Едно на милион

28

Вантреска върна видеоклипа от самото начало, но преди да го пусне, обясни:

— Като цяло ситуацията е доста странна. Освен всичко останало украинците са силно обезпокоени, тъй като са изгубили доста хора. Двама загинали в катастрофа пред автосалон на „Форд“. Двама инкасатори, ликвидирани в района на ресторантите. Други двама отвлечени от салон за масаж. И накрая, двама безследно изчезнали, които са наблюдавали дома на Аби. Общо осем.

— Същинска касапница — отбеляза Ричър.

— Интересното е, че обвиняват албанците за първите шест жертви — продължи Вантреска. — При последния случай обаче езикът се променя. Сега обвиняват теб. Предполагат, че те е изпратил някой от Ню Йорк или Чикаго, за да разчистиш терена. Разпратили са нещо като бюлетин, с който те обявяват за издирване. Под името Шевик. Което в крайна сметка може да се окаже сериозен проблем.

Вантреска кликна върху дисплея на телефона на Аби и пусна видеото. Отначало със скоростта, с която тя го бе заснела. В дясната част на екрана се виждаше сянката на пръста, който се плъзгаше от горе надолу. Вантреска спря записа, върна го малко назад и отново го спря, тъй като бе открил търсеното съобщение. То съдържаше текст и снимка. Арън и Мария Шевик плюс Абигейл Гибсън в коридора на семейство Шевик. Тримата изглеждаха изненадани, объркани, озадачени. Ричър си спомни звука, който бе чул през кухненската врата. Тихото изщракване. Мобилен телефон, който играе ролята на фотоапарат.

— Текстът под снимката твърди, че това са Джак, Джоана и Абигейл Ричър — продължи Вантреска.

Той прехвърли още четири съобщения и се спря на петото.

— Тук вече са разбрали, че Абигейл Ричър всъщност е Аби Гибсън. Следващото съобщение гласи, че изпращат човек в работата ѝ, за да вземе домашния ѝ адрес.

Вантреска пусна видеото.

— Тук вече разполагат с адреса и изпращат кола пред дома ѝ. Екипът е получил заповед да я доведе за разпит веднага щом я открие.

— Всичко е добре, когато свършва добре — каза Ричър.

— Става още по-зле — възрази Вантреска.

Пусна отново видеото и спря на голямо по обем съобщение на кирилица, получено по-късно същия ден. Прочете го на глас:

— „Получихме информация, че възрастна жена на име Джоана Ричър (на снимката горе) е посетила заложната къща и се е подписала като Мария Шевик.“

— По дяволите! — възкликна Ричър. — Заложната къща тяхна ли е?

— Трябвало е да се досети. Почти всичко западно от Сентър Стрийт се намира под контрола на украинците. Проблемът е, че е оставила истинското си име. Това означава, че най-вероятно е посочила истинския си адрес и истинския номер на социалната си осигуровка. Така украинците се озовават на крачка от откритието, че е законна съпруга на Арън Шевик. Оттук нататък с лекота ще разберат кой, кой е. След което ще се задействат максимално бързо. Вече дежурят пред дома им.

— Това ще ги въвлече в екзистенциална криза. Кого искат да пипнат? Човекът, който се представя за Арън Шевик, или истинския Арън Шевик, който им дължи пари и си играе игрички с тях? В края на краищата какво означава терминът „самоличност“? Трябва да си отговорят първо на този въпрос.

— „Уест Пойнт“ ли си завършил?

— Как разбра?

— Твърде много празни приказки. Работата може да стане много дебела. Очевидно е, че украинците искат да пипнат човека, който се представя за Шевик, и няма да се спрат пред нищо. Някой може да пострада. Включително хората в тази къща.

Ричър кимна.

— Знам — каза той. — Повярвай ми. Отнасям се изключително сериозно към случилото се. Но не виждам какво мога да направя относно физическата им безопасност. Не и денонощно. Единственото разумно решение е да ги отведа на сигурно място. Но къде? Не разполагам с необходимите ресурси. — Ричър замълча за кратко и продължи: — Обикновено в подобни случаи казвам: „Идете при дъщеря си“. Сигурен съм, че семейство Шевик с радост биха го направили.

Вантреска превъртя видеото до съобщение, изпратено предишната вечер.

— Тук споменаваш името на Труленко пред онзи охранител — каза той. — Оттук разговорът тръгва в две различни посоки. Едната е свързана с теб. Не могат да разберат защо човек, който взема кредити от лихвари, задава подобни въпроси. Това са два различни свята. Оттук стигат до извода, че си провокатор, изпратен от външна организация.

— Втората насока е свързана със самия Труленко — намеси се Аби. — Споменават името му два пъти. Първо, проверяват състоянието му и оценяват заплахата. Всичко изглежда наред. След което обаче започват да се тревожат.

— Защото им се измъкнах — каза Ричър. — Когато ти ме дръпна през вратата. Знаят, че съм на свобода.

— Изтеглили са четири екипа от обичайните им задължения и са им наредили да охраняват външния периметър. Онези, които са пазели Труленко до момента, са станали негови персонални телохранители. Обявили са ситуация Б, което според мен е някакво ниво на тревога. Очевидно е предварително планирано, вероятно репетирано или дори използвано преди.

— Добре — отвърна Ричър. — Какво означава екип? Двама души с кола?

— Би трябвало да си наясно.

— Следователно общо осем души. Изпратени като подкрепление на… колко са били в самото начало? Колко души са охранявали Труленко, когато не е имало заплаха? Едва ли са били повече от четирима, след като толкова лесно ги прехвърлят като негови телохранители. И така, тези четиримата плюс други осем, които пазят външния периметър.

— Сам срещу дванайсет души.

— Не и ако избера подходящо място във въпросния периметър. Открия ли пролука, ще се промъкна.

— В най-добрия случай ще се изправиш срещу четирима.

— Не виждам особена полза от цялата тази информация, ако там не се съобщава къде трябва да се явят допълнителните осем души. Трябва ми адресът на Труленко.

Вантреска не отговори.

Ричър погледна Аби.

— Написали са къде е Труленко.

— Но?

— Думата е ужасно трудна. Потърсих значението ѝ къде ли не. Първоначално е означавала кошер, гнездо или дупка. Или и трите. Или нещо средно. От една страна, думата може да е свързана с нещо, което бръмчи, лети или рови, но от друга, твърде много думи с древен произход са неточни от гледна точка на биологията. Струва ми се, че понастоящем този израз се използва единствено като метафора. И ме подсеща за онези филми, които показват някой луд учен в лаборатория, пълна със странни апарати, през които преминават искри от енергия.

— Нещо като команден център?

— Именно.

— С други думи, съобщението гласи: „Явете се в командния център“?

— Очевидно знаят къде се намира.

— Хората, с които разговарях, нямат представа къде е той — отбеляза Ричър. — Попитах ги, а те отвърнаха, че не знаят, и аз им вярвам. Това е секретна информация. Което означава, че новите екипи, изпратени да охраняват Труленко, се състоят от доверени хора, разположени по-високо в йерархията.

— Звучи логично — каза Вантреска. — Това е елитът сред тези отрепки. Мобилизират само най-добрите за ситуация Б.

— Казах ти — обади се Хоган. — Единственият начин да се добереш до Труленко е да минеш през висшите нива на организацията.

— Лудост! — възкликна Бартън.

Вантреска и Аби седнаха на кухненската маса и се заеха да разчетат съобщенията на албанците, като използваха същата система. Вантреска не знаеше добре езика, но самите съобщения бяха написани на по-литературен език, с по-малко граматически грешки в сравнение с украинските. Затова и работата потръгна по-бързо. А и беше по-малко като обем. Защото онова, което ги интересуваше, се бе случило през последните няколко часа. Част от информацията звучеше познато. Албанците също бяха взели Ричър за провокатор, изпратен от външна организация. Но друга част от нея беше нова. Бяха засекли бялата тойота. Бяха видели Ричър и Аби да излизат от нея, след като я бяха зарязали в пустия квартал. Дребничка жена с къса черна коса и голям и грозен здравеняк с къса руса коса. Обявени за издирване.

— Мислех, че външността ми е най-обикновена — отбеляза Ричър.

— Дори красива по един по-суров начин — каза Аби. — Но не и грозна.

— Има една детска песничка — каза Ричър. — „Тояги и камъни костите ми може да строшат, но думите нивга не ще ме сломят.“

— Може, може — възрази Вантреска, който бе стигнал до края на видеото. До последното съобщение на албанците. — Издирват те активно. Определили са приблизително настоящото ти местоположение. Предполагат, че се намираш в правоъгълник от дванайсет улици.

— В него ли попадаме?

— Близо до идеалния му географски център.

— Това не е добре — каза Ричър. — Явно разполагат с доста информация.

— И с доста контакти на местно ниво. Имат дял в почти всеки бизнес. Разполагат с много очи зад много прозорци, с много коли на много улици.

— Говориш така, сякаш си ги проучвал.

— Както казах, умея да слушам. Всеки има да разкаже някоя история. Защото рано или късно се сблъсква с тях. С каквото и да се занимаваш, това е цената, която трябва да платиш, за да продължиш да въртиш бизнеса си източно от Сентър Стрийт. Хората са свикнали. Дори го намират за разумно. Десет процента, като църковния десятък едно време. Или като данъците. И никой нищо не може да промени. Затова пък всичко е наред. Докато си плащаш. А държа да отбележа, че всички си плащат. Защото това са опасни хора.

— Говориш сякаш от личен опит.

— Преди два месеца помагах на една журналистка от Вашингтон да напише репортаж за нашия град. Имам разрешително за частен детектив. Телефонният ми номер е публикуван във всички указатели. Нямам представа каква беше темата на репортажа. Така и не ми каза. Но предполагам, че беше свързан с организираната престъпност, защото се интересуваше най-вече от това. И от албанците, и от украинците. Честно казано, повече от украинците. С такова впечатление останах. Но беше сгафила нещо на изток от Сентър Стрийт и първата ѝ среща беше с албанците. Обсъдили проблема лично, така да се каже. Шайка албанци и тя съвсем сама в задната стаичка на един ресторант. Когато излезе, ме помоли да я откарам направо на летището. Дори не се отбихме в хотела, за да си вземе багажа. Беше уплашена. Не. Ужасена. Движенията ѝ бяха като на сомнамбул. Взе първия полет и никога не се върна. След като са в състояние да постигнат този ефект в резултат на един-единствен разговор, не се съмнявай, че могат да накарат куп хора да се оглеждат за двама непознати. Те всяват страх. И така получават информация.

— Това не е добре — отвърна Ричър. — Не искам да ви създавам проблеми.

Бартън и Хоган не казаха нищо.

— Не можем да използваме хотели — обади се Аби.

— Или можем? — каза Ричър. — Дали не трябва да постъпим точно така? И да ускорим процеса.

— Не сте готови — изтъкна Хоган.

— Останете тази нощ — обади се Бартън. — И бездруго вече сте тук. Съседите нямат рентгеново зрение. Утре по обед имаме участие. Ако ви трябва превоз, можете да се качите в микробуса. Никой няма да ви види.

— Къде е участието ви?

— В един бар, западно от Сентър Стрийт. По-близо до Труленко, отколкото сте в момента.

— А този бар има ли си охранител?

— Разбира се. Най-добре да ви оставим зад ъгъла.

— Или не, ако искаме да ускорим процеса.

— Ние работим там, човече. Тези участия са важни за нас. Направи ни услуга и ускори процеса на друго място. Ако се налага. Макар искрено да се надявам, че няма да се стигне до това. Защото е лудост.

— Разбрахме се — отвърна Ричър. — Утре ще дойдем с вас. Много ви благодаря. Благодаря ви и за гостоприемството тази вечер.

Вантреска си тръгна след десет минути. Бартън заключи вратата. Хоган си сложи слушалките и запали цигара с марихуана с размерите на палеца на Ричър. Ричър и Аби се качиха на горния етаж, в стаята с усилвател за китара вместо нощно шкафче. Поредното съобщение не успя да стигне до телефона на украинците, скрит в празна метална пощенска кутия на три преки от тук. Минута по-късно същото се случи и с албанския телефон.