Едно на милион

47

Пет минути по-късно Бартън излезе от кафенето заради въображаем час при зъболекаря. Ричър и останалите не помръднаха от местата си. Заведението бе удобна база или щаб. Близо до целта. Човекът зад щанда несъмнено бе информатор на украинците, но не бяха останали хора, които да информира. Ричър го видя да звъни по телефона. Поне два пъти. Никой не му отговори. Човекът зяпна телефона озадачен.

После Хоган и Вантреска си тръгнаха заради въображаема среща с брокера на недвижими имоти. Ричър и Аби останаха сами. Техните лица бяха единствените, появили се в телефоните на украинците. Прецениха, че е излишно да се включват в купона толкова рано.

Човекът зад щанда направи трети опит да се свърже. Никой не му отговори.

— Това означава, предполагам, че можем да се върнем у дома още тази вечер.

— Не виждам причина да не го направим — отвърна Ричър.

— Освен ако не заминеш още днес.

— Зависи какво ще се случи. Може да се наложи и петимата да се спасяваме с бягство.

— Представи си, че не се наложи.

— Тогава ще се върнем у дома ти още тази вечер.

— За колко дълго?

— Ти как би отговорила на този въпрос? — попита Ричър.

— Предполагам, че не завинаги.

— Това е и моят отговор. С тази разлика, че в моите представи завинаги продължава по-кратко. Ако държиш на честен отговор.

— Колко по-кратко?

Ричър погледна през прозореца към улицата, тухлите, следобедните сенки.

— Имам чувството, че съм тук от цяла вечност.

— Ще си тръгнеш, значи.

— Ела с мен.

— Какво лошо има в това да останеш?

— Какво лошо има в това да заминеш?

— Нищо — отвърна Аби. — Не се оплаквам. Просто искам да знам.

— Да знаеш какво?

— С колко време разполагаме. За да го използвам по най-добрия начин.

— Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Изглежда, трябва да избирам между две неща. Прекрасен спомен с начало и край и дълга мъчителна агония, в която се уморявам да живея в мотели, да пътувам на стоп, да вървя пеша. Предпочитам спомена. За един успешен експеримент. Това се случва много по-рядко, отколкото предполагаш. Справихме се чудесно, Ричър.

— Още не сме приключили. Рибата е в морето.

— Притесняваш ли се?

— Да го наречем, професионална загриженост.

— Мария сподели какво си ѝ казал. Че все някой ден ще загубиш. Но няма да е днес.

— Опитвах се да я ободря. Нищо повече. Тя се притесняваше. Трябваше да кажа нещо.

— Мисля, че си бил напълно сериозен.

— Това е едно от нещата, на които ни учат в армията. Единственото, което си в състояние да контролираш пряко, е количеството усилия, които влагаш в изпълнението на възложената задача. С други думи, ако работиш усърдно, ако проявиш нужния интелект, ако планираш мисията както трябва, ако я изпълниш безупречно, само тогава ще постигнеш успех.

— Звучи вдъхновяващо.

— Това е армията. Тя ни учи, че ако се провалиш днес, вината е изцяло твоя.

— Дотук се справяме добре.

— Сега обаче правилата на играта се променят. Изправяме се срещу Москва, а не срещу шайка крадци или сводници.

— Но пак си имаме работа с хора.

— Но с по-добра организация. С по-добро планиране. С по-малко слабости. И по-малко грешки.

— Звучи зле.

— Предполагам, че шансовете ни са петдесет на петдесет. Печелим или губим. Това ме устройва. Обичам простите неща.

— Какво ще правим?

— Ще проявим нужния интелект, ще планираме мисията както трябва, ще я изпълним безупречно. Първо, започваме да мислим като тях. А това едва ли е трудно. Проучвали сме ги толкова дълго. Вантреска може да потвърди. Те са умни хора, организирани, предпазливи, болезнено рационални, подходът им може да бъде едновременно научен и бюрократичен.

— И как ще спечелим?

— Ще се възползваме от рационалната им страна — отвърна Ричър. — Ще направим нещо, което един рационален ум никога няма да допусне, че е възможно. Нещо напълно неочаквано… откачено.

В този момент пристигнаха първите сведения от импровизираното разузнаване. Влезе Бартън, кимна им и се насочи към щанда. Поръча си кафе и седна при Ричър и Аби. Преди да си отвори устата, пристигнаха Хоган и Вантреска. Те се насочиха право към масата. Едва се наместиха около нея. Петима души на маса за четирима.

— Предната стена на фоайето е изцяло от стъкло. Входната врата е въртяща се. Задната стена на фоайето е същинската част на сградата. Има пет входни точки — врата за аварийното стълбище, три асансьора и още една врата за аварийното стълбище. Между тях и вратата от улицата са разположени входни турникети и бюро, зад което стои едър мъж. Заприлича ми на най-обикновен служител на охранителна фирма.

— Това ли е всичко? — попита Ричър.

— Предполагам, че това е охраната, която сградата осигурява — отвърна Бартън. — Но видях още четирима души с костюми и вратовръзки. Предполагам, че те са изпратени от някой друг. Двама от тях чакаха зад въртящата се врата. Попитаха ме кого търся. Отвърнах им, че отивам на зъболекар. Отстъпиха встрани и ми посочиха с ръка, че трябва да мина през охраната. Служителят там отново ме попита кого търся.

Ричър погледна Хоган и Вантреска.

— И при вас ли мина по същия начин? — попита той.

— Абсолютно — отвърна Вантреска. — Добре контролират входа. Другите двама в костюми стоят зад турникетите. До асансьорите. Които са модернизирани. Поставили са им нови табла като онези, които има в истинските небостъргачи с хиляди посетители дневно. Натискаш желания етаж и таблото светва, за да те уведоми кой асансьор да чакаш. После асансьорът те отвежда на желания етаж. Вътре няма бутони. Системата е много ефективна. Но напълно излишна за толкова малка сграда. Очевидно не са я монтирали случайно. Онези двамата не ти позволяват да избереш който си искаш етаж. Питат те къде отиваш, натискат бутона за съответния етаж вместо теб и ти казват да изчакаш. После се качваш в асансьора и излизаш, когато вратите се отворят. Няма друг вариант.

— Във фоайето има ли камери?

— Видях малък стъклен панел в контролното табло. Почти съм сигурен, че зад него се крие широкоъгълен обектив тип „рибешко око“ и някой горе следи кой се качва в асансьора.

Ричър кимна. Погледна Бартън и попита:

— Как беше при зъболекаря?

— Третият етаж е разделен на малки офиси, разположени по протежение на коридор, който обикаля около централното ядро на сградата. Три от страните му са плътни, без нито един отвор в тях, а в четвъртата са вратите за аварийното стълбище. Качих се по стълбите до четвъртия етаж. Разположението беше абсолютно същото. После се качих до петия. Там заварих два по-големи офиса в задната част, но не успях да обиколя ядрото. Предполагам, че там минава стена, която разделя помещенията.

— Ние се качихме на шестия етаж и започнахме от там — продължи Хоган. — Колкото по-нагоре отиваш, толкова по-големи стават офисите. Предполагам, че деветнайсетият етаж е зает от едно-единствено отворено помещение. Вратите на асансьорите се отварят точно по средата на етажа. Това е единственото ограничение от архитектурна гледна точка. Сигурен съм, че са направили каквито промени са сметнали за необходими.

— Като са започнали с клетката около асансьорите — отбеляза Ричър.

— Със сигурност — потвърди Вантреска. — Оказа се по-лесно, отколкото предполагахме. Защото сградата е висока, но не и широка. Има само едно централно ядро, една железобетонна шахта с пет структурни отвора на всеки етаж и всички те са наредени в една линия. Една клетка би контролирала всичките. Няма нужда да заваряват някоя врата. Могат да направят клетката широка два и висока два и половина метра, като започнат от първата аварийна врата, минат по цялата дължина на асансьорите и стигнат до втората аварийна врата. Откъдето и да дойдеш — от асансьорите или стълбите, — ще попаднеш в клетката. Тя играе ролята на рецепция с правоъгълна форма. Там ще трябва да изчакаш, докато въоръжена охрана провери самоличността ти и те претърси за оръжие. След което други въоръжени хора ще ти отворят клетката. Механизмът вероятно е електронен. Нищо чудно да са монтирали две врати като в затвор.

— Подове и тавани?

— Железобетонни плочи. Без големи отвори в тях. Всички по-широки тръби минават през ядрото с асансьорните шахти.

— Хубаво — каза Ричър.

— Какво му е хубавото?

— Предпазливи, рационални, подхождат научно… Точно това, което обяснявах на Аби.

— Плюс параноични. Обзалагам се, че са оборудвали по същия начин осемнайсетия и двайсетия етаж. Което прави буферната зона непревземаема.

Ричър кимна.

— Красота — каза той. — Невъзможно е да се влезе.

— Как ще го направим?

— Когато се изправим пред затруднение, отиваме на пазар.

— Къде?

— В някоя железария.

Най-близкият подобен магазин бе част от голяма национална верига, а щандовете му бяха изпъстрени с реклами, които призоваваха клиентите да купят едно или друго сами и да го сглобят сами, и то още днес. Москва би одобрила подобен подход. Магазинът бе достатъчно голям, за да предложи онова, от което се нуждаеха Ричър и останалите, но не чак толкова голям, че да им предложи избор. Което само ускори процеса. Нож за линолеум си е нож за линолеум. Универсалният трион си е универсален трион. И така нататък. Всеки взе по една чанта за инструменти. Върху тях бе изписано името на магазина, но видът им бе професионален. За всичко плати Гезим Ходжа, който продължаваше да лежи в болница. Или по-точно, безформеният му портфейл.

Прибраха всичко в чантите и ги метнаха през рамо. Тръгнаха по обратния път, но без да се отбиват в кафенето. Подминаха го и продължиха напред, към входа на високия бизнес център.