Едно на милион

44

Успяха да огледат цялата улица, без да излизат от заложната къща. Останаха скрити в сенките, сновяха от единия до другия край на витрината и изучаваха улицата от различни ъгли. Видяха двама души на тротоара пред офиса на таксиметровата компания, още двама на ъгъла вляво плюс двама на ъгъла вдясно. Общо шестима. И още толкова вътре. Най-малко. Може би двама в коридора, който продавачът бе описал, двама в заседателната зала и двама в коридора, който водеше към вътрешните офиси. А там във всяка стая щеше да ги очаква мъж с пистолет в джоба и още един в най-горното чекмедже на бюрото.

Лоша работа. Във военните академии биха определили ситуацията като сериозно предизвикателство от тактическа гледна точка. Фронтална атака срещу по-многоброен противник в ограничено пространство. Да не говорим, че войниците от улицата щяха да се притекат на помощ и да ударят в гръб евентуалните нападатели. Вражески сили отпред, вражески сили отзад, а Ричър и компания бяха без бронирани жилетки, гранати, автоматични оръжия, огнехвъргачки и други подобни.

— Предполагам, че ключовият въпрос е дали Грегъри вярва на Данило — заяви Ричър.

— Има ли значение? — попита Хоган.

— Че защо да не му вярва? — учуди се Аби.

— Поради две причини — обясни Ричър. — Първо, Грегъри не вярва на никого. Не е стигнал дотук благодарение на вярата си в хората. Грегъри е змия, затова предполага, че всички около него също са змии. Второ, досега най-голямата заплаха винаги е идвала от Данило. Той е вторият човек в командната верига. Той е заместникът, потенциалният бъдещ лидер. Всеки ден се случват подобни неща. Генерали излизат в пенсия, длъжностите им се заемат от полковници…

— Това помага ли ни?

— Трябва да минеш през офиса на Данило, за да стигнеш до този на Грегъри.

— Нормално е — отбеляза Хоган. — Всички правят така. Това е задължението на заместника или на началник-щаба.

— Представи си обратната ситуация. За да напусне собствения си офис, Грегъри трябва да мине през този на Данило. А той е параноик, може би не без основание. Но резултатът е налице. Грегъри е още жив. Не е задължително да си въобразява, че е крупен бизнесмен, който пожелава приятна вечер на секретарката си и я нарича „скъпа“. Не, за него минаването през кабинета отпред наподобява по-скоро попадането в смъртоносен капан. Където зад бюрото го очаква не красива секретарка, а взвод за екзекуции. Или по-лошо, блокада, която няма да бъде вдигната, ако не удовлетвори определени желания. Може би ще му позволят да отстъпи лидерството и да запази достойнство.

Аби кимна.

— Такава е човешката природа — каза тя. — Хората правят твърде много глупости, но понякога решават да постъпят както трябва.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хоган.

— Грегъри разполага с авариен изход.

Тримата минаха зад щанда и седнаха на пода срещу витрините, недалече от вързания продавач. Проведоха съвещание на високо равнище. А то винаги се организира зад фронтовата линия. Хоган влезе в ролята на вечно недоволен, критично настроен морски пехотинец. От една страна, защото бе именно такъв, а от друга — като професионално задължение. Всеки план трябва да бъде подложен на стрес тест от всяка възможна гледна точка.

— В най-лошия случай — каза той — ще попаднем в същата ситуация, но обърната на сто и осемдесет градуса. Хора по тротоарите на другата улица, които да наблюдават задния изход, и още хора вътре, в тесните коридори. Има си специален термин за това.

— Симетричност — каза Ричър.

— Именно.

— Такава е човешката природа — каза Аби. — Хората правят твърде много глупости, но понякога решават да постъпят както трябва.

— Какво означава това? — попита Хоган.

— Аварийният изход би поставил Грегъри в неизгодно положение — каза тя. — Би издал страха му. В най-добрия случай би показал, че не вярва на собствената си охрана или на армията от верни войници, която го е оградила. А той не може да допусне подобно нещо. Това е Грегъри. Той не може да проявява слабости. Неговата собствена организация не търпи слабости.

— И?

— Аварийният изход е таен. Никой не го охранява, защото никой не подозира за съществуването му.

— Дори Данило?

— Особено Данило — обади се Ричър. — Той е най-голямата заплаха. Това е организирано зад гърба на Данило. Обзалагам се, че ако се върнем назад във времето, ще открием период от две седмици, в който Данило е бил изпратен някъде далече от тук. И тъкмо преди да се върне, двама строителни работници са претърпели трагична злополука.

— Следователно никой освен Грегъри не знае къде се намира въпросният таен тунел.

— Точно така.

— Но това включва и нас. Ние също нямаме представа къде да го търсим.

— В някое мазе, което е свързано с друго мазе.

— Това ли е планът ти?

— Анализирай ситуацията от гледната точка на Грегъри. Той не се е издигнал до тук, поемайки рискове. Атакува ли някой офисите му, той трябва светкавично да изчезне. И тъй като ще попадне в силно стресова ситуация, не може да си позволи объркване или суетене. Пътят му за бягство трябва да е обозначен съвсем ясно. Със стрелки по стените или дори с аварийно осветление като в салона на самолет. Трябва само да открием вратата, която излиза на уличката в другия край на тунела. Ще влезем оттам и ще проследим стрелките по обратния път. Може да се озовем в кабинета му през някоя стара маслена картина на стената.

— И пак ще се изправим срещу многоброен противник. Ще се смени само последователността. Те ще нахлуят през вратата на офиса.

— Да се надяваме.

— Не виждам какво печелим.

— Две неща — обясни Ричър. — Няма да има противник зад гърба ни и ще елиминираме врага от висшите чинове към нисшите, а не от нисшите към висшите. Така е далеч по-ефективно.

— Чакай малко — възрази Хоган, — на улицата също има хора. Нали говорим за симетричност. По ъглите на задната улица също ще има постове. Няма да влезем лесно.

— Ако исках да ми е лесно, щях да стана морски пехотинец.

Напуснаха заложната къща така, както бяха проникнали в нея — през задния коридор, през задната врата и по задната уличка. Забързаха към колата, отначало предпазливо, но после ускориха крачка. Колата ги очакваше на мястото, на което я бяха оставили. Не завариха квитанция за глоба на предното стъкло. Дори пътните полицаи бяха отишли източно от Сентър Стрийт. Аби седна зад волана. Тя познаваше квартала най-добре. Описа широк кръг, който я отведе далече от таксиметровата компания. Спря две преки зад нея, на тиха уличка зад семеен магазин, в който продаваха маркучи за перални машини. Аби остави двигателя да работи. Хоган излезе, а тя се плъзна на дясната седалка. Хоган заобиколи отпред и зае мястото ѝ зад волана. Ричър остана отзад.

— Готови ли сте? — попита той.

Последва рязко кимване от Хоган. И решително кимване от Аби.

— Да действаме тогава — каза Ричър.

Хоган продължи до следващата пряка и зави наляво. На отсрещния ъгъл стояха двама души. Черни костюми, бели ризи. На далечния ляв ъгъл спрямо предишната позиция на Ричър и на близкия десен ъгъл спрямо сегашната му позиция. Симетричност. Стояха с гръб към сградите, които охраняваха, вперили поглед пред себе си като добри войници на пост.

Двамата видяха да приближава един от собствените им автомобили. Черен линкълн. Не успяха да видят хората на предната седалка. А задните прозорци бяха тонирани. Колата зави наляво точно пред тях. Навлезе в пряката. Отдясно се намираше агенция за недвижими имоти, собственост на Грегъри, отляво — друга агенция за недвижими имоти. На следващия ъгъл стояха още двама души. Преди на далечния десен ъгъл, а сега на близкия ляв ъгъл.

Колата намали и спря до бордюра. Задният прозорец се смъкна, през него се подаде ръка и повика охранителите. Мъжете на ъгъла тръгнаха към линкълна. Чист рефлекс. После обаче се сепнаха. Замислиха се. Но не промениха решението си. Защо да го правят? Колата бе от техните. Освен това бяха в състояние на повишена готовност, а това предполагаше куп спешни задачи, които не търпят отлагане. Затова те забързаха към линкълна.

Грешка.

Предната врата се отвори, когато те бяха на три метра. От там излезе Аби. Задната врата се отвори, когато те стигнаха до колата. От там излезе Ричър. Той удари с глава първия украинец. Направи го без видимо усилие, просто уцели момента и използва инерцията. Мъжът се свлече в канавката. Главата му се удари силно в бордюра. Лош късмет.

Ричър продължи към втория украинец. Изведнъж осъзна, че го е виждал и преди. Да, в онзи бар с малките пици, в който Аби работеше като сервитьорка. Охранителят на вратата. Онзи, който ѝ бе казал: „Изчезвай, хлапе!“. А Ричър му бе казал: „До скоро. Надявам се“.

Търпението му бе възнаградено.

Ричър стовари къс ляв в лицето му, не много силно, колкото да изправи тялото му, след което нанесе втори къс ляв, този път в корема му, за да го сгъне на две и да накара главата му да заеме удобна позиция — а именно на нивото на гърдите на Ричър или малко по-надолу, — след което да я хване и да я завърти рязко. Вратът на украинецът изпука и той се свлече на земята до своя приятел. Ричър коленичи и извади пълнителите от пистолетите им.

Линкълнът потегли.

Ричър се огледа. Двамата украинци на далечния ъгъл се приближаваха. Това бе неизбежно. Симетричност. Поради същите причини. И продължаваха да се приближават. Сега вече тичаха. Хоган ускори рязко, качи се на тротоара и ги блъсна. Грозна гледка. Двамата полетяха във въздуха и доказаха, че всички онези клишета за парцалени кукли отговарят на истината. Вероятно бяха мъртви, преди да паднат на земята. Още от удара в колата. Претърколиха се на тротоара, разперили ръце и крака във всички посоки. Хоган спря и излезе. Ричър се изправи и продължи по тротоара.

Срещнаха се по средата на пряката. Аби вече бе там. Тя посочи някакво място зад гърба на Хоган.

— Там.

— Защо реши така? — попита Ричър.

Не бе очаквал подобна улица. Не приличаше на онази зад заложната къща. Нямаше голи тухли, решетки по прозорците, провиснали кабели. Вместо тях имаше спретната редица току-що реновирани сгради. Като улицата с онази адвокатска кантора. Чисти и светли. Партерните етажи бяха заети предимно от магазини. С далеч по-приветливи фасади от заложната къща, таксиметровата компания и фирмата, предоставяща съдебни гаранции.

— Предположих, че Грегъри е започнал отвън навътре. Не би могъл да запази всичко в тайна, ако започне отвътре навън. Не би допуснал строителните работници да преминават през офиса на таксиметровата компания. Не и без някой да полюбопитства какво правят там. Затова Грегъри е започнал в обратната посока и реновирането на тези сгради му е предоставило идеалното прикритие. Така е разполагал с най-подробни строителни планове. Знаел е кои стени да пробие и кои сгради да свърже. Това е направил. Задното помещение на някой от тези магазини води до офиса му.

— Симетричност — отбеляза Хоган.

— Само на теория — отвърна Аби. — Реалността е нещо съвсем друго. Тя е изпълнена с неочаквани чупки и завои. Защото тези сгради са на повече от сто години.

— Но кой магазин? — зачуди се на глас Ричър.

— Отново се връщаме на въпроса за човешката природа. Предполагам, че Грегъри не би отдал помещението под наем — каза Аби. — Той трябва да е абсолютно сигурен. Не би поел риска някой да сложи хладилна витрина точно зад тайната му врата. Грегъри трябва да притежава пълен контрол върху маршрута си за бягство. Затова потърсих празни помещения. И открих само едно. Витрината му е покрита с хартия. Ей там!

Тя посочи зад гърба на Хоган.

Празният магазин се оказа издържан в старомоден стил с висока до тавана витрина, която извиваше навътре, за да се съедини с входната врата, разположена на три-четири метра от тротоара. Получаваше се нещо като малък безистен, който позволяваше изложените стоки да бъдат огледани и отстрани. Подът пред вратата бе застлан с мозайка. Самата врата бе стъклена, с дървена рамка. Прозорецът бе покрит с хартия. Ричър предположи, че ключалката ще е съвсем елементарна. Старомодна. Натискаш дръжката и влизаш. Без ключ. Защото в критичен момент ключът може да се окаже в джоба на друг панталон. Освен това ключовете бавят. А Грегъри не би искал нищо да го бави. Защото във въпросния критичен момент той ще бяга, за да спаси живота си. И ще иска да се озове навън колкото се може по-скоро.

— Дали има аларма? — попита Хоган. — Грегъри е параноик. Ще иска да знае, ако някой влезе тук.

Ричър кимна.

— Не се съмнявам — каза той. — Но в крайна сметка ще трябва да подходи реалистично. Алармите се повреждат, задействат се погрешка. Грегъри не би искал алармата да се включи, когато е извън кабинета си. Ами ако Данило я чуе? Така няма да опази дълго своята тайна. Затова мисля, че не е монтирал аларма. Макар че едва ли е взел лесно подобно решение.

— Да действаме тогава.

— Готови ли сте?

Рязко кимване от Хоган. Решително кимване от Аби.

Ричър извади дебитната си карта. Най-лесният начин да отвориш врата с обикновена брава. Пъхна я в процепа, изви я леко и я опря в езичето на бравата. Натисна самата врата към пантите и тази комбинация от внезапен натиск в различни посоки подсказа на елементарния механизъм за заключване, че ключът се е превъртял в ключалката. Езичето изщрака послушно.

Ричър отвори вратата и влезе вътре.