Едно на милион

43

Обсъдиха заедно ключовите моменти. Охрана, настаняване, захранване, интернет, изолираност, лесно снабдяване. Анализираха най-внимателно всички аспекти на използването на три високи етажа в чисто нов небостъргач в центъра. Асансьорите трябваше да се препрограмират. Но това не бе проблем за Труленко. Трябваше да осигурят достъп само на един автомобил. Останалите врати към товарната рампа щяха да бъдат не заключени, а заварени за рамките. Отвътре. Същото щяха да направят и с вратите към стълбището. Щяха да оставят един-единствен асансьор. На излизане от него посетителите щяха да се озоват в нещо като клетка. С насочени към тях оръжия. Вратите на асансьора щяха да се затворят и посетителите щяха да се озоват в капан, заобиколени от охранители. Които щяха да разполагат с достатъчно време да проверят самоличността им и да ги обискират. Ако посетителите изобщо стигнеха до тук. Защото охраната щеше да ги пресрещне още във фоайето. Може би близо до асансьора. Многобройна охрана. Заради ситуация В. И тази охрана щеше да е особено подозрителна към непознати лица.

— Кой небостъргач? — попита Аби.

— Трябва да има някакви документи — отвърна Ричър. — В някой отдел на общината. Три етажа, наети от неизвестна компания със скучно име, което лесно се забравя. Можем да говорим и с доставчиците. Ще ги разпитаме за странни поръчки. За елементи от строително скеле или стоманени платна за ограда. Нещо подобно. За клетката.

— Това е проблем — заяви Хоган. — Не виждам как ще влезем.

— Ние?

— Рано или късно късметът ще ти изневери. Ще се наложи морската пехота да те измъква от кашата. Защото вие, от армията, все се забърквате в някоя каша. По-добре да го предотвратя навреме, като се включа в операцията от самото начало.

— И аз участвам — каза Вантреска. — Поради същата причина.

— Аз също — обади се Бартън.

Настъпи кратко мълчание.

— Трябва да сте наясно — предупреди ги Ричър, — че това няма да бъде разходка в парка.

Никой не възрази.

— Каква е първата ни задача? — попита Вантреска.

— Вие с Бартън трябва да откриете в кой от двата небостъргача са се настанили. И на кои три етажа. Останалите ще посетим главния им офис. Зад таксиметровата компания, срещу заложната къща.

— Защо?

— Някои от най-големите грешки в историята са допуснати от тайни сателитни операции, откъснати от кораба-майка. Без команда и контрол. Без информация, заповеди, ръководство. Без подкрепа. В пълна изолация. Искам същото да се случи и с онези типове. Най-бързият начин е, като унищожа кораба-майка. Няма какво да се церемоня с тях. Времето на кадифените ръкавици отмина отдавна.

— Май никак не ги харесваш?

— Ти също не беше очарован от тях.

— Ще разполагат с охрана навсякъде из сградата. При това многобройна.

— Съмнявам се — отвърна Ричър. — От известно време звъня на Грегъри и го дразня. Не се съмнявам, че е смелчага, но се обзалагам, че въпреки това е повикал подкрепления. За всеки случай.

— Не мисля, че идеята да го дразниш, е била добра. По-скоро глупава.

— Не, искам всички да се съберат на едно място. Добре де, на две места. На кораба-майка и на сателита. И никъде другаде. Можем да го наречем ситуация Г. Атаката срещу колективна цел е за предпочитане пред преследването на индивидуални мишени. Ще ни отнеме дни. Ще трябва да ги издирваме из целия град. Най-добре да си го спестим. Да ги оставим да свършат част от работата вместо нас.

— Ти си луд, знаеш ли го?

— И това ми го казва човек, който е бил готов да тръгне със скорост от трийсет километра в част срещу противотанкова артилерия със снаряди от обеднен уран?

— Тогава беше различно.

— Как по-точно?

— Май не съм сигурен — призна Вантреска.

— Намерете сградата — каза Ричър. — И етажите.

Отново използваха линкълна на лихваря. Колата бе обичайна гледка западно от Сентър Стрийт. Недосегаема. Аби шофираше. Хоган седеше отпред до нея. Ричър се бе настанил отзад. Улиците бяха тихи. Почти нямаше трафик. И никакви ченгета. Всички ченгета се бяха събрали на изток от Сентър Стрийт. До последното. Гарантирано! Към този момент пожарникарите би трябвало да са започнали да вадят овъглени тела от руините. Едно след друго. Голяма сензация. Всички щяха да бъдат там. За да разказват после истории на внуците.

Аби спря до един пожарен кран на четири преки зад заложната къща, която се намираше точно срещу диспечерската служба на таксиметровата компания. По права линия на картата. Елементарна линейна прогресия.

— На какво разстояние ще разположат постовете? — попита Ричър.

— Недалече — отвърна Хоган. — Трябва да покрият зона от триста и шейсет градуса. А не разполагат с излишни ресурси. Следователно ще сложат хора на четирите ъгъла, за да блокират офиса. Така смятам. Възможно е дори да отклонят уличното движение. Но нищо повече.

— С други думи, ще наблюдават предната част на заложната къща и диспечерската служба?

— От двата края на улицата. Вероятно с по двама души на всеки ъгъл.

— Но те няма да са в състояние да наблюдават задната част на заложната къща.

— Точно така — съгласи се Хоган. — За да наблюдават улицата във всички посоки, ще се нуждаят от трима души. Елементарна математика. А те не могат да си го позволят.

— Добре — каза Ричър. — Радвам се да го чуя. Ще проникнем през задния вход на заложната къща. И бездруго щях да се отбия там. За да върна на Мария Шевик наследствените ѝ бижута. Измамили са я, като са ѝ платили само осемдесет долара. Това не ми харесва. Длъжен съм да изразя неодобрението си. Надявам се, че гузната им съвест ще ги накара да направят щедро дарение за медицински нужди.

Излязоха и зарязаха колата на ъгъла до хидранта. Ричър предположи, че глобата за неправилно паркиране е най-малкият проблем, с който ще се сблъска Грегъри. Изминаха пеша първата пряка. И втората. После станаха по-предпазливи. Може украинците да не бяха поставили човек на ъгъла, но това не им пречеше да го наблюдават. Проста работа. Достатъчно бе някой да поглежда насам от време на време. Щяха да засекат непознатите лица от една пряка разстояние, да анализират походката, езика на тялото, намеренията. Затова Ричър се движеше близо до витрините в рязко очертаните сенки, далече от Аби, която го следваше на пет-шест метра. Накрая вървеше Хоган. Тримата сякаш се разхождаха безцелно, като спираха от време на време. С нищо — нито скорост, нито посока, нито цел — не показваха, че между тях има някаква връзка.

Ричър зави наляво в пряката. Скри се от погледа на евентуалните наблюдатели. И зачака. Аби се присъедини към него. Последва я Хоган. Продължиха заедно по отсрещния тротоар. После спряха отново. Ако не бяха сбъркали, задният изход на заложната къща би трябвало да се намира напред и вдясно. Но там имаше куп задни изходи, всичките еднакви, без табелка или надпис. Общо дванайсет. Всяка сграда имаше такъв изход.

Ричър върна лентата към предишното си идване в квартала. Когато издирваха Мария Шевик с очуканата тойота на Аби. Потъналата в тъмнина заложна къща на тясната уличка срещу диспечерската служба на таксиметровата компания и фирмата за предоставяне на съдебни гаранции. Мария току-що бе излязла от заложната къща, Аби бе спряла колата, а Арън бе свалил прозореца и извикал името ѝ.

— Спомням си, че беше по средата между двете преки — каза Ричър.

— Но тъй като вратите са дванайсет, няма средна — отбеляза Аби. — Дванайсет означава шест врати отляво, шест врати отдясно и нито една по средата.

— Защото числото е четно. Затова ще вземем средните две. Последната от първите шест и първата от следващите шест.

— Май не беше точно по средата — каза Аби.

— Но дали беше преди или след нея?

— Може би след. Може би на две трети. Спомням си, че видях Мария Шевик и спрях. Като че ли бяхме подминали средата.

— Добре — отвърна Ричър. — Ще започнем с номера седем, осем и девет.

Сградите бяха долепени една до друга, а задните им фасади бяха еднакви — високи и тесни, иззидани от потъмнели стогодишни тухли, с решетки на прозорците и снопове увиснали кабели и жици. Задните врати също бяха еднакви. Масивни стогодишни врати, които се отварят навътре. До една бяха дървени, но по някое време — вероятно преди петдесетина години — някой бе завинтил листове ламарина върху долната им половина. Може би като част от усилията на нов собственик да реновира сградите. Металните листове носеха следите от половинвековна употреба, от товарене и разтоварване, ритане и блъскане, влизане и излизане с товарни колички.

Ричър ги огледа внимателно. Номер седем и девет изглеждаха по-очукани от номер осем. Много по-очукани. Номер осем бе в чудесно състояние като за петдесет години.

— Мисля, че е тази — каза Ричър. — Никой не влиза и излиза от заложна къща с товарна количка. Случва се твърде рядко. Например ако някой като Бартън донесе огромна тонколона. Всички останали стоки тук се побират в ръка или джоб.

Вратата бе заключена отвътре. Не беше противопожарен изход. Защото помещението не бе бар или ресторант. То следваше различни разпоредби. Дървото на вратата изглеждаше солидно. Рамката — не чак толкова. Като че ли бе направена от по-мека дървесина, която въпреки многобройните слоеве боя бе започнала да гние.

— Какво би направила морската пехота? — попита Ричър.

— Базука — отвърна Хоган. — Най-добрият начин да проникнеш в сграда. Натискаш спусъка и влизаш през обвита в дим дупка в стената.

— Ако нямаш базука?

— Явно ще се наложим да разбием вратата. Най-добре да го направим от първия път. Наблизо сигурно има една дузина бандити, които ще се притекат на помощ. Не бива да им предоставяме тази възможност.

— В морската пехота учиха ли ви как се разбиват врати?

— Не, даваха ни базуки.

— Силата е равна на произведението от масата и ускорението. Трябва да се засилиш и да забиеш крак във вратата.

— Аз ли?

— Точно под дръжката.

— Мислех, че трябва да се целя над нея.

— Възможно най-близо до ключалката. Където е езичето. Тъкмо там рамката е най-слаба. Нали са я издълбали, за да направят място за езичето. Това е целта ти. Винаги рамката поддава. Никога вратата.

— Сега ли?

— Ще бъдем точно зад теб.

Хоган отстъпи назад, перпендикулярно на вратата, на три-четири метра от нея, залюля се леко напред-назад, а после се втурна напред с онази решимост, която Ричър бе виждал по телевизията у състезателите на висок скок, устремили се към нов рекорд. Хоган бе по-млад, освен това бе музикант, следователно притежаваше енергията и ритъма, необходими за целта. За това Ричър възложи тази задача именно на него. Оказа се, че е постъпил правилно. Хоган връхлетя, подскочи, завъртя се във въздуха, вдигна крак в последния момент и стовари пета под дръжката на бравата. Приличаше на вбесен готвач, току-що стъпкал хлебарка — силно, рязко и точно навреме. Вратата отлетя назад, Хоган влетя през прага и се препъна вътре, но размаха ръце, за да запази равновесие. Ричър го последва, а миг по-късно и Аби се озова в тъмния коридор. Тримата продължиха към стъклената врата с надпис Служебен вход от другата страна.

Нямаха причина да спират. Нямаха и възможност. Хоган влетя през стъклената врата, последван от Ричър, който пък бе последван от Аби. Озоваха се в салона на заложната къща, точно зад щанда, непосредствено зад касовия апарат. Завариха дребен човечец с лице на невестулка да се обръща изумено към тях. Хоган наведе рамо и го удари в гърдите. Дребосъкът се блъсна в щанда и отскочи назад, право в ръцете на Ричър, който го хвана, завъртя и опря пистолет в слепоочието му. Не беше сигурен кой от двата хеклера държи. Беше го избрал на сляпо. Но нямаше значение. Защото знаеше, че и двата работят.

Аби обезоръжи продавача. Хоган откри дневника на продажбите. Голям тефтер, изписан на ръка. Може да бе законово изискване, а може да бе и традиция в бизнеса. Хоган плъзна показалец по редовете.

— Ето! — възкликна той. — Мария Шевик, венчални халки, пръстени с малки диаманти, часовник със счупено стъкло. Осемдесет долара.

Ричър се обърна към продавача.

— Къде са тези неща?

— Мога да ви ги донеса — отвърна дребосъкът.

— Смяташ ли, че осемдесет долара са справедлива цена?

— Справедливо е онова, което пазарът може да понесе. Зависи колко са отчаяни хората.

— А ти колко отчаян си сега? — попита Ричър.

— Мога да ви донеса нещата ей сега.

— Какво друго?

— Мога да добавя няколко бижута. Нещо хубаво… с по-едри диаманти може би.

— Имаш ли пари?

— Да, разбира се.

— Колко?

— Около пет бона. Можете да ги вземете всичките.

— Знам, че можем — отвърна Ричър. — Това се подразбира от само себе си. Можем да вземем всичко, което пожелаем. Но това е най-малкият ти проблем. Защото не става въпрос за обикновена сделка. Ти не само си измамил възрастната жена, но и си хукнал отсреща, за да я издадеш на онези типове. Защо го направи?

— От Киев ли сте?

— Не — отвърна Ричър. — Но веднъж ядох пиле по киевски. Беше доста вкусно.

— Какво искате от мен?

— С Грегъри е свършено. Трябва да решим дали ще го последваш или не.

— Получих съобщение, трябваше да се подчиня. Нямах избор. Такива са условията, човече.

— Какви условия?

— Навремето магазинът беше мой. Той ми го отне. След което ме накара да му плащам наем. А има и неписани условия.

— Да доносничиш.

— Нямах избор.

— Какво е разположението там?

— Моля? — попита продавачът.

— Разположението на помещенията — поясни Ричър.

— Влизате в коридор, който тръгва наляво. Вдясно има врата, която води към диспечерската служба. Истинска служба на истинска таксиметрова компания. Вие обаче продължавате направо, към задната част на сградата. Там има заседателна зала. Минавате през нея и излизате в друг коридор, който води до офисите. Последният е на Данило. Трябва да минете през офиса на Данило, за да стигнете до този на Грегъри.

— Колко често ходиш там?

— Само когато се налага.

— Ти работиш за тях, макар да не го искаш.

— Това е самата истина.

— Всички твърдят така.

— Не се съмнявам. Но аз съм искрен.

Ричър не каза нищо. Аби се обади:

— Не.

Хоган също каза:

— Не.

— Донеси нещата, за които говорихме — нареди Ричър.

Дребосъкът донесе венчалните халки, пръстените с малки диаманти, часовника със счупено стъкло. Сложи ги в плик. Ричър прибра плика в джоба си. Плюс всички пари от касата. Около пет бона. Не бяха кой знае колко, но Ричър обичаше парите в брой. Винаги ги бе обичал. Обичаше усещането, обичаше тежестта им в джоба си. Хоган огледа рафтовете в заложната къща, откъсна кабелите на няколко стари прашасали стереоуредби и върза продавача с тях. На човечеца нямаше да му е удобно, но щеше да оцелее. Все някой щеше да го намери и освободи. А какво щеше да се случи след това, зависеше само от него.

Ричър, Аби и Хоган оставиха продавача на пода зад щанда. Пристъпиха към витрината на заложната къща и погледнаха през мръсните прозорци право към диспечерската служба от другата страна на улицата.