Едно на милион

39

Аби започна своята история на първия червен светофар и я приключи едва на четвъртия. Говореше тихо. Смутено. Неуверено. Срам и болка и изпълваха гласа ѝ. Ричър слушаше и мълчеше. Прецени, че така е най-добре.

Преди тринайсет месеца Аби работела като сервитьорка в един бар, западно от Сентър Стрийт. Заведението било ново, модерно, изкарвало много пари. С две думи, чудесно място. Естествено, на вратата имало портиер. Най-вече за да следи за процента, който Грегъри получава, но понякога влизал в ролята на охранител. На бияч. Така правел Грегъри. Създавал у собствениците на заведения илюзията, че получават нещо в замяна на парите си. По принцип Аби нямала нищо против подобна сделка. Била обиколила доста барове и знаела, че парите за закрила са неизбежна реалност. Освен това понякога извличала полза от охраната, например когато някой пияница я хване за задника или ѝ направи неприлично предложение. През по-голямата част от времето Аби приемала тази своеобразна сделка с дявола. Понякога си затваряла очите, понякога се възползвала от намесата на охраната.

Една вечер обаче се появил някакъв тип. Млад, на двайсет и няколко, решил да отпразнува рождения си ден. Кльощав, с вид на зубрач, но превъзбуден. Непрекъснато се смеел на едно или друго. Напълно безвреден. Аби дори се запитала дали не страда от някакво психическо разстройство. Защото наистина изглеждал леко смахнат. Въпреки това никой нямал нищо против него. Освен един клиент с костюм за хиляда долара, който явно очаквал повече тишина и спокойствие. Компания му правела жена с рокля за хиляда долара. Между въпросния клиент и младежа възникнало напрежение, което езикът на тялото им издавал съвсем явно. Нещата ескалирали и дори охранителят на вратата забелязал какво става.

И той направил това, което се очаква от него, а именно — да огледа внимателно двете страни в конфликта, да ги прецени внимателно и да разбере коя от тях ще донесе повече полза, или по-точно, ще направи по-голям оборот в бъдеще. Очевидно това била двойката с дрехи за по хиляда долара. Мъжът и жената пиели скъпи коктейли с екзотични названия. Сметката им щяла да надхвърли двеста долара. Младежът с вид на зубрач пиел местна бира, при това бавно, глътка по глътка. Сметката му нямало да надхвърли дванайсет долара. Затова портиерът го помолил да си тръгне.

— До този момент всичко бе наред… Все още — каза Аби. — Имам предвид, че… такава е реалността… случват се подобни неща. Всеки се опитва да изрази позицията си и после да я отстои. Но когато охранителят се обърна към хлапето лице в лице, видях, че го мрази. Мисля, че заради психическия му проблем. На хлапето определено му имаше нещо. И охранителят реагира. Твърде първично, твърде примитивно. Сякаш хлапето бе плевел, който трябва да бъде изкоренен. Или пък дълбоко в себе си охранителят изпитваше страх. Психическите разстройства плашат някои хора. Каквато и да бе причината, той изведе хлапето през задната врата и го преби почти до смърт. Преби го много, много лошо. Счупен череп, ръка, ребра, таз, крак… не можех да го приема.

— И какво направи? — попита Ричър.

— Обърнах се към ченгетата. Знаех, че Грегъри плаща на цялото полицейско управление, но смятах, че има граница, която не бива да прекрачват.

— За да не плашат гласоподавателите.

— Но явно случаят не бе такъв. Защото нищо не се случи. Ченгетата не ми обърнаха никакво внимание. Не се съмнявам, че Грегъри бе уредил всичко зад кулисите. Вероятно с един телефонен разговор. А междувременно аз се оказах в опасност. Бях напълно сама, без никаква подкрепа.

— Какво се случи?

— Първия ден нищо. После бях призована пред дисциплинарен съд. Те обожават подобни неща. Организираната престъпност е по-бюрократична от пощенската служба. Зад масата седяха четирима мъже. Данило председателстваше… заседанието. Не каза нито дума. Само наблюдаваше. Отначало и аз не казах нито дума. Не работех за тях. Не могат да ми налагат своите правила. Можеха да си заврат трибунала, както го наричат, там, където не огрява слънце. После обаче те ми обясниха реалността. Не им ли сътруднича, никога няма да си намеря работа на запад от центъра. А половината ми ангажименти бяха именно там. Не можех да си позволя да ги загубя. Щях да умра от глад. Трябваше да напусна града и да започна отначало някъде другаде. Затова си казах: „Добре, какво пък толкова?“.

— Какво стана?

Аби сви рамене, поклати глава и не отговори директно на въпроса му. Не описа случилото се с една-две думи. Вместо това каза:

— Трябваше да призная какво престъпление съм извършила. С най-големи подробности. Трябваше да обясня мотивацията си и да докажа, че съм осъзнала грешката си. Да се извиня искрено, че съм се обърнала към полицията, че съм злословила по адрес на охранителя, че съм си въобразила, че съм по-умна от тях. Трябваше да обещая, че ще си взема бележка, да ги уверя, че няма да имат повече проблеми с мен, за да ми позволят да работя. Трябваше да кажа: „Моля ви, позволете ми да работя във вашата половина от града“. И трябваше да го кажа мило. Като добро момиче.

Ричър мълчеше.

— После пристъпиха към следващата фаза — продължи Аби. — Към наказанието. Обясниха ми, че няма да ми се размине току-така. Трябвало да ми наложат наказание, с което да докажа, че съм искрена. Донесоха видеокамера и статив. Трябваше да застана пред обектива изправена, с вдигната брадичка и опънати назад рамене. Заявиха, че ще ме напляскат. Шамари. Това било наказанието. Четирийсет пъти. Двайсет пъти от едната страна, двайсет от другата. И щели да го заснемат. Наредиха ми да проявя смелост и да не заплача. Да не извъртам глава, да стоя покорно, защото заслужавам да бъда наказана.

Ричър отново не каза нищо.

— Включиха камерата — продължи Аби. — Именно Данило ме удряше. Беше ужасно. С открита длан, но много силно. Залитнах няколко пъти, паднах на колене. Но трябваше да се изправя, да се усмихна и да се извиня. След което да заема същата покорна поза. И трябваше да броя. Едно, две, три… Не знам кое беше по-зле — болката или унижението. Когато стигна до двайсет, Данило спря. Заяви, че мога да се откажа, ако желая. Но тогава ще изгубя сделката. И ще трябва да напусна града. Затова отказах. Той ме накара да го изрека по-силно. Да кажа: „Моля, сър, искам да продължите да ме удряте по лицето“. Когато Данило свърши, лицето ми бе цялото подуто, ушите ми пищяха, от устата ми течеше кръв… Аз обаче мислех само за камерата. Сигурна съм, че са качили видеото в интернет. В някой порносайт. За перверзници, които си падат по униженията. Сега лицето ми ще остане завинаги в интернет, всички ще гледат как получавам шамар след шамар.

Микробусът на Бартън, който се движеше пред тях, намали.

— Така значи — каза Ричър. — Данило. Добре е да го знам.