Едно на милион

32

Беше прекалено тъмно, за да преценят дали градината е хубава, но ако съдеха по смътните очертания, както и по неизбежния физически контакт, това бе най-обикновен двор, засаден с най-обикновени растения. Отначало стъпиха върху жилава гъста трева, вероятно някакъв нов хибриден сорт, влажна и хлъзгава от утринната роса. После се появи по-твърд участък, застлан с натрошени шисти, вероятно алея, а може би леха, посипана с мулч. Накрая изникнаха бодливи иглолистни растения, които задраха шумно торбите с покупките.

После се появи вратичка в оградата, която, ако се съдеше по състоянието на моравата, се отваряше и затваряше поне по веднъж на всеки две седмици. Въпреки това пантите бяха ръждясали и съответно изскърцаха силно. В един момент някъде отдалече долетя звук, който бе нещо средно между лай, вик и стон. Кратък, но силен.

Ричър и Аби замръзнаха на място.

Не последва нов звук. Не се разлая куче.

Двамата се провряха през вратичката, извърнати леко настрани — първо покупките в едната ръка, после покупките в другата ръка. В сумрака се появи задната ограда. Която бе задна ограда и на семейство Шевик. Защото дворът им бе огледален образ на този. Би трябвало. На теория. Ако Ричър и Аби се бяха озовали на правилното място.

— Всичко е наред — прошепна Аби. — Тук е. Трябва да е тук. Не може да сме сбъркали. Това е като да броиш квадратчета на шахматната дъска.

Ричър се изправи на пръсти и надзърна през оградата. Видя сивкавата задна фасада на къща с битумен покрив. Хем същата, хем различна. Тя беше. Разпозна я по мястото, където моравата опираше в задната стена, защото именно тук бяха направени онези семейни снимки. Войникът и момичето с рокля на цветя, същата двойка година по-късно с бебе в ръце, същата двойка осем години по-късно с осемгодишната Мария Шевик на фона на гъстата и тучна трева. Същата морава. Същата стена.

В кухнята светеше.

— Будни са — каза Ричър.

Прескачането на оградата ги затрудни, защото дъските бяха в окаяно състояние. По-рационалният подход изискваше да ги бутнат с рамо или да ги изкъртят с ритник. Отказаха се да го правят от етични съображения. Половината от енергията, изразходвана за прескачането на оградата, отиде в опити да запазят равновесие и да не се изтърсят от другата страна. Защото, когато се покатериха отгоре, оградата започна да се люлее и Ричър и Аби се почувстваха като циркови артисти. Опасяваха се, че в определен момент цялата ограда може да падне като прогнила завеса, при това по цялата дължина на двора. Аби се прехвърли първа и когато се озова от другата страна, Ричър ѝ подаде шестте торби с покупки — прехвърли ги една по една през оградата, като се опитваше да ги спусне колкото се може по-ниско от другата страна. Върховете на кедровите дъски опираха в лакътя му, докато всяка торба се спуснеше достатъчно ниско, за да може Аби да я вземе.

После дойде неговият ред да прехвърли оградата. Ричър бе два пъти по-тежък и три пъти по-непохватен от Аби. Оградата се залюля на метър в едната посока, после в другата. Накрая Ричър намери равновесната ѝ точка, удържа я да не падне и се претърколи от другата страна. Тромава маневра, в резултат на която се озова по гръб в цветната леха, но пък оградата остана цяла.

Двамата с Аби отнесоха покупките до кухненската врата и почукаха по стъклото. Надяваха се никой от двамата Шевик да не получи сърдечен удар. Разминаха се с ахкане, охкане, кършене на пръсти, затруднено дишане и солидна доза неудобство заради домашните халати, но Арън и Мария Шевик бързо се съвзеха. Впериха погледи в торбите с покупки със смесени чувства, изписани на лицата им. Срам, изгубена гордост и празни стомаси. Ричър ги помоли да направят кафе. Аби се зае да зарежда с продукти хладилника и кухненските шкафове.

— Будни сме, тъй като получихме обаждане от болницата — обясни Мария Шевик. — Там явно работят денонощно. А и ние самите им бяхме казали, че могат да ни звънят по всяко време. Предполагам, че са го отбелязали в документите, които попълнихме. Утре сутринта ще направят ново изследване със скенер. Още са много развълнувани.

— Ако платим — поясни Арън Шевик.

— Колко искат този път? — попита Ричър.

— Единайсет хиляди.

— Кога?

— Днес, до края на работния ден.

— Предполагам, че вече сте погледнали под дюшеците.

— Да. И открих само едно копче. От мой стар панталон. Търсих го цели осем години. Мария вече го заши.

— Още е много рано — каза Ричър. — До края на работния ден остава доста време.

— Отначало решихме да пропуснем това изследване — продължи Арън. — В края на краищата какво ще научим от него? Ако новините са добри, то ще ни зарадва, разбира се, но така задоволяваме собственото си любопитство, собствените си желания… това не е медицина. Ако новините са лоши, не искаме да ги знаем. Ето защо не бяхме сигурни какво щяхме да получим срещу нашите единайсет хиляди долара. Тогава лекарите заявиха, че трябва да установят какъв прогрес са отбелязали. И на тази база да определят новите дози на лекарствата. Да ги увеличат или намалят. Трябвало да бъдат много прецизни, в противен случай можело да навредят.

— Как им плащате обикновено?

— С банков превод.

— Приемат ли пари в брой?

— Защо?

— Обикновено това е най-бързият начин на плащане, особено когато някой бърза.

— Но откъде ще ги вземем?

— Всеки нов ден носи нови възможности. В най-лошия случай можем да продадем колата им. На някой дилър на „Форд“ например. Чух, че един от тях загубил няколко коли при катастрофа неотдавна.

— Да, приемат пари в брой — отвърна Арън Шевик. — В това отношение болницата прилича на казино. Цяла редица от касиери зад дебели бронирани стъкла.

— Добре — каза Ричър. — Радвам се да го чуя.

Той излезе в тъмния коридор и прекоси разстоянието, което го отделяше от предния прозорец. Огледа улицата. Линкълнът беше там. Същият. Голям, черен, неподвижен, покрит с капчици роса. В него имаше два неясни силуета. Глави и рамене, облегнати ниско на седалките. И пистолети несъмнено. Както и портфейли в джобовете. Вероятно натъпкани с банкноти като на бившето ченге от Тирана. Вероятно стотици долари. Но не и единайсет хиляди.

Ричър се върна в кухнята. Мария Шевик му подаде чаша кафе. Първата му за деня. Покани ги да останат за закуска. Тя щяла да я приготви. Можели да закусят заедно. Почти като празненство. Ричър искаше да откаже. Храната бе предназначена за двама възрастни хора, не за случайни гости. Освен това искаше да си тръгне преди изгрев-слънце. Докато още беше тъмно. Очакваше го тежък ден. Трябваше да свърши много неща. Но двамата Шевик явно придаваха по-особено значение на тази закуска, а и Аби се съгласи, затова Ричър се присъедини към нея. Впоследствие щеше да си зададе въпроса колко ли по-различно щеше да протече денят, ако не бе останал. Но нямаше да се замисли продължително върху отговора. След дъжд качулка. Напразна загуба на енергия. Гледай напред!

Мария Шевик изпържи яйца, после и бекон, сложи филийки в тостера, приготви втора кана кафе. Арън донесе стола от тоалетката в спалнята. Мария беше права. Към края си закуската се превърна в нещо почти като празненство. Аби разказа виц за мъж, болен от рак. Ричър не бе сигурен как ще го приемат Шевик. Актьорският инстинкт на Аби обаче не я подведе. След секунда мълчание Арън и Мария избухнаха в толкова силен смях, че раменете им се разтресоха. Двамата сякаш изпитваха невероятно облекчение, сякаш изживяваха катарзис. Мария плесна с длан по масата и разля кафето си, а Арън затропа с крака по пода и удари коляното си отново.

Ричър забеляза, че слънцето вече изгрява. Небето посивя, а после поруменя. Дворът отзад започна да добива очертания. От сумрака се появиха неясни форми. Оградата. Извивките на съседния покрив, покрит с битум.

— Кой живее там? — попита Ричър. — Чий двор прекосихме?

— Всъщност това е жената, която ни каза за Фисник — отвърна Арън. — Тя ни разказа една история за братовчеда на съпругата на племенника на другите ѝ съседи, който взел пари от гангстер в някакъв бар. Имам чувството, че е ходила там, за да го види с очите си. Може дори за да се срещне лично с него. Изведнъж си оправи колата, а няма никакви доходи.

Мария свари трета кана кафе. Какво пък толкова, помисли си Ричър. Слънцето вече се издигаше над хоризонта. Ричър не помръдна от мястото си и продължи да пие кафе. В един момент неизвестно как разговорът се върна към парите и изведнъж всички осъзнаха, че часовникът неумолимо отброява минутите. Краят на работния ден наближаваше.

— Болницата приема пари в брой и през нощта, нали? — попита Ричър. — Краят на работния ден засяга единствено банковите преводи. Ако касите са отворени, можете да внесете парите и миг преди да качат дъщеря ви в отделението.

— Но откъде ще ги вземем? — попита Арън. — Единайсет хиляди са много пари.

— Да не губим надежда — отвърна Ричър.

Двамата с Аби си тръгнаха по пътя, по който бяха дошли. Този път с празни ръце и по светло, но от това задачата им не стана по-лесна, макар че вървяха по-бързо. Оградата отново ги затрудни, а вратичката в предния двор проскърца все така шумно.

Колата им бе изчезнала.