Едно на милион

2

Мъжът с парите знаеше къде отива. Това беше очевидно. Не се озърна нито веднъж, за да се ориентира къде се намира. Просто излезе от автогарата, зави на изток и закрачи уверено. Без никакво колебание. Но и без да бърза. Вървеше бавно, в ритъм, който наподобяваше тръс. Раменете му бяха приведени. Изглеждаше уморен, дори съсипан. Не излъчваше капка ентусиазъм. Сякаш се придвижваше между две точки, които му се струват еднакво непривлекателни.

Младежът с брадичката вървеше на два метра след него. Личеше си, че трудно поддържа тази дистанция и едва се сдържа да не ускори ход. Не му беше лесно. Все пак той беше висок, дългокрак и кипеше от възбуда. Нямаше търпение да изпълни плана си. Но мястото не бе подходящо. Прекалено равно и открито. Тротоарите бяха широки, улицата бе с четири платна, на светофара отпред три коли чакаха да светне зелено. А това означаваше трима отегчени шофьори, които вероятно се оглеждат насам-натам. Плюс някой и друг пътник. Все потенциални свидетели. Не, за младежа с брадичката бе по-добре да изчака.

Мъжът с парите спря на ъгъла в очакване да пресече. Гледаше право пред себе си. А там започваха по-тесни улици, от двете страни на които се издигаха по-стари сгради и които бяха притиснати от високи тухлени огради.

Мястото определено бе подходящо.

Светна зелено. Мъжът с парите затътри крака по асфалта. Походката му бе унила, примирена. Младежът с брадичката го следваше на по-малко от два метра. Ричър съкрати леко разстоянието. Усети, че моментът наближава. Хлапето нямаше да чака още дълго. Нямаше да пропусне добрия шанс в очакване на идеалния, който можеше да не настъпи изобщо. Щеше да се впусне в действие в рамките на следващите две преки.

Двамата вървяха в индианска нишка, един зад друг, на приблизително еднакво разстояние, без да обръщат внимание на околните. Участъкът до първата пряка изглеждаше особено подходящ — отпред и отстрани по-специално, но отзад си оставаше прекалено открит. Затова младежът с брадичката се държеше на дистанция, докато мъжът с парите не пресече втората пряка. Която изглеждаше доста изолирана. Потънала в сянка и в двата края. Виждаха се няколко изоставени сгради, чиито врати и прозорци бяха заковани с дъски, отдавна затворена закусвалня и счетоводна къща с мръсни прозорци.

Идеално.

Време за действие.

Ричър предположи, че хлапакът ще направи своя ход точно тук. Предположи също така, че той първо ще се огледа нервно във всички посоки, включително назад, затова се скри зад един ъгъл и изчака секунда, две, три… Което би трябвало да е достатъчно и за най-зоркия поглед. После излезе иззад ъгъла и видя, че младежът с брадичката съкращава разстоянието, което го дели от мъжа с парите. Няколко бързи нетърпеливи крачки с дългите си крака и хлапакът бързо настигна мъжа с парите. Ричър не обичаше да тича, но в случая нямаше избор.

Закъсня. Хлапакът с брадичката блъсна мъжа с парите, който полетя напред и се просна тежко на улицата, при което удари ръцете, коленете и главата си. Хлапакът посегна към джоба на мъжа още докато той падаше, и измъкна плика. В този момент пристигна Ричър, който може да тичаше тромаво, но с ръста си от сто деветдесет и три сантиметра и теглото си от над сто и десет килограма бе същинска планина от мускули и кости. Която се стовари върху кльощавото хлапе, надвесено над мъжа. И то тъкмо когато се изправяше. Ричър заби рамото си в него и младежът полетя във въздуха като някое от онези чучела, които производителите на автомобили използват при тестовете за здравина. Миг по-късно хлапакът се приземи върху бордюра, разперил дългите си крайници. Горната половина от тялото му се бе проснала на тротоара, долната лежеше в канавката. Изобщо не помръдна.

Ричър отиде при него и взе плика. Не беше запечатан. Касиерите в банките никога не ги запечатваха. Най-горната банкнота бе стодоларова. Най-долната — също.

Ричър прокара пръст по пачката. Всички банкноти бяха стотачки. А това означаваше хиляди долари. Може би петнайсет бона. Дори двайсет.

Погледна назад. Възрастният мъж надигаше глава. Изглеждаше замаян и уплашен. На лицето му имаше рана. От падането. А може би от носа му течеше кръв.

Ричър вдигна плика в ръката си. Възрастният мъж впери поглед в него. Опита се да се изправи, но не успя.

Ричър се върна при него.

— Нещо счупено? — попита той.

— Какво се случи? — отвърна му с въпрос мъжът.

— Можете ли да се движите?

— Мисля, че да…

— Добре, обърнете се.

— Тук ли?

— Да, по гръб — настоя Ричър. — Тогава ще ви помогна да седнете.

— Какво се случи?

— Първо трябва да проверя дали сте добре. Може да се наложи да повикам линейка. Имате ли телефон?

— Без линейка — отвърна мъжът. — Без лекари.

Той пое дълбоко дъх, стисна зъби и се завъртя бавно-бавно, докато най-накрая легна по гръб. Приличаше на човек, който току-що е сънувал кошмар.

После издиша.

— Къде ви боли? — попита Ричър.

— Навсякъде.

— Както обикновено или по-зле?

— Мисля, че както обикновено.

— Добре тогава.

Ричър постави длан на гърба му, високо, между лопатките, и го изправи в седнало положение, след което го издърпа до бордюра с крака на улицата. Прецени, че така ще му бъде много по-удобно.

— Майка ми все ми повтаряше да не си играя в канавките — направи опит да се усмихне възрастният мъж.

— И моята — каза Ричър. — Но това тук не е игра.

С тези думи той подаде плика на възрастния мъж. Той го пое и го стисна здраво, след което го опипа с върховете на пръстите си, сякаш за да се увери, че е истински. Ричър седна до него. Мъжът надзърна в плика.

— Какво се случи? — попита отново той. После посочи. — Да не би това хлапе да ме нападна?

Младежът с брадичката продължаваше да лежи неподвижно на земята на пет-шест метра вдясно от тях.

— Следеше ви още от автобуса — обясни Ричър. — Забеляза плика в джоба ви.

— И вие ли бяхте в автобуса?

Ричър кимна.

— Слязох на автогарата веднага след вас.

Възрастният мъж прибра плика в джоба си.

— Благодаря ви от дъното на душата си — каза той. — Нямате представа колко съм ви задължен. Просто не мога да го изрека с думи.

— Няма нищо.

— Спасихте ми живота.

— За мен е удоволствие.

— Май съм длъжен да ви предложа награда.

— Не е необходимо.

— И бездруго не мога да го направя — каза мъжът и докосна джоба си. — Парите са за едно плащане, което трябва да направя. Много е важно. Трябват ми до последния цент. Много съжалявам. Извинявам се… Толкова ми е неудобно…

— Няма защо — отвърна Ричър.

Хлапакът, който лежеше на земята на пет-шест метра от тях, се надигна бавно и застана на четири крака.

Мъжът с парите каза:

— Без полиция, моля!

Младежът погледна към тях. Беше замаян, целият трепереше, но реши, че е достатъчно далече. Дали да не побегне?

— Защо не искате да извикаме полиция? — попита Ричър.

— Видят ли толкова пари в брой, ще започнат да задават въпроси.

— Въпроси, на които не искате да отговорите?

— На които не мога да отговоря.

Хлапакът се изправи. Олюля се, но побягна с последни сили, целият охлузен и раздърпан, със зле координирани движения. Въпреки това тичаше достатъчно бързо. Ричър не му обърна внимание. Стигаше му толкова тичане за днес.

Мъжът с парите заяви:

— Трябва да тръгвам.

Лицето му бе ожулено, горната му устна бе изцапана с кръв от носа му, който бе ударил здраво при падането.

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита Ричър.

— Добре-зле, трябва да тръгвам.

— Искам да видя, че можете да се изправите сам.

Възрастният мъж не успя. Или бе останал без сили, или краката не го държаха, или и двете. Ричър трудно можеше да прецени. Помогна му да се изправи. Мъжът стоеше в канавката с наведена глава и свити рамене и се взираше в отсрещния тротоар. Завъртя се настрани с усилие и запристъпва на място.

Не можа да вдигне крак и да стъпи на тротоара. Всъщност вдигна крак, но не успя да го придвижи десетина сантиметра напред, явно коляното му не бе в състояние да понесе товара. Нищо чудно да го бе ударил и да бе отекло. Панталонът му бе скъсан точно на мястото, където би трябвало да се намира капачката. Раната явно бе сериозна.

Ричър застана зад него, постави длани под лактите му и го повдигна във въздуха. Възрастният мъж се озова в нещо като безтегловност и се почувства като астронавт, стъпил на Луната.

— Можете ли да вървите? — попита Ричър.

Мъжът се опита. Направи няколко малки крачки, немощни и предпазливи, но всеки път, когато десният му крак поемеше тежестта на тялото, той трепваше от болка и изохкваше.

— Къде трябва да отидете? — попита Ричър.

Мъжът се огледа, сякаш за да се увери къде се намира.

— Още три преки — каза той. — От другата страна на улицата.

— Това са доста бордюри — отбеляза Ричър. — Доста стъпки нагоре и надолу.

— Ще ги заобиколя.

— Покажете ми как — подкани го Ричър.

Мъжът тръгна на изток. Влачеше бавно крака, разперил леко ръце, сякаш за да запази равновесие. Потрепването стана по-видимо, а охкането по-силно. Може би болката се усилваше.

— Трябва ви бастун — каза Ричър.

— Трябват ми много неща.

Ричър заобиколи, застана от дясната му страна, хвана го под лакътя и пое част от тежестта. От гледна точка на механиката пое ролята на бастун или патерица. Сила, насочена нагоре, към рамото на мъжа. Нютонова физика.

— Опитайте сега — каза Ричър.

— Не можете да дойдете с мен.

— Защо?

— И бездруго направихте достатъчно.

— Това не е истинската причина. Ако беше, щяхте да кажете, че нямате право да ме молите за нещо подобно. Щяхте да използвате по-общи и по-любезни думи. Но вие бяхте съвсем конкретен. Заявихте, че не мога да дойда с вас. Защо? Къде отивате?

— Не мога да ви кажа.

— Не можете да стигнете там без мен.

Мъжът пое дъх и издиша, а устните му помръднаха, сякаш репетираше отговора си. Вдигна ръка и докосна ожуленото си чело, после скулата и накрая носа. Отново трепна.

— Помогнете ми да пресека улицата и да стигна до онази пряка. А после си тръгнете, приберете се у дома. Това е най-голямата услуга, която можете да ми направите. Говоря сериозно. Ще ви бъда благодарен. Вече съм ви благодарен. Надявам се разбирате.

— Не, не разбирам — отвърна Ричър.

— Не бива да водя никого.

— Кой казва?

— Не мога да ви отговоря.

— Представете си, че отивам в същата посока. Вие ще се озовете там, накъдето сте се запътили, а аз ще продължа по пътя си.

— Но така ще разберете къде съм отишъл.

— И бездруго знам.

— Но как е възможно?

Ричър бе виждал всякакви градове из цяла Америка — на изток, на запад, на север и на юг — с какво ли не население, възраст, икономически условия. Добре познаваше ритъма им на живот, основните принципи, които ги движеха. Познаваше историята, запечатана в тухлите им. Улицата, на която се намираше, приличаше на стотици хиляди други, източно от Мисисипи. Офиси и складове на търговци на едро на платове и храни, тук-там някой продавач на дребно на по-специализирани стоки, производители на дрехи, обувки и килими, някой и друг адвокат, спедитор, брокер на недвижими имоти, туристически агент… Плюс стаи под наем в задните дворове.

Всички тези места са кипели от живот в края на XIX и началото на XX в., но сега пустееха и се рушаха. Това обясняваше затворената закусвалня и дъските по витрините на останалите сгради. Все пак някои места се оказваха по-издръжливи от други. Оцеляваха по-дълго. Проявяваха повече инат.

— Три преки източно от тук, от другата страна на улицата — каза Ричър. — Отивате в онзи бар.

Мъжът не каза нищо.

— За да извършите плащане — продължи Ричър. — В бара преди обед. Следователно става въпрос за някой местен лихвар. На това залагам. Петнайсет или двайсет бона. Което означава, че сте загазили. Вероятно сте продали колата си. Получили сте по-добра цена в съседен град. Вероятно сте се свързали с колекционер. И тъй като сте обикновен човек, вероятно колата ви е била стара. Отишли сте с нея, но сте се върнали с автобуса. Използвали сте банката на купувача. Касиерът е сложил парите в плик.

— Кой сте вие?

— Барът е обществено място. И аз ожаднявам като всички останали. Може да има кафе. Ще седна на друга маса. А вие ще се престорите, че не ме познавате. Ще ви трябва помощ, за да стигнете до там. Коляното ви ще се подуе.

— Кой сте вие? — повтори възрастният мъж.

— Казвам се Джак Ричър. Бях военен полицай. Обучен съм да забелязвам всичко необичайно.

— Беше шевролет. „Каприс“. От старите. Напълно оригинален. В идеално състояние. Много малък пробег.

— Не разбирам нищо от коли.

— Днес хората си падат по старите шевролети.

— Колко получихте?

— Двайсет и две хиляди и петстотин.

Ричър кимна. Сумата се оказа по-голяма, отколкото очакваше. В чисто нови банкноти, натъпкани плътно една до друга в плика.

— И дължите цялата сума? — попита той.

— Трябва да се разплатя до дванайсет часа — отвърна възрастният мъж. — След това тя се увеличава.

— По-добре да тръгваме тогава. Едва ли ще стигнем бързо.

— Благодаря ви — каза възрастният мъж. — Аз съм Арън Шевик. Задължен съм ви до гроб.

— Проява на доброта между непознати — отвърна Ричър. — Едно от нещата, които движат света. Някой дори бе написал пиеса на тази тема.

— Тенеси Уилямс — уточни Шевик. — Трамвай „Желание“.

— С удоволствие бих се качил на трамвай, ако имаше такъв. Три преки срещу билетче от двайсет и пет цента? В момента това ми се струва изгодна сделка.

Двамата тръгнаха към бара. Ричър пристъпваше с къси бавни крачки, а Шевик подскачаше и куцукаше, извърнат на една страна благодарение на Нютоновата физика.