Едно на милион

29

Първият помощник и дясна ръка на Дино се казваше Шкумбин по името на красивата река Шкумба, която пресичаше красивата му родина точно по средата. Американците трудно изговаряха името му. На английски то звучеше прекалено близо до Скъмбин. Кофа за боклук. Някои допускаха тази грешка съвсем неволно, други преднамерено. Онези, вторите, не получаваха възможност да повторят грешката. Когато започнеха да говорят отново — след сложни стоматологични процедури, продължили много месеци, — те се стараеха да го произнесат колкото се може по-ясно и отчетливо. Макар това вече да бе доста по-трудно въпреки отличната работа на хирурзите. В крайна сметка на Шкумбин му омръзна да разкървавява кокалчетата си, затова зае името на покойния си брат — и за удобство, и за да му отдаде почит. Но не зае името на по-големия си брат, който се казваше Фатбард, или Щастливия, тъй като това име също бе трудно за произнасяне на английски. Вместо това той зае името на по-малкия си брат, което бе Джетмир, или Онзи, който ще има хубав живот. Това име бе лесно за произнасяне, лесно за запомняне, звучеше модерно и дори футуристично, почти като традиционна благословия или като името на летец-изпитател от Червената армия, взето от някой съветски комикс, или на космонавт герой от пропаганден плакат. Не че американците се интересуваха от подобни неща. Вече не. Те бяха останали в миналото.

Джетмир влезе в заседателната зала в задната част на офиса в дъскорезницата и видя, че останалите членове на вътрешния кръг вече са се събрали. С изключение на Дино, разбира се. Дино не бе уведомен за срещата. Още не. Това бе втората им среща без него. Голяма стъпка. Една среща лесно можеше да бъде обяснена. Но две? Далеч по-трудно.

А три? Направо невъзможно.

— Откраднатият телефон се включи за почти двайсет минути — започна Джетмир. — С него не са провеждани разговори, не са изпращани или получавани съобщения. После отново се изключи. Сякаш са го скрили в мазе, изба или нещо подобно, след което са излезли за малко на улицата, все едно са отишли до магазина на ъгъла и са се върнали.

— Разполагаме ли с местоположение? — попита някой.

— Триангулацията ни е сравнително добра, но кварталът е гъсто застроен. На всеки ъгъл има магазин. Телефонът се намира точно там, където предполагахме. Близо до центъра на района, който очертахме.

— Колко близо?

— Преди обсъждахме район от дванайсет преки. Сега можем да ги сведем до четирите централни. Или до шест, за да бъдем сигурни.

— В мазе?

— Или на друго място, където няма сигнал.

— Може да са извадили батерията. След което да са я сложили отново.

— С каква цел? Не са използвали телефона.

— Добре тогава. Мазе.

— Или сграда с масивна желязна решетка. Нещо подобно. Кажете на всички да си отварят очите на четири. Наводнете района с наши хора. Оглеждайте се за спуснати завеси и светлини зад тях. Оглеждайте всички пешеходци и автомобили. Чукайте на вратите и задавайте въпроси, ако се налага.

В същото време колегата на Джетмир от другата страна на Сентър Стрийт също провеждаше среща, също с вътрешния съвет, в заседателната зала в задната част на офиса на таксиметровата компания, точно срещу заложната къща. Но в неговия случай присъстваше и шефът му. Грегъри бе тук и както винаги седеше начело на масата и ръководеше срещата. Той лично бе свикал хората си, след като бе научил, че един от тях в центъра е бил пребит от Арън Шевик.

— Този инцидент поставя нещата в съвсем различна светлина — започна Грегъри. — Не е имало никакъв опит за заблуда. Не се е опитал да прехвърли вината върху албанците. Срещнал се е лице в лице с нашия човек. Явно е получил инструкции да изостави досегашната си тактика. Да навлезе в нова фаза. Мисля, че това е грешка. Така разкриват за себе си повече, отколкото ще открият за нас.

— Телефонът — каза първият му помощник.

— Именно — отвърна Грегъри. — Отнемането на пистолета е очаквано. Всеки би го направил. Но защо е взел телефона?

— Това е важна част от новата им стратегия. Ще се опитат да навредят на комуникациите ни. За да ни отслабят допълнително. Ще се опитат да саботират дейността ни, като проникнат в нашите телефони.

— Кой на този свят притежава уменията, опита, самочувствието и арогантността дори да си помисли, че може да успее?

— Само руснаците — отвърна помощникът му.

— Именно — съгласи се Грегъри. — Новата им тактика разкри самоличността им. Сега знаем. Руснаците ни атакуват.

— Което не е добре.

— Питам се дали са отмъкнали и албански телефон.

— Вероятно. Руснаците не обичат да делят територии с никого. Не се съмнявам, че планират да прогонят и нас, и албанците. Ще ни бъде много трудно. Те са прекалено много.

Настъпи продължително мълчание.

— Можем ли да ги победим? — попита Грегъри.

Първият му помощник отвърна:

— Няма да проникнат в комуникационната ни система.

— Не питах това.

— Каквито и ресурси да мобилизираме, те ще ангажират два пъти повече хора, два пъти повече пари, два пъти повече оръжия…

— Настъпват отчаяни времена — каза Грегъри.

— Така е.

— И те изискват отчаяни мерки.

— Например?

— След като руснаците могат да мобилизират два пъти повече ресурси от нас, трябва да изравним силите. Много е просто. Ще го направим, макар и временно. Докато отмине тази криза.

— Как?

— Ще сключим краткосрочен отбранителен съюз.

— С кого?

— С нашите приятели източно от Сентър Стрийт.

— С албанците?

— И те са в нашето положение.

— Ще се съгласят ли?

— Нуждаят се от помощ, за да се справят с руснаците. Обединим ли се, можем да им се опрем. Не го ли направим, загубени сме. Можем да спечелим само ако се обединим. Останем ли разединени, с нас е свършено.

Настъпи тишина.

— Това е сериозна крачка — обади се някой.

— Съгласен съм — отвърна Грегъри. — А също така необичайна, странна, дори налудничава. Но необходима.

Всички замълчаха след тези думи.

— Добре — каза Грегъри. — Утре сутринта първата ми работа е да говоря отново с Дино.

Ричър се събуди в сивия полумрак. Часовникът в главата му показваше четири без десет. Чу някакъв звук. Кола. Навън, на улицата, точно под кръглия прозорец. Свирене на спирачки, скърцане на ресори, свистене на гуми. Кола, която намалява и спира.

Ричър зачака. Аби спеше до него, топла, мека, нежна. Дъските на старата къща скърцаха и пукаха тихо. Под вратата се процеждаше ивица светлина, която идваше от коридора. Лампата над стълбището светеше. Може би и още някоя в дневната. В кухнята или верандата. Нищо чудно Бартън или Хоган да не си бяха легнали. Единият или другият. Или и двамата. Четири без десет сутринта. Музикантите обикновено се прибират у дома именно по това време.

Двигателят на колата работеше на място. Чуваха се тихото свистене на ремъци, жуженето на вентилатор, потракването на буталата на празни обороти. Последвани от приглушен звук, дошъл изпод предния капак.

Някой бе изключил от скорост.

Двигателят заглъхна. Отново настъпи тишина.

Отвори се врата. Някой стъпи на тротоара. С единия крак. Пружините на седалката проскърцаха, освободени от тежестта отгоре им. Към първия крак се присъедини втори. Някой се изправи, като изпъшка леко от усилието. Вратата се затвори.

Ричър стана тихо от леглото. Откри панталона си. Откри ризата си. Откри чорапите си. Завърза обувките си. Облече якето си. Тежестта в джобовете му подейства успокоително.

Някой почука на външната врата. Рязък звук, отекнал силно по дървената рамка.

В четири без десет сутринта. Ричър се ослуша. Не чу нищо. Всъщност чу по-малко от нищо. Определено по-малко от преди. Сякаш във въздуха се бе отворила дупка и бе засмукала всички звуци. А допреди миг бе чувал и разговора на двама души на долния етаж. Сега те мълчаха, озъртаха се и си мислеха какво ли става, по дяволите. Бартън и Хоган не си бяха легнали. Часът на музикантите.

Ричър зачака. Оправете се сами, помисли си той. Не ме карайте да слизам.

Чу единият да става. Да тътри крака. Вероятно за да отиде до прозореца и да погледне навън.

Тих глас изрече:

— Албанец.

Беше Хоган.

— Един ли е? — прошепна в отговор Бартън.

— Един.

— Какво иска?

— Не съм ясновидец.

— Какво ще правим?

На вратата се почука отново. Бум-бум-бум. Рязък звук, отекнал силно по дървената рамка. Ричър зачака. Зад гърба му Аби се размърда и попита:

— Какво става?

— Албанска мутра. Почти сигурно търси нас.

— Колко е часът?

— Четири без осем.

— Какво ще правим?

— Бартън и Хоган са долу. Още не са си легнали. Да се надяваме, че ще се справят.

— Трябва да се облека.

— Уви, права си.

Тя се облече бързо като Ричър: панталон, риза, обувки. Двамата зачакаха. На вратата се почука за трети път. Бум-бум-бум. Не чукане, а тропане, което бе невъзможно да се игнорира. Чуха предложението на Хоган да отворят. И съгласието на Бартън. Стъпките на Хоган отекнаха по коридора. Уверени, решителни, неумолими. Стъпки на морски пехотинец. Или на барабанист. Ричър не бе сигурен кое е определящото в случая.

Вратата се отвори.

— Какво има? — попита Хоган.

Прозвуча нов глас. По-тих, защото идваше отвън, а не отвътре, но също и заради тона, който бе едновременно предразполагащ и ироничен. Приятелски, но не съвсем.

— Всичко наред ли е тук? — попита гласът.

— Защо да не е? — отвърна Хоган.

— Видях, че свети — каза гласът. — Притесних се да не би да ви е събудил някакъв проблем или инцидент.

Беше тих, но дълбок. Глас, който издаваше голяма физическа сила, тъй като идваше от мощен гръден кош и дебел врат. Глас, изпълнен с власт и арогантност като на човек, свикнал да командва, който не обича да получава откази. Глас на човек, който никога не казва „моля“ и никога не приема „не“ за отговор.

Оправете се сами, помисли си Ричър. Не ме карайте да слизам.

— Всичко е наред — отвърна Хоган. — Няма за какво да се притеснявате. Няма проблеми. Няма инциденти.

— Сигурен ли сте? Знаете, че обичаме да помагаме винаги когато можем.

— Не се нуждаем от помощ — настоя Хоган. — Свети, защото още не сме си легнали. Не е толкова трудно да се досети човек.

— Аз ли не знам — кимна албанецът. — Нали обикалям по цели нощи, за да осигуря безопасността на квартала. Всъщност вие можете да ми помогнете.

Хоган не отговори.

— Не искате ли да ми помогнете? — попита албанецът.

Хоган отново не отговори.

— Каквото повикало, такова се обадило — продължи албанецът. — Така стоят нещата. Вие ще ни помогнете сега, ние ще ви помогнем по-късно. Може да е за нещо важно. Може да е точно това, от което се нуждаете. Може да е голям проблем. От друга страна, не ни ли помогнете сега, можем да ви създадем проблеми по-късно. В бъдеще, имам предвид. В най-различни отношения. Например… какво работите?

— За каква помощ става въпрос? — попита Хоган.

— Издирваме мъж и жена. Той е по-възрастен, тя — по-млада. Тя е дребничка брюнетка, той — едър и грозен.

Оправете се сами, помисли си Ричър. Не ме карайте да слизам.

— Защо ги търсите? — поинтересува се Хоган.

Албанецът на вратата отвърна:

— Смятаме, че са в голяма опасност. Трябва да ги предупредим. За тяхно добро е. Опитваме се да помогнем. Както винаги.

— Не съм ги виждал.

— Сигурен ли сте?

— Сто процента.

— Можете да направите още нещо за нас — продължи албанецът.

— Какво?

— Обадете ни се, ако ги видите. Ще го направите ли?

Хоган не отговори.

— Не е кой знае какво — каза мъжът на вратата. — Или ще ни помогнете с един десетсекунден разговор, или не. И в двата случая всичко ще бъде наред. Това е свободна страна. Ще си го отбележим и ще продължим напред.

— Добре — каза Хоган. — Ще се обадим.

— Благодаря. По всяко време. Денем и нощем. Незабавно.

— Добре — повтори Хоган.

— И още нещо.

— Какво?

— Има още един начин да ми помогнете.

— Как?

— Очевидно ще докладвам, че този адрес не представлява никакъв интерес за нас. Хората, които ни интересуват, не са тук. Тук живеят съвсем обикновени хора и така нататък.

— Добре — каза Хоган.

— Но работата ни е такава, че трябва да се отнасяме сериозно към нея. И тъй като работим с числа, в даден момент могат да ме попитат с каква степен на увереност правя подобно твърдение.

— Сто процента — повтори Хоган.

— Много добре ви разбирам, но все пак това е голословно твърдение на заинтересована страна.

— Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Именно — отвърна албанецът. — Много ще ми помогнете, ако позволите да огледам лично къщата. Така ще разполагам със солидно доказателство. Ще приема случая за приключен. И няма повече да ви безпокоя. Може дори да ви изпратя покана за пикника, който организираме за Четвърти юли. Ще ви приемем като член на семейството. Солиден човек, на когото може да се разчита.

— Къщата не е моя — каза Хоган. — Аз съм само наемател. Не мисля, че имам правото…

— Може би другият господин, който е в дневната.

— Ще трябва да се задоволите с моята дума.

— Не се притеснявайте за тревата — каза албанецът. — Нали за това става въпрос? Подуших я още от улицата. Пет пари не давам за нея. Не съм ченге. Не съм дошъл да ви арестувам. Представител съм на местната организация за взаимопомощ. Ние работим усърдно в тази общност. И постигаме впечатляващи резултати.

— Ще трябва да се задоволите с моята дума — повтори Хоган.

— Кой друг е в къщата?

— Никой.

— Цяла вечер сте сами, така ли?

— Имахме гости за вечеря.

— Кои?

— Приятели — отвърна Хоган. — Поръчахме си китайско и малко вино.

— Те останаха ли?

— Не.

— Колко приятели?

— Двама.

— Да не би случайно да са били мъж и жена?

— Не и онези, които търсите.

— Откъде знаете?

— Защото не биха могли да са те. Те са най-обикновени хора. Както сам казахте.

— Сигурен ли сте, че не са останали?

— Лично ги изпратих.

— Добре — каза албанецът. — Тогава няма за какво да се притеснявате. Ще огледам набързо. Веднага ще разбера дали са тук. Имам известен опит в тези неща. В Тирана работех в полицията. Смятам, че е невъзможно някой да прекара известно време в дадена къща, без да остави видими следи от своето присъствие. Следи, които ще издадат кой е бил тук, защо е бил тук.

Хоган не отговори.

Ричър и Аби чуха стъпки в коридора точно под тях. Албанецът бе влязъл вътре.

— Не мога да повярвам, че Хоган го пусна — прошепна Аби. — Очевидно ще претърси навсякъде. Няма да огледа надве-натри. Хоган трябваше да се измъкне по някакъв начин.

— Хоган се справя добре — каза Ричър. — Той е морски пехотинец. Има добра представа за стратегия. Осигури ни достатъчно време, за да се облечем, да оправим леглото, да отворим прозореца и когато онзи влезе вътре, да се измъкнем навън, да се качим на покрива или да скочим в двора. И когато натрапникът не ни открие, ще си отиде щастлив, без да се стига до конфронтация. Най-добрите битки са онези, които успееш да избегнеш. Дори морските пехотинци разбират това.

— Но ние не се измъкваме през прозореца. Просто си стоим тук. Не следваме плана.

— Възможно е да съществува и алтернативен подход.

— Например?

— Характерен повече за армията, отколкото за морската пехота.

— Например? — повтори Аби.

— Да изчакаме и да видим какво ще стане — отвърна Ричър.

Чуха стъпките на албанеца, който влезе в дневната. Чуха и въпроса му:

— Музиканти ли сте?

— Да.

— Свирите ли в нашите клубове?

— Да.

— Няма да продължите да го правите, ако не промените отношението си.

Отговор не последва. Настъпи моментна тишина. Ричър и Аби чуха от втория етаж как албанецът излиза отново в коридора и се запътва към кухнята.

— Китайска храна — каза той. — Много кутии. Не сте излъгали.

— Плюс вино — добави Хоган. — Както ви казах.

Чуха потракване на стъкло. Две празни бутилки, които някой събори или вдигна, за да огледа. После отново настъпи тишина.

И тогава чуха албанецът да пита:

— Какво е това?

Настана гробовно мълчание. Не се чуваше дори най-тихият звук.

А после онзи продължи:

— Лист хартия, на който някой е написал албанската дума за „грозен“?