Едно на милион

16

Арън Шевик може да е бил отличен шлосер и монтьор в далечното минало, но в настоящето бе напълно безполезен като свидетел. Заяви, че не е чул преминаващи автомобили. Нито пък е видял паркирани. Двамата с Мария станали в седем сутринта и си приготвили малка закуска. После той отишъл до кварталния магазин, за да купи прясно мляко за следващите малки закуски. Когато се върнал у дома, от Мария нямало и следа.

— Колко време отсъства? — попита Ричър.

— Двайсет минути — отвърна Шевик. — Може би повече. Още ходя бавно.

— Цялата къща ли провери?

— Предположих, че може да е паднала. Но не беше. Нямаше я и на двора. Следователно е отишла другаде. Или някой я е принудил да тръгне с него.

— Да започнем с първия вариант. Взела ли си е палтото?

— Не ѝ трябва палто — обади се Аби. — Топло е. По-уместно е да проверим дали си е взела дамската чанта.

Шевик провери обичайните места, както ги нарече. Бяха четири. Кухненският плот, пейката в коридора, точно срещу входната врата, гардеробът, в който държаха и чадърите, и накрая подът в дневната, точно до любимия фотьойл на Мария.

От чантата нямаше и следа.

— Чудесно — каза Ричър. — Това е добър знак. Многозначителен. Съпругата ти най-вероятно е излязла доброволно, по своя собствена воля. Взела е чантата си, което означава, че не е изскочила навън в паника, нито е изведена под принуда.

— Може да е оставила чантата си на друго място — отвърна Шевик и се огледа безпомощно.

Къщата бе малка, но въпреки това предлагаше стотици скривалища.

— Да погледнем позитивно на нещата — каза Ричър. — Мария е взела чантата си и е излязла сама.

— Или са я качили в кола. Може да са я принудили да си вземе чантата. Може да са искали да ни заблудят. Да ни отклонят от вярната следа…

— Мисля, че е отишла в заложната къща — възрази Ричър.

Шевик замълча. После вдигна пръст, сякаш искаше да каже „Ей сега се връщам“, и закуцука по коридора към спалнята. Минута по-късно се върна със стара кутия за обувки в ръце. Тя бе бяла, на избелели розови райета, с черно-бял етикет с името на производителя и изображение на самите обувки — дамски боти с връзки. Размерът бе трийсет и седми номер, а цената четири долара без един цент. Обувки от младостта на Мария Шевик.

— Семейните бижута — каза Шевик и вдигна капака.

Кутията бе празна. Нямаше ги нито халките от деветкаратово злато, нито годежните пръстени с диаманти, нито позлатения часовник с пукнатото стъкло.

— Трябва да я пресрещнем — каза Аби. — В противен случай я очаква дълго и тъжно завръщане у дома.

Традиционните стълбове, на които се крепи организираната престъпност, са лихварство, наркотици, проституция, хазарт и рекет. Украинците залагаха на всички тези дейности в своята половина от града и ги ръководеха умело и уверено. Наркотиците носеха по-високи доходи от когато и да било. Търговията с трева бе станала неизгодна в резултат на пълзящата ѝ легализация по места, но нарасналото търсене на метамфетамини и оксикодин компенсираше разликата. Печалбите бяха шеметно високи. Това се дължеше и на отчисленията от хероина, който мексиканците продаваха из целия град, западно от Сентър Стрийт. От всеки грам. Това беше най-големият успех на Грегъри. Той лично бе сключил сделката. Мексиканските бандити са истински диваци и на Грегъри не му беше лесно да ги впечатли. Нужни бяха двама улични дилъри, провесени с главата надолу с изкормени вътрешности. Изкормени, преди да умрат. От този момент мексиканците се сблъскаха със сериозен проблем с набирането на дилъри. Уличните продавачи на дрога не изкарват достатъчно. Да, правят толкова пари, колкото да рискуват някой куршум, но не и колкото да бъдат разпорени от гърлото до слабините — и то живи! — и провесени с главата надолу. Така мексиканците започнаха да отчисляват процент от продажбите. И всички бяха щастливи.

Проституцията също носеше добри доходи, най-вече благодарение на това, което Грегъри наричаше „присъщо предимство“. Украинските момичета бяха много красиви. Повечето бяха високи, слаби и руси, много руси. В родината си нямаха никаква перспектива. Там не ги очакваше нищо друго освен усилен труд до края на дните им. Без модни дрехи, без луксозни апартаменти, без мерцедеси. И те го знаеха. Затова с радост идваха в Америка. Разбираха, че бюрократичният процес е сложен и скъп. Те знаеха, че трябва да се отплатят на онези, които им помагат, и се стараеха да го направят колкото се може по-бързо. Преди да продължат към светлото бъдеще, което щеше да им донесе модни дрехи, луксозни апартаменти и мерцедеси. Обещаваха им то да настъпи много скоро. Но първо трябваше да поработят известно време. И след това щяха да получат достъп до всички тези бленувани неща. Но не биваше да се притесняват. Системата работеше безотказно. Всичко бе добре организирано. Момичетата знаеха, че ще получат приятна работа и ще общуват с много хора. Нещо като връзки с обществеността. И тази работа ще им донесе удоволствие. Може би дори възможност да се запознаят с подходящия мъж.

Момичетата биваха оценявани още с пристигането. Не че някое от тях бе грозно. Грегъри имаше огромен избор. В Украйна имаше поне сто хиляди момичета, готови мигом да се качат на самолета. Всичките бяха млади, свежи, очарователни… Изглеждаше учудващо, но най-високо не се ценяха най-младите. Не, те определено не бяха най-търсената стока на този пазар. Разбира се, че има достатъчно мъже, които желаят да бъдат с момичета, по-малки от внучките им, но опитът показваше, че богатите клиенти намират подобно изживяване за неособено привлекателно, дори за леко противно. Опитът показваше, че те предпочитат малко по-възрастни жени — около двайсет и седем или двайсет и осем, с изискана външност и светско поведение, на прага на зрелостта, може би с една-две бръчици около устните, за да не се чувстват въпросните мъже като педофили. Така те можеха да представят жената до себе си като колежка, като изгряваща звезда в компанията дори, която търси съвет или повишение. И тя можеше да ги получи, стига да изиграе правилно картите си.

Такава жена оставаше в ролята си около пет години. Така и не стигаше до модните дрехи, луксозните апартаменти и мерцедесите. Понякога дори не успяваше да изплати дълга си. Защото никоя от тях не се замисляше за лихвите, които се трупаха върху него. Понякога такава жена можеше да изкара още пет години. Ако възрастта ѝ понасяше добре, преместваха снимката ѝ на страницата с „по-зрели“ предложения, ако ли възрастта не ѝ понасяше добре, цената ѝ падаше с двеста долара на час и тя продължаваше да обслужва клиенти, докато можеше. След това сваляха снимката ѝ от сайта и я изпращаха в някой от многобройните салони за масаж, където най-краткият ангажимент продължаваше двайсет минути и където тя обличаше престилка на медицинска сестра (но в доста разголен вариант), слагаше латексови ръкавици и се трудеше по шестнайсет часа дневно.

Всеки такъв салон се ръководеше от управител, подпомаган в своята дейност от заместник-управител. Подобно на жените, които работеха под тяхно ръководство, и те не блестяха с кой знае какво. Но пък работата им бе елементарна. Имаха само три задачи. Да осигуряват определен седмичен приход. Да поддържат ентусиазма сред служителките. Да поддържат реда сред клиентите. Това беше. Подобна длъжностна характеристика привличаше определен тип кандидати. Достатъчно безскрупулни, за да осигуряват нужния доход, достатъчно корави, за да сплашват клиентите в случай на необходимост, и достатъчно извратени, за да се забавляват с персонала.

В един салон за масажи, разположен на две преки западно от Сентър Стрийт, работеха Богдан и Артьом. Първият беше шефът, вторият — неговият заместник. Денят вървеше чудесно дотук. Бяха получили съобщение с описанието на мъж, за когото да се оглеждат. Кратко описание, посветено най-вече на ръста и теглото, които се оказаха впечатляващи. Богдан и Артьом огледаха клиентите. Сред тях нямаше никой, който да съответства на описанието. Но пък имаше доста мъже. Дотук всички се държаха добре. Всички изглеждаха доволни. Персоналът също не създаваше проблеми, с изключение на онази дреболия сутринта, когато една от по-възрастните служителки закъсня за работа и не се извини достатъчно усърдно. Предложиха ѝ няколко вида наказание. Тя си избра кожена нагайка след края на смяната. Богдан щеше да наложи наказанието, а Артьом щеше да го заснеме на видео. Час по-късно щяха да го качат на порносайтовете, които украинците контролираха. И до сутринта щяха да изкарат няколко долара. Щяха само да спечелят от случилото се. Дотук всичко вървеше чудесно.

В този момент влязоха двама клиенти, които се отличаваха от останалите. Тъмна коса, тъмна кожа, слънчеви очила. Къси черни шлифери. Черни джинси. Почти като униформа. Случваше се най-вече заради университета. Той привличаше в града какви ли не типове, които се обличаха, следвайки модата по родните си места. Нищо чудно и тези двамата да бяха такива. Ако не студенти, чуждестранни учени, пристигнали от някоя далечна страна. Може би проявяваха интерес — чисто научен, разбира се — към нелегалните забавления в страната домакин. За да я опознаят по-добре и да постигнат по-добро взаимно разбирателство.

Или не.

Двамата извадиха еднакви оръжия изпод еднаквите си шлифери. Два „Хеклер и Кох“ МП5 с фабрични заглушители. По ирония на съдбата оръжията бяха от същата марка и същия модел, който украинците бяха използвали предишната вечер пред магазина за алкохол. Какво да се прави, светът е малък. Двамата наредиха с жест на Богдан и Артьом да застанат един до друг, рамо до рамо. Изстреляха по един куршум в пода, за да покажат, че работят със заглушители. Прозвуча пукот, после още един. Силни, но недостатъчно, за да накарат някой да се втурне вътре.

Двамата нападатели заявиха на лош украински със силен албански акцент, че предлагат избор на Богдан и Артьом. Отвън ги чака кола и двамата могат да се качат в нея или да бъдат застреляни още тук и сега с двата хеклера, които доказаха, че са достатъчно безшумни и няма да привлекат внимание. Могат да направят Богдан и Артьом на решето и да ги оставят да лежат на пода, където да прекарат следващите двайсет минути в ужасни мъки, докато кръвта им изтече, след което да извлекат телата им навън и да ги качат в колата.

Изборът си е техен.

Богдан не отговори. Във всеки случай, не веднага. Нито пък Артьом. Двамата се колебаеха. Бяха чували за мъченията на албанците. Дали не бе за предпочитане да умрат още сега? Затова не казаха нищо. Цялата сграда бе потънала в тишина. Не се чуваше нито звук. Стаите за масаж бяха наредени в редица по протежение на един коридор, от другата страна на затворената вътрешна врата. Фоайето на салона приличаше на чакалня в адвокатска кантора. Поредната сделка, сключена с градските власти. Които не възразяваха срещу някои неща, стига да оставаха скрити. За да не плашат гласоподавателите. Грегъри лично бе сключил сделката.

Мълчанието бе нарушено изневиделица. Чу се звук. Последван от тихото тракане на високи токчета по вътрешния коридор. Трак, трак, трак. Поне осем сантиметрови токчета, тънки и остри, каквито всички служителки трябваше да носят. Понякога токчетата бяха пластмасови. Тези обувки се наричат стриптийзьорски. Американците имат дума за всичко. Трак, трак, трак. Една от служителките вървеше по коридора, вероятно бе излязла от тоалетната и отиваше към своята стая за масажи. Или от една стая за масажи в друга. От един клиент към следващия. Някои момичета са доста популярни. Клиентите често ги поръчват.

Токчетата приближаваха. Трак, трак, трак. Може би жената отиваше до най-първата стая за масажи.

Трак, трак, трак.

Вътрешната врата се отвори. На прага застана жена. Богдан видя, че е от по-възрастните. Точно тази, която трябваше да накаже след края на смяната. Подобно на всички служителки, и тя бе облечена в бяла латексова миниверсия на униформата на медицинска сестра, допълнена от бяла касинка на главата. Престилката ѝ свършваше на петнайсетина сантиметра над края на чорапите. Тя вдигна ръка, като единият ѝ пръст изпревари останалите, както правят хората, когато искат хем да се извинят за безпокойството, хем да зададат въпрос.

И не успя да го направи. Какъвто и въпрос да бе намислила, остана неизречен. Още кърпи, още лосион, още ръкавици… Какъвто и да бе. Албанецът, застанал вляво, засече отварянето на вратата с периферното си зрение и стреля мигновено. Изпрати кратък откос от три куршума в гърдите ѝ. Напълно излишно. Може би от напрежение. Трепване на дулото, последвано от трепване на показалеца. Не се чу екот. А само вяло протяжно свличане и глухо тупване на безжизнено тяло.

— Мили боже! — възкликна Богдан.

Това наклони везните. Богдан и Артьом отхвърлиха възможността да получат куршум в корема. Древен човешки инстинкт завладя съзнанието им. Оцелей още минутка! Виж какво ще се случи! Двамата се качиха доброволно в колата. По някаква случайност прекосиха Сентър Стрийт и навлязоха в територията на албанците в мига, в който жената в униформата на медицинска сестра изпусна последния си дъх. Тя лежеше сама на пода в салона, просната на прага — половината ѝ тяло бе във фоайето, другата половина — в коридора отзад. Клиентите се бяха разбягали. Както и колежките ѝ. Всички бяха направили едно и също. Бяха изчезнали. Тя умря сама в агония, без да получи утеха и покой. Казваше се Ана-Уляна Дорожкина. Беше на четирийсет и една. Беше пристигнала в града преди петнайсет години. Тогава бе на двайсет и шест, очакваща с нетърпение да започне кариерата си като специалист по връзки с обществеността.