заведения с добра кухня и добро обслужване вече са затворени. Бе прекалено късно.

Но това го устройваше. Ричър не се интересуваше от повечето места.

Тръгна на север от Сентър Стрийт, където дебелата част на крушата започваше да изтънява, след което сви на юг, седна на пейката на една автобусна спирка и впери поглед в трафика пред себе си. Хората и автомобилите се движеха като на забавен каданс. Разстоянията между автомобилите бяха доста големи, съпътствани от дълбока тишина. От време на време минаваха и пешеходци, обикновено на групи от по четирима-петима, което, ако се съдеше по възрастта и облеклото им, подсказваше, че са последните клиенти, напуснали някой ресторант наблизо и се прибират у дома. А понякога ставаше въпрос и за първите клиенти на някой наскоро открит модерен бар. Потокът от хора и автомобили бе разделен приблизително поравно между източната и западната страна на Сентър Стрийт, ако се съдеше по това как се носеше по течението. Не, всъщност не се носеше по течението. Излъчваше собствена енергия. Притежаваше собствено привличане.

От време на време се появяваше и самотен пешеходец, запътил се в едната или другата посока. Все мъже, някои свели очи надолу, други вперили поглед право пред себе си, сякаш се страхуваха някой да не ги види. И всичките бързаха да стигнат час по-скоро там, накъдето се бяха запътили.

Ричър стана от пейката и последва потока, насочен на изток. Елегантно облечените минувачи пред него — четирима на брой — влязоха през една врата вдясно. Ричър надзърна за миг и видя бар, обзаведен като федерален затвор. Барманите носеха оранжеви гащеризони. Единственият служител, който не беше подобаващо облечен, бе портиерът, разположил се на стол от вътрешната страна на вратата. Той носеше черен панталон и черна риза. Имаше черна коса. Албанец, почти сигурно. Ричър познаваше тази част от света. Бе прекарал известно време там. По всичко изглеждаше, че албанецът е пристигнал неотдавна. Изражението му издаваше самодоволство. Разполагаше с власт и се наслаждаваше на този факт.

Ричър отмина. Проследи невзрачен, но целеустремен мъж, който зави зад ъгъла и отвори врата, на която не пишеше абсолютно нищо. В същото време от там изскочи друг мъж, поруменял от радостна възбуда. Хазарт, помисли си Ричър. А не проституция. Добре знаеше разликата. Все пак бе служил цели тринайсет години като военен полицай. Предположи, че мъжът, който влезе току-що, се надява да си върне онова, което е изгубил предишния ден, а онзи, който излезе, е спечелил достатъчно, за да покрие дълговете си и пак да му останат пари за разкошен букет и романтична вечеря. Освен ако не размислеше. Ако не му хрумнеше, че е по-добре да заложи останалите пари и да продължи печелившата серия. Трудна дилема. С почти морално измерение. Какво ли щеше да направи?

Ричър наблюдаваше мъжа. Човекът предпочете букета и вечерята.

Ричър продължи напред.

Албанските инкасатори правеха своите обиколки значително по-късно, защото техните заведения отваряха по-късно, следователно и касите им се пълнеха по-късно. Методът им не приличаше на онзи, който се практикуваше от другата страна на Сентър Стрийт. Те не влизаха вътре. Не демонстрираха заплашително присъствие. Не носеха нито черни костюми, нито черни вратовръзки. Оставаха отвън, в колата. Собствениците на заведенията, които „обслужваха“, ги бяха помолили да не притесняват клиентите. Някой можеше да ги вземе за ченгета или по-лошо, за федерални агенти. Което се отразяваше зле на бизнеса. Не беше в интерес нито на едната, нито на другата страна. Вместо това от заведението излизаше някой служител, който подаваше плика с парите през прозореца на автомобила. Така една обиколка на карето носеше няколко хиляди долара. Хубава работа, стига човек да може да се уреди с нея.

Две преки на изток и една на север от игралния клуб Ричър забеляза три обекта, разположени един до друг и притежавани от една и съща фамилия. Първият беше бар, вторият — денонощен магазин за хранителни стоки, третият — магазин за алкохол. Техните „вноски“ се събираха от двама ветерани в организацията на албанците, пенсионирани костотрошачи, които се радваха на голямо уважение в своите среди. Те се придвижваха от врата на врата с добре отработен ритъм. Разстоянието между входовете бе десетина метра. Единият шофираше, другият седеше зад него. Това бе любимият им метод. Задният прозорец бе смъкнат с пет-шест сантиметра. През този процеп минаваше пликът с парите. Без размяна на реплики. Без личен контакт. После шофьорът натискаше педала на газта и колата се придвижваше бавно-бавно десетина метра напред, където през отворения прозорец се промушваше друг плик. И така нататък, и така нататък… С тази разлика, че пред третата врата през отворения прозорец не се показа плик с пари, а дебел черен заглушител, монтиран на дулото на картечен пистолет.