Едно на милион

30

Ричър и Аби отвориха вратата на спалнята и пристъпиха в коридора на втория етаж. От кухнята под тях не се чуваше нито звук. Долавяше се безмълвно напрежение, което сякаш наелектризираше въздуха. Ричър си представи тревожните погледи. На Бартън към Хоган. На Хоган към Бартън.

Аби прошепна:

— Трябва да слезем и да им помогнем.

— Не можем — отвърна Ричър. — Ако той ни види, не можем да му позволим да си тръгне.

— Защо не?

— Ще докладва на шефовете си. Ще им съобщи адреса. Това ще създаде куп проблеми на Бартън в бъдеще. Няма да му позволят да свири в клубовете им. На Хоган също. Двамата няма да имат с какво да си изкарват прехраната — обясни Ричър, после замълча.

— Какво означава, че не можем да му позволим да си тръгне? — попита Аби.

— Има няколко варианта.

— Да го задържим като пленник?

— Може тази къща да има мазе.

— Какви са другите варианти?

— Най-различни.

— Предполагам, че вината е моя — отвърна Аби. — Не биваше да оставям онзи лист хартия.

— Ти се опитваше да им помогнеш. Много мило от твоя страна.

— Но въпреки това е грешка.

— Късно е да съжаляваме — каза Ричър. — Гледай напред. Не губи енергия.

Разговорът долу продължи.

— Да не би да учите чужди езици? — попита албанецът.

Никакъв отговор.

— Съветвам ви да не започвате с албански. Особено с тази дума. Тя е много коварна. Има различни значения. Използват я предимно в провинциални диалекти. Предполагам, че е много стар архаизъм. Днес се използва доста рядко.

Никакъв отговор.

— Защо сте я записали на този лист?

Никакъв отговор.

— Всъщност не мисля, че вие сте я записали. Струва ми се, че почеркът е женски. Казах ви, че имам опит в тези неща. Бях полицай в Тирана. Обичам да съм в крак с новостите. Особено онези, които са свързани с моята родина. Жената, написала тази дума, е прекалено млада, за да е усвоила краснописа, който преподаваха някога в училище. Тя няма четирийсет.

Никакъв отговор.

— Може би това е вашата приятелка, дошла на вечеря? Защото листът е оставен на масата сред кутиите от храна. Учените наричат това археологически пласт. Което означава, че хартията и кутиите са оставени по едно и също време.

Хоган не каза нищо.

— Вашата приятелка, която е дошла на вечеря, няма четирийсет, нали? — попита албанецът.

— Тя е на около трийсет, предполагам — отвърна Хоган.

— И е дошла, за да хапнете китайско и да пийнете малко вино?

Никакъв отговор.

— И освен това да изпушите някой джойнт, да си поговорите за общи познати, а после да обсъдите по-сериозни въпроси, свързани с живота или световното положение.

— Предполагам — каза Хоган.

— Изведнъж тя е скочила от стола си, взела е лист хартия и е записала една-единствена дума на език, за който повечето американци дори не са чували. Можете ли да ми го обясните?

— Тя е много интелигентна жена. Може да си е мислила за нея. Може точно тази дума да е търсила, след като е толкова рядка. Така правят умните хора. Използват чужди думи. Може да я е записала за мен. За да ми я покаже по-късно.

— Възможно е — каза албанецът. — Но не и в този случай. При други обстоятелства бих свил рамене и бих отминал. Случвали са се и по-странни неща. Аз обаче не обичам съвпаденията. Особено четири наведнъж. Първо, тя не е бил тук сама. Била е с мъж. Второто съвпадение е, че през последните дванайсет часа твърде често срещах тази рядко използвана дума. В мобилни съобщения, получени на моя собствен телефон. Въпросната дума е използвана за описание на мъжа, когото издирваме. Както казах в самото начало, става въпрос за мъж и жена. Тя е дребничка брюнетка, а той е голям и грозен.

Аби, която стоеше в коридора на горния етаж, прошепна:

— Нещата се развиват много лошо.

Мислеше като сервитьорка, която предчувства, че в бара ще започне бой.

— Вероятно — отвърна Ричър.

— Третото съвпадение — продължи албанецът на долния етаж — е свързано с обстоятелството, че снощи бе откраднат телефон, получил същите тези съобщения. Никой не е провеждал разговори по него. Но двайсет минути са достатъчно време, за да се прочетат съобщенията. Достатъчно, за да си запише някой по-трудните думи и да ги потърси по-късно.

— Успокой се, човече — каза Хоган. — Никой не е крал никакъв телефон.

— Четвъртото съвпадение е, че въпросният телефон е бил откраднат от големия и грозен мъж, описан в съобщенията. Знаем го със сигурност. Получихме подробен доклад. Този път мъжът е действал сам, но знаем, че е свързан с дребничка брюнетка. Която несъмнено е била у вас на вечеря, защото е записала тази дума на листа хартия, открит у вас. И несъмнено я е преписала от откраднатия телефон. Защото откъде иначе би могла да научи тази дума? Защо ще се интересува от нея точно в този момент?

— Не знам, човече — каза Хоган. — Може би говорим за различни хора.

— Той е излязъл навън, откраднал е телефона и ѝ го е донесъл. Тя ли му е наредила да го направи? Тя ли е шефът? Тя ли му е възложила тази задача?

— Нямам идея за какво говориш, човече.

— Няма да е лошо да имаш някаква идея. Току-що те спипах, че даваш подслон на врагове на нашата общност. Това няма да ти се отрази добре — заяви албанецът.

— Все ми е тая — отвърна Хоган.

— Предпочиташ да напуснеш щата ли?

— Предпочитам ти да го напуснеш.

Настъпи продължително мълчание. После албанецът заговори отново. Този път в гласа му се криеше нова заплаха. Сякаш му бе хрумнала нова идея.

— Пеша ли бяха или с кола?

— Кои?

— Мъжът и жената, които сте укривали.

— Никого не сме укривали. Поканихме приятели на вечеря.

— Пеша или с кола бяха?

— Кога?

— Когато си тръгнаха, след като сте вечеряли. След като не са останали да спят у вас.

— Пеша.

— Наблизо ли живеят?

— Не особено — отвърна предпазливо Хоган.

— В такъв случай трябва да изминат голямо разстояние. А ние наблюдаваме квартала много внимателно. И не сме забелязали мъж и жена по улиците.

— Може да са оставили колата зад ъгъла.

— Не сме забелязали мъж и жена с кола.

— Може да сте ги пропуснали.

— Не смятам.

— В такъв случай не виждам с какво мога да ти помогна, човече.

— Знам, че са били тук — заяви албанецът. — Видях храната. Видях бележката с думата, преписана от откраднатия телефон. Тази вечер това е най-добре охраняваният квартал в града. Никой не ги е видял да го напускат. Следователно още са тук. Мисля, че в момента са на горния етаж.

Отново настъпи продължителна тишина.

После Хоган каза:

— Голям си досадник, човече. Иди и огледай. Три стаи, всичките празни. После си върви и не се връщай. И не ми пращай покана за пикника.

В коридора на горния етаж Аби прошепна на Ричър:

— Все още можем да се измъкнем през прозореца.

— Не оправихме леглото — отвърна ѝ той шепнешком. — Освен това реших да взема колата на този гадняр. И бездруго не можем да го оставим да си тръгне.

— За какво ни е колата му?

— Току-що ми хрумна нещо.

На долния етаж прозвучаха стъпки, които прекосиха коридора и се насочиха към подножието на стълбите. Тежки стъпки. Старият дъсчен под простена под тях. Ричър остава пистолета в джоба си. Не искаше да го използва. Стрелба на улица в центъра на града… Това несъмнено ще предизвика реакция. Прекалено много усложнения. Очевидно и албанецът бе на същото мнение. Протегна дясната си ръка и се хвана за парапета. В нея нямаше пистолет. Последва я и лявата ръка. В нея също нямаше пистолет. Но ръцете му бяха големи. Огромни. Мускулести, с широки безцветни длани, дебели пръсти и маникюр, правен сякаш със сатър.

Албанецът стъпи на най-долното стъпало. Имаше големи обувки. И широка крачка. Плюс масивни крака. Огромни рамене, тясно сако. Може би метър и осемдесет и пет. Не беше някой хилав дребен средиземноморски тип. Бивш полицай от Тирана. Дали пък там нямаха изисквания за минимален ръст и тегло? И дали това не даваше по-добри резултати в работата?

Ричър реши да излезе и да поздрави албанеца, когато се качи на горния етаж. Защото от там го очакваше възможно най-дългото падане по стълбите. Чак до долу. Максимално разстояние. Максимална ефективност. За предпочитане пред обикновено падане на пода. Дъските продължаваха да скърцат една след друга. Ричър чакаше.

Албанецът изкачи последното стъпало. Ричър препречи пътя му. Албанецът го зяпна.

— Разкажи ми повече за тази рядка дума — каза Ричър.

Хоган, който стоеше долу, в коридора, възкликна:

— По дяволите!

Албанецът не отговори.

— Обясни ми различните ѝ значения — продължи Ричър. — Нелицеприятна дума, груба, обидна, оскърбителна, унизителна, дума, която очерня, опозорява и така нататък… Но това са все съвременните ѝ значения. Далеч в миналото значението ѝ е било свързано със страха. Много думи на много езици споделят общи корени. Хората наричат грозни нещата, от които се страхуват. Съществата, които живеят вдън горите, никога не са красиви.

Албанецът не отговори.

— Вие страхувате ли се от мен? — попита Ричър.

Никакъв отговор.

— Извади телефона и го остави на пода пред краката ти — нареди Ричър.

— Не.

— И ключовете от колата. И бездруго ще ги взема — каза Ричър. — От теб зависи кога и как.

И впери в него онзи поглед. Спокоен, уверен, ироничен, хищен, леко безразсъден.

В този момент албанецът бе изправен пред следния избор. Можеше да отвърне нещо остроумно, а можеше да замълчи и направо да пристъпи към действие. Ричър нямаше представа какво ще направи. Ако съдеше по случилото се на долния етаж, явно албанецът се наслаждаваше на собствения си глас. В това не можеше да има съмнение. Нали бе работил в полицията. Обичаше да е в центъра на вниманието. Обичаше да разсъждава на глас. Да обяснява как е разкрил престъплението. От друга страна, нямаше да спечели кой знае какво с някоя остроумна забележка. И той го знаеше. Рано или късно щяха да стигнат до съществената част. Защо да не започнат отзад напред?

Албанецът се хвърли напред. Оттласна се с мощните си крака, изправи рамене, наведе глава и връхлетя като разярен бик с намерението да забие рамо в гърдите на Ричър и да го извади от равновесие. Ричър обаче бе готов — поне на петдесет процента. Пристъпи напред и заби страховит десен ъперкът. Нанесе го не вертикално, а по-скоро под ъгъл от четиресет и пет градуса, което означава, че юмрукът му се заби директно в лицето на албанеца. Неговите стотина килограма се срещнаха с движещите се в срещуположната посока близо сто и двайсет на Ричър, а това предизвика колосален сблъсък на кинетична енергия, лице срещу юмрук, достатъчен, за да повдигне албанеца във въздуха и да го запрати назад по гръб на пода. С тази разлика, че нямаше под, затова албанецът полетя назад по стълбите, претърколи се няколко пъти и се заби в стената на коридора.

Сякаш го бе връхлетял влак.

Албанецът обаче се съвзе. Сравнително бързо. Примигна два пъти, олюля се и се изправи. Като в евтин филм на ужасите. Чудовището получава артилерийски снаряд в гърдите, но приглажда невъзмутимо опърлената си козина с окървавената си лапа и поглежда безстрастно напред.

Ричър заслиза по стълбите. Коридорът долу бе тесен. Бартън и Хоган отстъпваха назад. През отворената врата. Албанецът стоеше неподвижно. Висок, горд, непоклатим като скала. Очевидно вбесен от случилото се току-що. Носът му кървеше. Трудно можеше да се прецени дали е счупен. Но албанецът далеч не бе мекушав. Бе имал труден живот. Все пак бе работил като полицай в Тирана.

Той пристъпи крачка напред.

Ричър бе готов да го посрещне. И двамата знаеха. Рано или късно се налага да се сбиеш. Албанецът финтира с лявата ръка и нанесе рязък нисък удар с дясната, насочен към центъра на масата на Ричър. Това бе най-краткият път към целта, но Ричър видя удара, извърна се и го пое с рамото си. Заболя го, но не толкова, колкото щеше да го заболи, ако ударът бе попаднал в целта. Извъртането бе проява на чист рефлекс, нищо повече, паническа реакция на вегетативната нервна система, на внезапен рязък прилив на адреналин и максимален въртящ момент, приложен възможно най-бързо. А въпросният въртящ момент бе много голям, тъй като за частица от секундата освободи огромна енергия, досущ като масивна пружина, свита силно, отпусната изведнъж и отскочила в противоположната посока с невъобразима бързина и сила, този път обаче контролирана и насочена. Лакътят описа траектория като управляема ракета, завъртя се странично, което допълнително увеличи ускорението, и се стовари силно върху главата на албанеца малко над ухото му. Бе колосален удар, нанесен сякаш с бейзболна бухалка или арматурно желязо. Той би счупил черепа на повечето хора. Би убил повечето хора. Но албанецът само политна назад, удари се в рамката на вратата и падна на колене.

И веднага се изправи. Надигна се на масивните си крака и разпери широко ръце, сякаш за да потърси допълнителна опора или да запази равновесие. Приличаше на човек, който плува в гъста лепкава течност. Ричър пристъпи напред и го удари отново със същия лакът, но в другата посока, с форхенд, а не с бекхенд, над лявото око, кост срещу кост. Албанецът завъртя очи и падна назад, но отново бързо се съвзе, премигна и понечи да се изправи. Този път нищо не го спря. Замахна с намерението да стовари дясно кроше върху лявата половина на лицето на Ричър, но не попадна в целта, защото Ричър също не спря и ударът профуча покрай рамото му. Ричър се завъртя, изнесе напред и насочи надолу левия си лакът. Удари албанеца в лицето, под окото, встрани от носа, където се намират корените на предните зъби. Както и да се нарича тази част от лицето в атласите по анатомия.

Албанецът се олюля назад, сграбчи рамката на вратата, завъртя се, сякаш се препъна в нещо, и полетя безпомощно назад. Удари се в огромния усилвател и се просна по гръб на пода.

После плъзна ръка под сакото.

Ричър спря.

Не го прави, помисли си той. Щеше да последва реакция. Щяха да последват усложнения. Не ме интересува какви уговорки си въобразяваш, че имаш с полицията. Законът действа бавно, много бавно, както добре знаеше Мария Шевик. А тя не разполагаше с никакво време.

— Не го прави — каза на глас Ричър.

Албанецът не му обърна внимание.