Едно на милион

40

Барът се намираше в мазето на широка тухлена сграда на прилична улица, на три преки от първите небостъргачи в центъра. Партерът бе зает от кафенета и бутици, а горните етажи — от офиси. Може би дузина. Всичките деляха общ товарен вход отзад, там, където паркира Бартън. Ричър спря линкълна до него. Миг по-късно се появи и Вантреска със своя ягуар. Паркира от другата страна на микробуса, излезе и заяви:

— Аз съм с групата.

Бартън и Хоган помъкнаха инструментите и оборудването. Ричър и Аби останаха отвън. Аби разпита Вантреска за семейство Шевик.

— Настаних ги в хотел — отвърна Вантреска. — Взех им стая на висок етаж. Така се чувстват изолирани и в безопасност. Взеха душ и си легнаха. Показах им как да си поръчат нещо за ядене. Ще се оправят. Изглежда, имат силни характери. Сега поне могат да гледат телевизия. Това много ги зарадва, макар да се опитаха да го скрият.

Аби му даде втория украински телефон. Онзи, който Ричър не бе изхвърлил през прозореца. Вантреска прочете новите съобщения.

— Знаят, че албанците са унищожени — заяви той. — Смятат, че и двете групировки са атакувани от руската организирана престъпност. Преминават към ситуация В. Усилват охраната. Заемат отбранителни позиции. Изразът, който използват, е „пиле да не прехвръкне“. С удивителна. Много драматично. Звучи като призив от някой стар плакат от Източния блок.

— Споменават ли Труленко? — попита Ричър.

— Нито дума за него. Вероятно той е част от това затягане на охраната.

— Но не го изтеглят?

— Не споменават подобно нещо.

— Следователно работата, с която се е захванал, не може да бъде прекъсната. Дори в разгара на война с руската мафия. Това трябва да ни подскаже нещо.

— Какво?

— Нямам представа — призна Ричър. — Отби ли се в офиса?

Вантреска кимна. Извади лист хартия от задния джоб на панталона си и го подаде на Ричър. На него имаше име и телефонен номер. Барбара Бъкли. „Уошингтън Поуст“. Телефонът започваше с кода на окръг Колумбия.

— Загуба на време — заяви Вантреска. — Няма да говори с теб.

Ричър взе украинския телефон от ръката му. Набра номера. Чу позвъняването. После някой вдигна.

— Госпожа Бъкли? — попита Ричър.

— Няма я — каза нечий глас. — Потърсете я по-късно.

И затвори.

Наближаваше обед. Ричър, Аби и Вантреска се качиха в празния товарен асансьор и слязоха в мазето, където завариха Бартън и Хоган да разполагат оборудването си. Помагаха им двама приятели. Младеж, който свиреше на китара, и певица. Всички се събираха тук веднъж седмично. Имаха редовен ангажимент.

Ричър остана в сенките. Помещението бе просторно, но с нисък таван. Нямаше прозорци, защото бе мазе. Цялата стена вдясно бе заета от дълъг бар, около който бяха наредени маси и столове. Имаше и високи коктейлни маси от онези, които се наричат „щъркели“. В заведението се бяха събрали шейсетина души. И хората продължаваха да пристигат. Всички те минаваха покрай един мъж, седнал на стол. В далечния ляв ъгъл на заведението. Не беше точно портиер. Но вършеше подобна работа. Броеше клиентите и гледаше заплашително. Беше едър. Широки рамене, дебел врат. Черен костюм, бяла риза, черна копринена вратовръзка. В близкия ляв ъгъл имаше коридор, който водеше към тоалетните, аварийния изход и товарния асансьор. От там бяха дошли. По тавана бяха монтирани широки метални обръчи с разноцветни прожектори, всичките насочени към сцената. Общо взето, това бе цялото осветление. В началото на коридора имаше светеща табела, която обозначаваше аварийния изход, а зад мъжа на стола бе поставена още една.

Добре.

Ричър се върна на сцената. Оборудването бе готово. Усилвателите жужаха тихо. Баскитарата на Бартън бе подпряна на огромната тонколона. Готова за действие. Резервният му инструмент стоеше до нея. За всеки случай. Самият Бартън се бе настанил на една маса наблизо. Обядваше. Хамбургер. Групата получаваше безплатна храна. Каквото си изберат от менюто, стига да не надвишава двайсет долара.

— Какво ще свирите? — попита Ричър.

— Предимно кавъри — отвърна Бартън.

— Шумни ли сте?

— Ако пожелаем.

— Хората танцуват ли?

— Ако пожелаем.

— Накарайте ги да затанцуват след третото парче — каза Ричър. — Вдигнете повечко шум. Накарайте всички да вперят погледи във вас.

— Обикновено правим това накрая.

— Нямаме толкова време.

— Свирим потпури. Всички танцуват. Можем да ги изсвирим по-рано.

— Устройва ме — отвърна Ричър. — Благодаря.

Всичко беше наред. Планът бе готов.

Светлините в заведението угаснаха, прожекторите на сцената грейнаха и групата засвири първото си парче, което се оказа умерено бърз рок с меланхоличен текст и жизнерадостен припев. Ричър и Аби тръгнаха към близкия десен ъгъл на помещението, диагонално срещу мъжа на стола. Проправиха си път сред тълпата пред бара, тръгнаха покрай дясната стена и продължиха към далечния десен ъгъл. Стигнаха там точно когато групата подхвана второто си парче, доста по-динамично от първото. Музикантите явно подгряваха публиката. Подготвяха я за предстоящите потпури. Справяха се доста добре. Напипваха пулса на тълпата. Изведнъж, колкото и абсурдно да изглеждаше, на Ричър му се прииска да спре и да потанцува. Причината сигурно бе в ритъма. Виждаше, че и Аби реагира по същия начин. Тя вървеше пред него. И той го виждаше в бедрата ѝ. Тя също искаше да танцува.

И колкото и абсурдно да изглеждаше, той го направи. В сумрака, далече от тълпата, близо до стената, но без да се отклонява от крайната си цел. Две стъпки напред, една назад. Какво пък, двамата се забавляваха. Това бе израз на облекчение или утешение. На бягство от реалността. Или на завръщане към нормалността. Нещо, което правят двама души, които току-що са се запознали.

Хората около тях също започнаха да танцуват. Ставаха все повече и повече. И когато започна третото парче, всички полудяха и заподскачаха не само на дансинга, започнаха да бутат маси и да разливат питиета. Накарайте ги да затанцуват след третото парче. Вдигнете повечко шум. Накарайте всички да вперят погледи във вас. Бартън се справяше отлично.

Ричър и Аби спряха да танцуват.

Продължиха покрай задната стена, заобиколиха танцуващото множество и стигнаха далечния ляв ъгъл, където се озоваха точно зад мъжа на стола. Изчакаха в мрака на не повече от два метра от него, докато по стълбите се появи нова вълна от закъснели посетители. Мъжът на стола вдигна поглед към тях. Ричър пристъпи към него и постави ръка на рамото му. Почти като приятелски жест. Или престорена изненада. Ричър предположи, че тъкмо това ще видят закъснелите клиенти. И няма да видят как пръстите му се впиват в яката на ризата, завъртат я настрани и стягат импровизираната примка около гърлото на мъжа. Нямаше да видят и другата му ръка, спусната ниско долу, притиснала дулото на пистолета в основата на гърба. Много силно. Достатъчно силно, за да го заболи, да прониже тялото му и без да натиска спусъка.

Ричър се наведе напред и прошепна в ухото на украинеца:

— Да се поразходим.

Ричър дръпна мъжа пред себе си с лявата си ръка, бутна го с дясната и ясно му показа, че трябва да стане от стола. После го изправи на крака. Завъртя яката му още по-силно. Аби пристъпи напред, опипа джобовете му и измъкна телефона и пистолета му. Още един П7. Групата подхвана второто парче от потпурите. По-бързо и по-шумно. Ричър отново се наведе напред.

— Чуваш ли колко е силна музиката? — изкрещя той. — Мога да те застрелям на място и никой няма да забележи. Затова прави каквото ти казвам.

Ричър побутна мъжа към лявата стена. Нещастникът сякаш се бе вцепенил, едва пристъпваше напред със скованите си крака. Аби се движеше на около метър от него като пилотен автомобил, който съпровожда кортежа на високопоставена личност. Движеше се напред-назад. Оглеждаше се наляво-надясно. Групата засвири третото парче. Още по-бързо и още по-силно. Ричър побутна украинеца още по-рязко. Поведе го към коридора. Към товарния асансьор. Към улицата. Излязоха на дневна светлина. И застанаха пред багажника на линкълна. Ричър стисна здраво мъжа и го накара да гледа.

Аби натисна бутона на дистанционното. Капакът на багажника се вдигна.

Два трупа. Със същите костюми и същите вратовръзки. Студени, безжизнени, окървавени, зловонни… Охранителят извърна поглед.

— След една минута и ти ще станеш като тях — заяви Ричър. — Освен ако не отговориш на въпросите ми.

Украинецът не каза нищо. Не можеше да говори. Яката го стягаше прекалено силно.

— Къде работи Максим Труленко? — попита Ричър.

И отпусна яката на ризата с един сантиметър. Украинецът пое рязко въздух. Погледна наляво, погледна надясно, погледна дори към небето, сякаш обмисляше различни варианти. Сякаш имаше какво да обмисля. После сведе поглед. Към мъртъвците в багажника.

Изведнъж зяпна смаяно.

— Това е братовчед ми — извика той.

— Кой от двамата? — попита Ричър. — Този, когото застрелях в главата, или онзи, когото застрелях в гърлото?

— Пристигнахме заедно тук. От Одеса. В Ню Джърси.

— Сигурно ме бъркаш с някого, на когото му пука. Зададох ти въпрос. Къде работи Максим Труленко?

Украинецът изрече онази дума, която Ричър и Аби бяха видели в текстовите съобщения. Неясната. Неопределената. Която означаваше кошер, гнездо или дупка. За нещо, което бръмчи, лети или рови.

— Къде? — повтори Ричър.

— Нямам представа — отвърна украинецът. — Това е секретна операция.

— С какви мащаби?

— Нямам представа.

— Кой друг работи там?

— Нямам представа.

— Данило и Грегъри работят ли там?

— Не.

— А къде?

— В офиса.

— Той отделно ли е?

— От кое?

— От онази дума, която използва. Кошера.

— Разбира се.

— Къде се намира офисът?

Мъжът назова улицата и най-близката пресечка. После уточни:

— Зад таксиметровата компания, точно срещу заложната къща.

— Бяхме там — спомни си Аби.

Ричър кимна. Плъзна ръка под яката на ризата на украинеца, отзад и настрани. Заби пръсти дълбоко, докато не усети вратовръзката под нея точно срещу меката част на дланта си. Напипа я под памучната яка. Вратовръзката бе копринена, широка три-четири сантиметра на това място. Издръжливостта ѝ на опън бе по-голяма от тази на стоманено въже. Коприната притежава характерен блясък, защото влакната ѝ са триъгълни, наподобяват издължени призми, което поражда красив танц на светлината, но от друга страна, те са толкова здраво свързани, че е невъзможно да бъдат разкъсани. Да, вероятността да се скъса стоманено въже е далеч по-голяма.

Ричър сви юмрук. Обра всички луфтове. Отначало кокалчетата му бяха успоредно на ръба на яката. Сякаш висеше на една ръка от лост. После той завъртя палеца към себе си, а кутрето — в обратната посока. Сякаш се опитваше да завърти лоста като самолетно витло. И да дръпне юздата, за да накара коня да завие в желаната посока. В резултат на това кутрето му опря странично във врата на украинеца. А това на свой ред затегна копринената вратовръзка, по-здрава от стоманено въже. Ричър задържа така за миг, след което завъртя ръката си под малък ъгъл. Отново. И отново. Украинецът притихна. Натискът идваше от двете страни на врата му, а не отпред или отзад. Той не се задушаваше поради липса на въздух. Не се мяташе в отчаяна паника. Вместо това артериите на врата му бяха притиснати и до мозъка му не достигаше кръв. И той бе спокоен. Умиротворен. Сякаш бе взел наркотик.

Стана му топло и приятно. Доспа му се. Започна да се унася.

Ричър задържа хватката цяла минута, за всеки случай, след което натовари украинеца в багажника при братовчед му и затвори капака. Аби го погледна. Сякаш искаше да го попита: Всичките ли ще убием? Но в погледа ѝ нямаше и следа от неодобрение. Или обвинение. Само молба за повече информация. Надявам се, помисли си Ричър.

А на глас каза:

— Ще звънна отново в „Уошингтън Поуст“.

Аби му подаде телефона на мъртвеца. На дисплея се бе появило чисто ново съобщение. Още непрочетено. Със снимката на Ричър на зелен фон. Изненадващият портрет, който му бе направил онзи лихвар в бара. Под снимката имаше дълъг текст на кирилица.

— Какъв им е проблемът сега? — възкликна Ричър.

— Вантреска ще ни каже — отвърна Аби.

Ричър набра телефона на вестника по памет, тъй като скоро бе звънил на този номер. Отново чу позвъняването. Отново някой вдигна.

— Госпожа Бъкли? — попита Ричър.

— Да? — отвърна женски глас.

— Барбара Бъкли?

— Какво искате?

— Имам две неща за вас — каза Ричър. — Добра новина и добра история.