Едно на милион

33

Черният крайслер с ниския покрив и високата линия на вратите, с малките прозорци и заключения багажник беше изчезнал. Мястото му до бордюра бе празно.

— Онзи тип се е измъкнал — каза Аби.

— Не мисля, че е възможно — отвърна Ричър.

— Какво се е случило тогава?

— Грешката е моя — каза Ричър. — Не прецених правилно каква реакция можем да очакваме. Жената е погледнала през прозореца, видяла е гангстерски автомобил и не се е уплашила. Позвънила е на самите гангстери. Може би им е задължена. Може това да е част от сделката ѝ с Фисник. Когато са поправили колата ѝ. Те твърдят, че имат очи навсякъде. Може би го правят именно по този начин. Тя им е звъннала, те са дошли и са огледали колата…

— Дали са отворили багажника?

— Трябва да приемем, че са го направили. Трябва да приемем и че онзи е жив. А това излага Бартън и Хоган на голяма опасност. Сигурно още спят. Трябва да им звъннем.

— Ако спят, телефоните им са изключени.

— Опитай се да се свържеш все пак.

Тя се опита. Телефоните им бяха изключени.

— Онзи човек, който говореше различни езици… — започна Ричър. — Взе ли неговия номер?

— Вантреска?

— Да.

— Не.

— Добре, тръгваме пеша — каза Ричър. — Нямаме друг избор. Дребничка брюнетка и голям и грозен мъж. Посред бял ден. А онези имат очи навсякъде. Вероятно не ни очаква приятна разходка в парка. Вероятно ни очаква второто опасно нещо, което ще направиш този ден.

— Ще се върнем в дома на Франк Бартън, така ли?

— Трябва да ги предупредим.

— Ще продължа да звъня по телефона. Но те няма да станат преди десет. Знаеш как е… Започват да свирят в полунощ, а после спят до обед.

— Чакай малко! — възкликна Ричър. — Можем да се свържем с Вантреска. Той спомена, че има разрешително за частен детектив и телефонът му е вписан във всички указатели.

Аби влезе в интернет, въведе името му в търсачката и даде съответната команда.

— Открих го! — възкликна тя след малко. После добави: — Виждам само стационарен телефон. Може да е в офиса.

— Опитай все пак.

Аби включи телефона на високоговорител и го задържа върху отворената си длан. Чуха няколко позвънявания, после нещо прещрака, сякаш обаждането бе прехвърлено на друг номер.

— Може би прехвърля обаждането в дома му — предположи Аби.

Оказа се права. Вантреска вдигна. Звучеше бодро. Звучеше весело и жизнерадостно. И делово.

— Компания за сигурност „Вантреска“, с какво мога да ви помогна?

— Обажда се Ричър. Военният полицай. С Аби взехме телефона ти от указателя. Открихме го в онова нещо, за което всички говорят.

— Интернет?

— Да. Не се обаждаме да ти възложим някой случай. Нито за да ти разкажем какво стана снощи.

— Добре.

— Ситуацията изисква първо да действаш, после да задаваш въпроси.

— Какво трябва да направя?

— Иди и провери дали Джо Хоган е добре. Също и Франк Бартън.

— Че защо да не са добре?

— Въпросите после.

— Отговори ми на този още сега.

— Албанците може би подозират къде сме били снощи. Може дори да са го установили със сигурност. Хоган и Бартън не си вдигат телефоните. Надяваме се причината да е, че още спят.

— Добре, тръгвам.

— Изведи ги от там дори всичко да е наред. Нещата могат да се объркат всеки момент.

— Къде ще отидат?

— Могат да използват моята къща — предложи Аби. — Никой не я наблюдава вече.

— Колко дълго трябва да се крият?

— Един ден — отвърна Ричър. — Това ще е достатъчно, за да видим накъде ще задуха вятърът. Не е нужно да вземат големи куфари.

Вантреска затвори. Аби прибра телефона си. Ричър пренареди вещите по джобовете си, за да постигне по-добър баланс. Аби закопча палтото си. Тръгнаха пеша. Дребничка брюнетка и голям и грозен мъж. Посред бял ден. А онези имаха очи навсякъде.

Грегъри бе казал, че първата му работа сутринта е да говори отново с Дино, а щом го бе решил, трябваше да го изпълни. Затова стана рано и се облече както при първото си посещение при албанците. Тесен панталон, тясна тениска. Дрехи, които не могат да скрият нищо. Нито пистолет, нито нож, нито микрофон, нито бомба. Необходимо, но и неудобно. Утринният въздух бе прекалено хладен. Грегъри изчака слънцето да се вдигне малко по-високо и да стопли земята. Той искаше новият ден да е встъпил напълно в правата си. Виждаше себе си като мъж, изпълнен със сила и енергия, свеж като утринна зора, мъж, който държи нещата в свои ръце, командва, а другите изпълняват. Определено не се виждаше като нощна птица, долетяла от мрака.

Отново подкара към паркинга на Сентър Стрийт. Остави колата и продължи пеша. Отново го проследиха по целия път. Наблюдателите отново предупредиха за появата му. А когато пристигна, отново видя същите шест безмълвни фигури, застанали в полукръг между тротоара и входа на склада. Като шахматни пешки, наредени в защитна формация.

Отново една от шестте безмълвни фигури пристъпи напред. Беше Джетмир. Отново за да препречи пътя му, но и за да го изслуша.

— Трябва да говоря с Дино — каза Грегъри.

— Защо? — попита Джетмир.

— Имам предложение.

— Какво предложение?

— На този етап то е само за неговите уши.

— По какъв въпрос?

— По въпрос от взаимен интерес.

— Взаимен интерес — повтори Джетмир. — Това нещо напоследък е доста кът.

Подобни думи бяха проява на дързост, която не съответстваше на разликата в заеманите позиции. Между двамата имаше само една крачка, но това бе най-голямата възможна крачка.

Грегъри обаче не реагира.

— Смятам, че и вие, и ние бяхме измамени.

Джетмир замълча за миг. После попита:

— По какъв начин?

— Всички обвиняват лисицата, но виновно всъщност е кучето. Предполагам, че във вашия фолклор има подобна народна приказка. Или пословица.

— Кой е кучето? — попита Джетмир.

Грегъри предпочете да не отговаря директно и заяви:

— И това е само за ушите на Дино.

— Не — отсече Джетмир. — Предвид случилото се през последните дни би трябвало да разбереш защо Дино не изгаря от желание да се срещне с теб. Не и без да изложиш предварително проблема. Не и без да те изслушам и да дам одобрение. Не се съмнявам, че предвид обстоятелствата вие бихте процедирали по същия начин. Неслучайно имаш служители. Дино също.

— Кажи му, че не ние започнахме да избиваме хората ви — отвърна Грегъри. — Предполагам, че не вие сте започнали да избивате и нашите момчета. Попитай го как възприема подобна теория.

— Ами ако не я възприеме?

— Попитай го какво означава.

— И какво означава?

— Мисля, че казах достатъчно. Останалото ще споделя единствено с Дино. Сега настоявам за среща с него.

— Кой тогава е убил хората ни? И твоите. Искаш да кажеш, че трета страна е действала едновременно и срещу нас, и срещу вас?

Грегъри не отговори.

— Да или не? — настоя Джетмир. — Вярваш ли, че е имало външна намеса?

— Да — отвърна Грегъри.

— В такъв случай трябва да поговорим. Дино възложи това на мен.

— При цялото ми уважение, но двамата с теб не сме на едно ниво. Неслучайно организации като нашите си имат шефове.

— Дино отсъства — каза Джетмир.

— Кога ще дойде?

— Дойде много рано и излезе.

— Въпросът е сериозен — настоя Грегъри. — И много спешен.

— Тогава говори с мен. И бездруго Дино ще ти каже същото. В момента просто си губиш времето.

— Взеха ли ви телефони? — попита Грегъри.

Джетмир се замисли, после каза:

— Питаш, защото са взели телефони от вас, а това предоставя възможност на противника да атакува системата ви за комуникация. Което пък на свой ред стеснява кръга от възможни опоненти.

— Смятаме, че го стеснява до един-единствен кандидат, способен на подобна дързост.

— Дино ще каже, че вие, украинците, сте побъркани на тема руснаци. Всички го знаят. Винаги обвинявате руснаците за каквото ви падне.

— Представи си, че този път е истина?

— Никой от нас не може да победи руснаците.

— Не и поотделно.

— Това ли е предложението ти? Ще се погрижа Дино да го получи.

— Въпросът е сериозен. И много спешен — повтори Грегъри.

— Аз също се отнасям сериозно към него. Ще предам думите ти на Дино при първа възможност. Може той да потърси лична среща с теб. В офиса на таксиметровата компания.

— Където ще го посрещнем със същата любезност, с която бях посрещнат тук.

— Възможно е да се научим на повече доверие едни към други — каза Джетмир.

— Само времето ще покаже.

— Може би ще станем приятели.

Грегъри не отговори. Просто си тръгна. Закрачи по тротоара на запад, към Сентър Стрийт. Джетмир го изпрати с поглед. После се обърна и влезе вътре през вратичката в портала и тръгна покрай ниската ламаринена барака, от която се носеше вой на триони и мирис на бор.

Телефонът му иззвъня в този момент. Новините бяха лоши. Един от хората им, охранител в нощен клуб на име Гезим Ходжа, бил открит полумъртъв в багажника на собствения си автомобил, зарязан в покрайнините на стар западнал квартал. Обаждането дошло от стара тяхна клиентка, която преди неведнъж вземала заеми и сега се надявала да получи червена точка. За момента нямало заподозрени, но районът бил поставен под наблюдение. По улиците били изпратени още коли. Всички получили заповед да си отварят очите на четири.

Ричър и Аби напуснаха квартала, в който живееше семейство Шевик, като се върнаха по обратния път и се стараеха да са далече от паркирания автомобил с двамата украинци вътре. Вървяха по малки странични улички, докогато бе възможно, и едва в последния момент завиха надясно и излязоха на главната улица, която минаваше покрай бензиностанцията с щанда за сандвичи и салати и продължаваше към центъра на града. Почувстваха се по-добре. Но оттук нататък нямаше да има къде да се скрият. Слънцето грееше ярко. Въздухът бе кристалночист. Заобикаляше ги най-обикновен градски пейзаж. Отляво се издигаше триетажна тухлена сграда с прашни прозорци и изпочупени врати. После тротоар, застлан с тухли, каменен бордюр, асфалтирана улица, отново каменен бордюр и тухлен тротоар. Отдясно триетажна тухлена сграда с прашни прозорци и изпочупени врати. Никъде не се виждаше прикритие, по-високо от противопожарен кран или по-широко от уличен стълб.

Беше въпрос на време да ги открият.

Телефонът на Аби иззвъня. Тя вдигна. Беше Вантреска. Аби включи на високоговорител и продължи напред с телефона върху протегнатата си длан. Приличаше на йероглиф от древноегипетска гробница.

— Взех Бартън и Хоган — каза Вантреска. — И двамата са добре. С мен са в колата. Разказаха ми какво се е случило снощи. Все още никой не е идвал в дома им.

— Къде сте сега? — попита Ричър.

— Отиваме към дома на Аби, както тя самата предложи. Бартън знае адреса.

— Не, елате първо да ни вземете.

— Те ми казаха, че имате кола.

— Уви, вече не е на наше разположение. Изчезна заедно с онзи нещастник в багажника. Затова се разтревожих за дома на Бартън.

— Никой не е идвал там — повтори Вантреска. — Засега. Очевидно нещастникът не е проговорил. Не бих се учудил, ако не е в състояние да говори. Бартън ми разказа за китарата.

— Здрав инструмент — отвърна Ричър. — Работата е там, че в момента вървим пеша. Изложени сме на опасност от всички страни. Нуждаем се от спешна евакуация.

— Къде точно се намирате?

Това бе труден въпрос. Наоколо почти не се виждаха улични табелки. Бяха или избелели, или ръждясали, или изобщо липсваха. Вероятно стълбовете с имената на улиците са били отнесени от някой трамвай в годината, в която е потънал „Титаник“. Или в годината, когато е открит „Фенуей Парк“, най-старият стадион в бейзболната лига. Аби направи нещо с телефона си. Остави Вантреска на линия, но и извика някаква карта на дисплея. Върху картата се появиха пулсиращи сини сфери и стрелки. Така тя откри имената на улицата, по която вървяха, и на най-близката пряка.

— Пет минути — обяви Вантреска. — Може би десет. Настъпва сутрешният час пик. Откъде точно да ви взема?

Още един добър въпрос. Не можеха да застанат на някой ъгъл, сякаш чакат такси. Не и ако искаха да се скрият от вражески погледи. Ричър се огледа. Не откри удобно място. Малки складове и магазини, които още не бяха отворили. Всичките западнали, дори жалки на вид. Места, където след десет часа пристигат уморени болнави мъже и жени и се озъртат, преди да влязат. Ричър бе виждал всякакви градове. Добре ги познаваше. На следващата пряка имаше черна дъска, висока до кръста, подпряна на тротоара, най-вероятно реклама на кафене. То със сигурност щеше да работи по това време, но можеше да се окаже неприятелска територия. На вратата нямаше да има охрана — не и пред такова заведение на такава улица, — но зад машината за еспресо може би седеше симпатизант, който също се надява да смъкне няколко процента от лихвата по своя заем.

— Там! — каза Ричър.

Той посочи тясна сграда, десетина метра по-надолу от другата страна на улицата. Предната стена бе подпряна с дървени греди, поставени под много остър ъгъл, сякаш имаше опасност да се срути. Дървените подпори бяха покрити със здрава черна мрежа. Може би в резултат на някакви местни разпоредби. Нищо чудно градските власти да се притесняваха, че някоя тухла или парче мазилка могат да паднат върху случаен минувач. Каквато и да бе причината, по-важен бе резултатът, защото мрежата осигуряваше нещо като скривалище. Така поне нямаше да стоят на открито.

Може би мрежата щеше да намали видимостта с шейсет процента. Все пак беше доста гъста.

Или пък с четирийсет процента. Все пак утрото бе слънчево. Но и това бе по-добре от нищо.

Аби предаде новата информация на Вантреска.

— Пет минути — повтори той. — Може би десет.

— Каква е колата? — попита Ричър. — Не искаме да ви сбъркаме с някой друг.

— Ес-тайп, Ер, нула пета, антрацит и въглен.

— Спомни си какво казах за онези от танковите дивизии ли?

— Че се прехласваме по машините.

— Не разбрах нито една от тези думи.

— Относително стар ягуар — обясни Вантреска. — Спортна версия на ретро модела, който възкресиха в края на деветдесетте. С тунингован двигател. И турбокомпресор.

— Не ми помагаш — отвърна Ричър.

— Черен седан — отсече Вантреска.

И затвори. Аби прибра телефона си. Тръгнаха да пресичат улицата по диагонал. Вървяха право към сградата с подпорите по фасадата.

Иззад ъгъла се появи кола. Черен седан. Прекалено скоро. Пет секунди, а не пет минути.

И колата не беше стар ягуар. А нов крайслер. С нисък покрив, високи врати, тесни прозорци. Като странични илюминатори на бронетранспортьор. Като амбразури.