Едно на милион

19

Ричър и Аби оставиха семейство Шевик в кухнята и се насочиха към нейната тойота. Ричър вече бе събрал багажа си. Четката за зъби беше в джоба му. Аби обаче искаше да се отбие у дома, за да си вземе някои неща, което беше разумно. На свой ред Ричър реши да се отбие при тримата адвокати, за да ги попита нещо. И двете дестинации се намираха на украинска територия. Но отиването до там би трябвало да е достатъчно безопасно, помисли си Ричър. Евентуално. От друга страна, украинците разполагаха с две снимки, може би дори с описанието на тойотата и регистрационния ѝ номер. Но все пак беше посред бял ден и двамата с Аби щяха да действат много бързо.

Достатъчно безопасно, помисли си Ричър. Евентуално.

Прекосиха западналия квартал с изоставените сгради и Ричър с лекота откри кантората на тримата адвокати, западно от Сентър Стрийт, близо до хотелите, в края на реновираната улица. Която през деня изглеждаше по съвсем различен начин. Всички офиси бяха отворени. Непрекъснато влизаха и излизаха хора. От двете страни на улицата бяха паркирани автомобили. Но сред тях нямаше черни линкълни. Нито мъже с бледи лица и черни костюми.

Достатъчно безопасно. Евентуално.

Аби намери свободно място и паркира. Двамата с Ричър слязоха и тръгнаха към кантората. Зад бюрата завариха само двама. От Айзък Мехай-Байфорд нямаше и следа. Тук бяха само Джулиан Харви и Джино Веторето. Харвард и Йейл. Щяха да му свършат работа. Поздравиха Ричър, здрависаха се с Аби и заявиха, че им е приятно да се запознаят.

— Ами ако Максим Труленко е скрил парите? — попита Ричър.

— Това е теорията на Айзък — каза Джино.

— Винаги се носят подобни слухове — добави Джулиан.

— Мисля, че този път това е самата истина — продължи Ричър. — Снощи подхвърлих името на Труленко на охранителя в заведението, в което работи Аби. Три минути по-късно се появиха четири горили с два автомобила. Впечатляваща реакция. Охрана на най-високо равнище. А тези хора не приемат друго освен плащане в брой. Следователно Труленко им плаща. И то по максимална тарифа, щом за три минути се появиха четирима души. Това означава, че Труленко разполага с пари.

— Какво се случи с четиримата? — попита Джино.

— Изгубиха ме — отвърна Ричър. — Но междувременно доказаха догадките на Айзък.

— Знаеш ли къде е Труленко? — попита Джулиан.

— Не съвсем.

— Трябва ни адрес, който да впишем в съдебния иск. И да замразим банковата му сметка. С каква сума смяташ, че разполага?

— Нямам представа — призна Ричър. — С повече от мен. Повече от семейство Шевик.

— Предполагам, че можем да заведем иск за сто милиона долара и да приемем каквото му е останало. С малко късмет ще се окажат достатъчно.

Ричър кимна. След което зададе най-важния си въпрос:

— Колко време ще отнеме?

— Делото никога няма да стигне до съда — обясни Джино. — Защото не могат да си го позволят. Знаят, че ще загубят. Ще сключат споразумение преди изслушванията в съдебната зала. Ще ни умоляват да сключим споразумение. Кореспонденцията ще се води предимно от адвокати, предимно по имейла. Единственият проблем ще бъде каква сума да оставим на Труленко, за да не прекара остатъка от живота си под някой мост.

— Колко време ще отнеме? — повтори Ричър.

— Шест месеца — отвърна Джулиан. — Гарантирам, че няма да отнеме повече!

Законовите процедури са доста бавни, бе казала Мария Шевик, при това неведнъж.

— Не можете ли да ускорите процеса?

— По-бързо от това не може.

— Добре — надигна се Ричър. — Много поздрави на Айзък.

Двамата с Аби се върнаха при тойотата. Тя ги очакваше на мястото си. Никой не ѝ обръщаше внимание, не я наблюдаваше, не бе оставил глоба за неправилно паркиране… Те се качиха.

— Имам чувството, че гледам два филма — единия на забавен каданс, а другия — с максимално ускорение.

Ричър не каза нищо.

Домът на Аби бе съвсем наблизо по права линия, но тъй като улиците бяха еднопосочни, трябваше да заобиколят карето от три страни. Дойдоха от север.

Пред вратата имаше автомобил. Паркиран на бордюра. Черен линкълн с тонирано задно стъкло. От това разстояние бе невъзможно да се види кой е в колата.

— Спри — каза Ричър.

Аби спря на трийсетина метра от линкълна.

— В най-лошия случай вътре ще има двама души. Обзалагам се, че вратите им са заключени — продължи той.

— Как щеше да постъпиш, ако беше в армията?

— Щях да изстрелям достатъчно количество бронебойни куршуми и да преустановя всяка съпротива. След което щях да изпратя трасиращ откос в резервоара, за да залича всички улики.

— Не можем да го направим.

— За съжаление. Но трябва да измислим нещо. Това е твоят дом. Те си пъхат носовете там, където не им е работа.

— В такъв случай да не им обръщаме внимание.

— Възможно е, но само в краткосрочен план — отвърна Ричър. — Не можем да им позволим да правят каквото си искат. Трябва да им изпратим послание. Да им покажем, че са прекрачили границата. Измъкнали са адреса ти от невинни хора, проявили достатъчно ум да те вземат на работа и достатъчно вкус, за да ангажират онази група. Трябва да разберат, че има неща, които не бива да правят. И трябва да разберат, че са се забъркали с когото не трябва. Затова ще ги уплашим леко.

Аби замълча.

— Ти си луд — каза тя накрая. — Ти си сам-самичък. Не можеш да се справиш с тях.

— Все някой трябва да го направи. Свикнал съм. Бях военен полицай. Възлагали са ми какви ли не мръсни задачи.

Аби замълча отново.

— Притесняваш се да не би вратите да са заключени — каза накрая тя. — Защото, ако са заключени, не можеш да се добереш до онези типове вътре.

— Точно така — потвърди Ричър.

— Мога да заобиколя и да вляза през задната врата. И да включа всички лампи. Това ще ги изкара от колата.

— Не — отвърна Ричър.

— Добре, няма да включвам лампите, само ще си събера нещата набързо.

— Не — повтори Ричър. — Поради същата причина. Може да те чакат вътре. А колата да е празна. Или пък да са се разделили — един в къщата, един в колата.

— Това е гадно.

— Казах ти. Има неща, които не бива да правят.

— Мога да се справя и без да вземам нищо. Ти също. Не се съмнявам, че е възможност. Ще го приемем като част от експеримента.

— Не — потрети Ричър. — Това е свободна страна. Ако искаш да си вземеш нещата, ще си ги вземеш. И ако те трябва да получат урок, ще го получат.

— Добре, устройва ме. Но как ще го направим?

— Зависи до каква степен ще пожелаеш да експериментираш.

— Какво искаш да направя?

— Убеден съм, че ще се получи.

— Кое?

— Но най-вероятно ще започнеш да се притесняваш предварително…

— Опитай.

— Искам да приближиш линкълна отзад и да го удариш леко. Да чукнеш задната броня със скоростта на пешеходец.

— Защо?

— Вратите ще се отключат. Компютърът на колата ще реши, че е станала лека катастрофа. И ще отключи вратите, за да могат пътниците да получат помощ. Един вид предпазен механизъм.

— И тогава ти ще отвориш вратите отвън.

— Това ще бъде първата ми тактическа цел. Останалото ще се случи впоследствие.

— Може да са въоръжени.

— Само временно. След което пистолетите им ще преминат у мен.

— Ами ако са в къщата?

— Предполагам, че ще успеем да подпалим колата им. Така ще получат моето послание.

— Това е лудост!

— Предлагам да караме едно по едно.

— Колата ми ще пострада ли?

— Бронята ѝ е здрава. Би трябвало да издържи при скорост от седем-осем километра в час. Възможно е да ти потрябват още жици.

— Добре — съгласи се Аби.

— Не забравяй да държиш крака си на съединителя. Не искаш да останеш залепена за тяхната кола. Трябва да си готова да превключиш на задна.

— А после?

— Ще паркираш и ще си вземеш нещата, докато аз обяснявам на онези в колата какво да направят.

— И какво е то?

— Да те последват до някой западнал квартал, източно от Сентър Стрийт. А какво ще стане след това, зависи от тях.

Тя замълча отново.

После кимна. Късата ѝ черна коса подскочи леко. В очите ѝ се появи искрица. На устните ѝ разцъфна усмивка, едновременно мрачна и възбудена.

— Добре — каза Аби. — Да го направим.

В този момент първият помощник на Грегъри излагаше оскъдната информация, с която се бе сдобил. Седеше срещу бюрото на своя бос. А това място потискаше, всяваше страхопочитание. Бюрото бе от богато резбовано масивно дърво с цвят на карамел. Столът зад него бе масивен, облицован със зелена кожа. Зад стола се намираше висока тежка библиотека в цвета на бюрото. Внушителен комплект като цяло. И определено не най-приятното място да седиш, докато разказваш някаква несвързана история.

— В шест часа снощи — започна помощникът — Арън Шевик бил голям и грозен копелдак, дошъл да изплати заема си. В осем вече бил голям и грозен здравеняк, дошъл да изтегли нов заем. В десет вече бил съвсем друг човек. Държал се светски, слушал музика, флиртувал със сервитьорката, вечерял с мини пици и пиел кафе за по шест долара чашата. На излизане от бара отново се превърнал в друг човек. В корав тип, който споменал името на Макс Труленко. Все едно си имаме работа с трима души наведнъж. И нямаме представа кой е истинският Арън Шевик.

— А ти какво смяташ? — попита Грегъри.

Неговият човек не отговори. Вместо това продължи:

— Междувременно открихме последния му адрес. Но той не беше там. Изнесъл се преди година. Новите наематели са пенсионирана възрастна двойка. Джак и Джоана Ричър. Гостувала им внучката им. Представила се като Абигейл Ричър. Но това не е вярно. Истинското ѝ име е Абигейл Гибсън. Тя е сервитьорката, с която Шевик флиртувал снощи. Знаем всичко за нея. Създавала ни е проблеми.

— Какви?

— Преди година разказала на полицията за нещо, което видяла. Уредихме въпроса. Накарахме я да разбере, че е сбъркала. Тя обеща да се поправи, затова ѝ позволихме да продължи да работи.

Грегъри наклони врата си наляво и го задържа така няколко секунди, след което го наклони надясно и го задържа отново. Сякаш изпитваше болка.

— И сега тя флиртува с Шевик и се появява под фалшиво име на последния му известен адрес? — попита Грегъри.

— Става още по-зле — продължи помощникът му. — Баба Ричър се е отбила в заложната ни къща тази сутрин. Подписала се като Шевик.

— Наистина ли?

— Мария Шевик.

— И също се е появила на последния известен адрес на Шевик?

— Нямаме представа кои са тези хора.

— Какво смяташ? — попита отново Грегъри.

— Стигнали сме дотук благодарение на интелекта си — отвърна подчиненият му. — Затова трябва да анализираме всяка възможност. Да започнем с Абигейл Гибсън. Тече процедура по назначаването на нов шеф на полицията. Може бъдещият полицейски началник да е започнал да чете досиетата. Името ѝ е там. Може да се е свързал с нея. Може да е изпратил оня големия да работи заедно с нея.

— Още не са го избрали за шеф.

— Още една причина да се захване по-сериозно с нещата. Предполагаме, че все още сме в безопасност до избирането му.

— Смяташ, че Шевик е ченге ли? — попита Грегъри.

— Не — отвърна неговият човек. — Познаваме доста ченгета. Все някой щеше да чуе нещо. Все някой щеше да го сподели с нас.

— Тогава кой е?

— Възможно е да е федерален агент. Не бих се учудил, ако от управлението са поискали помощ отвън.

— Не — възрази Грегъри. — Новият комисар не би го направил. Би възложил задачата на своите хора. И не би искал да дели славата с други.

— В такъв случай може да е бивше ченге или агент на ФБР и Дино да го е наел, за да ни създава проблеми.

— Не — възрази отново Грегъри. — И Дино като новия шеф на полицията не би потърсил външна помощ. В момента той не вярва на никого. Ние също.

— Тогава кой е?

— Човек, който е взел пари от нас и е разпитвал за Макс. Признавам, че това е необичайна комбинация.

— Какво да правим тогава?

— Наблюдавайте къщата, която сте открили — нареди Грегъри. — Ако живее там, ще се появи рано или късно.

Аби не разкопча предпазния си колан. Ричър махна своя. Той опря длани в арматурното табло, а тя включи на първа.

— Готов ли си? — попита Аби.

— Със скоростта на пешеходец — напомни ѝ Ричър. — Когато приближиш, ще ти се стори, че се движиш адски бързо. Но не намалявай. Най-добре да затвориш очи последните метри.

Тя потегли бавно надолу по улицата.