Едно на милион

45

Магазинът бе реновиран, но помещенията му никога не бяха давани под наем. Вътре още миришеше на прясна боя и мазилка. Хартиите, налепени по витрината, създаваха мека светлина. Стените му образуваха празно бяло пространство. Огромен гол куб. Без никакво обзавеждане. Ричър нямаше представа от търговия, но доколкото знаеше, търговецът, който взема магазин под наем, сам трябва да си донесе всичко необходимо. Щандове, рафтове, касов апарат.

В задната стена имаше врата от масивно дърво, боядисана в бяло, с голяма месингова дръжка. Не беше тайна врата. Зад нея имаше къс коридор. Тоалетна вляво, офис вдясно. В края на коридора отново имаше врата. От масивно дърво, боядисана в бяло, с голяма месингова дръжка. Не беше тайна врата. Зад нея имаше помещение, широко колкото магазина и дълго над шест метра. Лявата му половина явно бе предназначена за склад. Дясната бе заета от всякакъв вид машини — котел за отопление с нагнетен въздух, бойлер, климатик. Котелът и климатикът използваха едни и същи тръби, нови и лъскави. От бетонния под излизаха още тръби за вода и газ. Отделно имаше интегрирана ОВК система за отопление, вентилация и климатизация, монтирана до стената в дъното. Ричър бе виждал подобна в хотелите. Висока, тясна, побрала всички функции в едно. Електрическите ѝ панели бяха отворени.

Нямаше повече врати.

Аби не каза нищо.

Ричър се огледа. Всичко беше както трябва. Прав коридор, който води към магазина и от там на улицата. Бърз и лесен достъп. Невъзпрепятстван. Добре. Много добре. Само че… нямаше врати.

— Грегъри е параноик — обади се Хоган. — Макар никога да не е отдавал помещението под наем, пак се е страхувал, че някой може да се отбие от време на време. Инспектори от общината, санитарни власти, водопроводчици, пристигнали за спешен ремонт. Не би искал някой от тях да види вратата и да се запита накъде води. Защото такъв човек би искал да провери какво има зад нея. Най-малкото, от професионално любопитство. Следователно вратата е замаскирана по някакъв начин. Може дори да не е врата. А парче гипсокартон, което не е закрепено както трябва.

Хоган почука по стената. Звукът не се промени. Навсякъде бе един и същ — нещо средно между кух и плътен.

— Чакайте малко — възкликна Ричър. — Тук има котле за отопление и климатична инсталация, които използват една и съща мрежа от тръби. Вероятно се управляват от някакъв сложен термостат в стената. Нещо чисто ново, лъскаво.

— Е, и? — попита Хоган.

— Защото тогава на онази стена има отделна ОВК инсталация? Ако са искали повече въздух или топлина тук, отзад, трябвало е сложат още две вентилационни решетки на тавана. Щеше да им излезе почти без пари.

Тримата се събраха пред ОВК инсталацията. Огледаха я внимателно като скулптура в художествена галерия. Беше висока колкото Аби. Долните две трети бяха заети от обикновен метален панел, закрепен с винтове. Имаше и два въртящи се ключа — един за топло/студено, друг за температурата, илюстрирана със синьо-червен полукръг. Над тях се намираше решетка, от която би трябвало да излиза въздух, топъл или студен в зависимост от положението на превключвателите.

Ричър пъхна пръсти в отворите на решетката и дръпна.

Целият преден панел излезе без никакво усилие. Беше закрепен с магнити и просто издрънча на пода. Зад него се откри дълъг прав коридор, потънал в непрогледен мрак.

По стените нямаше стрелки. Нито пък аварийно осветление като в салона на самолет. Аби извади телефона си и с негова помощ освети коридора пред тях. Той бе широк около метър. Личеше си, че е построен неотдавна, тъй като миришеше по същия начин, както и празният магазин. На боя и мазилка. Отначало вървеше направо, завиваше под прав ъгъл надясно, а после правеше още една чупка, но наляво. Сякаш заобикаляше други сгради или помещения. Ричър си представи Грегъри да проектира коридора, надвесен над строителните планове — тук трябва малко да се разшири, там да се постави фалшива стена и прочие. Резултатът бе нещо като лабиринт, но нов, модерен, логически последователен. Човек не можеше да се спъне, да падне, да се изгуби. Ричър предположи, че на стената близо до входа ще има фенерче. Представи си и как Грегъри го грабва, тича от ъгъл до ъгъл, изскача през металния панел в стената и прекосява празния магазин.

Тримата напредваха бавно. Завоите не им позволяваха да определят с точност изминатото разстояние. Ричър си спомни, че карето, очертано от четирите улици, е доста голямо спрямо стандартите на старата част на града. То имаше формата на квадрат с дължина на страните от порядъка на сто и двайсет метра. Таксиметровата компания, заседателната зала и офисите зад нея едва ли навлизаха на повече от трийсет метра в карето, най-много четирийсет и пет, ако бяха по-просторни. Което означаваше, че Ричър и останалите трябва да изминат осемдесет метра. Но по права линия. А на практика — сто и петдесет, сто и шейсет метра заради всички чупки и завои. Разстояние, което би трябвало да отнеме шест минути, изчисли Ричър, при това бавно и предпазливо темпо.

Отне им точно пет минути и половина. След последния завой дойде и краят на коридора, озарен от мобилния телефон на Аби. Стената в дъното бе от масивна стомана. От единия край до другия. От пода до тавана. Монтирана в стоманена рамка с размерите на онзи панел в магазина. Приличаше на врата в подводница. Масивните панти бяха заварени за рамката. Вляво имаше дебело резе. Което в момента бе свалено. Грегъри щеше да бутне вратата, да влезе вътре, да затвори след себе си и да сложи резето. Без преследвачи. Без ключове. Бързо и лесно. На стената, близо до резето, наистина имаше фенер.

Ричър, Аби и Хоган се върнаха два завоя назад и зашепнаха толкова тихо, че едва се чуваха.

— Най-важният въпрос — каза Ричър — е дали пантите ще изскърцат. Направят ли го, трябва да действаме бързо. Не го ли направят, ще действаме бавно. Готови ли сте?

Рязко кимване от Хоган. Решително кимване от Аби.

Върнаха се по обратния път. Два завоя. Озоваха се пред стоманената врата. Аби поднесе телефона си към пантите. Изглеждаха доста качествена изработка. Кована стомана. Гладка повърхност. Но без следа от масло или грес. С други думи, непредсказуеми. Вратата нямаше дръжка. Само две дебели планки, които да държат резето. Ричър прокара пръст по една от тях. Разигра наум онова, което трябваше да направи. Бързо или бавно. Вратата щеше да бъде замаскирана по някакъв начин от другата страна. Но с нищо необичайно. Нищо, което да изисква намесата на работници. Нищо, което да промени стаята. Нищо, което Данило да забележи след завръщането си. Вероятно с мебел, която и преди е била там. Висока колкото Аби. Например библиотека. Ричър щеше да отвори металната врата и да отмести библиотеката. Бързо или бавно.

Оказа се бързо. Ричър побутна вратата и пантите заскърцаха пронизително още след първите един-два сантиметра. Затова той натисна рязко и бледата светлина от телефона на Аби му разкри задната част на тежка дървена мебел. Ричър блъсна здраво и тя падна. Оказа се доста нестабилна. Несъмнено библиотека. Ричър се покатери върху нея и влезе в стаята.

Грегъри седеше на зеленото кожено кресло зад бюрото си и размишляваше върху важни дела. Изведнъж чу пантите да проскърцват зад гърба му. Извърна се, за да види какво става, в мига, в който библиотеката падна върху него. А тя бе изработена от балтийски дъб, не от талашит. С други думи, масивна мебел. На всичкото отгоре отрупана с книги, сувенири, фотографии в рамка. Първо, ръбът на един рафт счупи рамото му и второ, милисекунда по-късно друг рафт разцепи черепа му. Накрая библиотеката се стовари върху Грегъри с цялата си тежест, събори креслото му, притисна главата му в ръба на бюрото му и запрати останалата част от него на пода. В резултат на това вратът му се изви под абсурден ъгъл и изпращя като съчка. Грегъри умря мигновено. Изобщо не усети допълнителната тежест върху тялото си, когато Ричър стъпи върху библиотеката.

Ричър видя пред себе си задната част на библиотеката, наклонена като рампа. Беше опряла в бюрото. Покатери се върху нея и видя отворена двойна врата, зад която се намираше външният офис. Мъжът в него тъкмо се надигаше зад бюрото си. На лицето му бе изписана искрена изненада, неописуем шок. Данило, предположи Ричър. Вратата на външния офис водеше към коридора отвъд него. Тя също бе отворена. От там долитаха звуци като чегъртане на столове по линолеум и тропот на крака. Пронизителното скърцане и оглушителният трясък бяха привлекли вниманието на всички.

Ричър държеше по един глок във всяка ръка. Десният бе насочен към Данило, левият към вратата. Хоган пристигна след него. Последна се появи Аби.

— Грегъри е мъртъв под библиотеката — каза тя.

— Как? — попита Ричър.

— Бил е зад бюрото и тя е паднала върху него. Предполагам, че е счупила врата му.

— Аз я бутнах върху него.

— Това е подробност.

Ричър се замисли за миг, после каза:

— Извадил е късмет.

Кимна към Данило и каза на Хоган:

— Арестувай този човек. Дръж го под око и гледай да не пострада. Двамата с него трябва да проведем важен разговор.

— Че за какво?

— Така се изразяваме в армията, преди да пребием някого до смърт.

— Ясно.

От този момент нататък събитията се развиха по начин, който впоследствие Ричър определи като неизбежен, дори предопределен по най-различни причини — културни особености, натиск от околните, сляпо подчинение, безнадеждна липса на алтернатива… Трудно можеше да прецени какви точно са причините. Но това му помогна да си обясни донякъде купчината тела в онзи коридор в задната част на дъскорезницата. Украинците прииждаха на талази. Пръв се появи едър мъж, който бързо осъзна какво става и посегна за оръжието си. Ричър го остави да извади пистолета си. Остави го да демонстрира намерението си кристално ясно. После го простреля в гърдите. Само веднъж. Появи се втори тип, напомпан със същото самочувствие. Сигурно си мислеше нещо от рода на: Аз ще се справя по-добре. Е, не се получи. Той положи началото на купчината пред офиса на Грегъри. Но това не спря останалите. Те продължиха да напират. Един след друг, един след друг. Ще попаднем в същата ситуация, но обърната на сто и осемдесет градуса. Хоган се бе оказал напълно прав. Първи пристигнаха най-високопоставените в организацията, после по-умните силоваци, заели позиции в другите офиси в сградата, и накрая глупавите биячи, заели позиции на улицата. Всички те се оказаха неумолимо привлечени от офиса на Грегъри и съответно невъзвратимо обречени. Отначало Ричър се опита да си обясни тази саможертва със средновековни понятия и принципи, но после се върна много по-назад във времето, сто хиляди поколения назад, когато отделянето от племето е изпълвало първобитния човек с неописуем ужас.

Притегателната сила на множеството бе опазила живи хората тогава. Но не и сега. В един момент настъпи тишина. Не се чуваха нови стъпки. Ричър изчака цяла минута. За всеки случай. Изстрелите бяха заглъхнали, за да направят място на гневна зловеща тишина.

Той се обърна с лице към Данило.