За пореден път Ричър помогна на Шевик да слезе от тротоара, да пресече улицата, да се качи на отсрещния тротоар и да стигне до вратата. И отново той влезе пръв. Поради същата причина. Вероятността непознат, пристигнал непосредствено преди човека, когото очакват, да бъде свързан подсъзнателно със случващото се, бе десет пъти по-малка, отколкото ако въпросният непознат се появеше непосредствено след него. Такава е човешката природа. Обикновено подобни съвпадения не правят впечатление никому, но все някой може да забележи нещо.
Зад бара стоеше същият възпълен барман. Сега клиентите бяха деветима. Две двойки и петима самотници, седнали на отделни маси. Един от тях не бе помръднал от мястото си през последните шест часа. Друг от клиентите бе осемдесетгодишна жена, обвила длани около чаша с прозрачна течност. Която определено не беше вода.
На масата за четирима в далечния ъгъл се бе настанил мъж.
Едър, четирийсетгодишен, толкова блед, че кожата му сякаш луминесцираше на оскъдното осветление в бара. Имаше светли очи, светли мигли и светли вежди. Косата му с цвят на царевична свила бе подстригана толкова късо, че направо блестеше. Дебелите му бели китки бяха опрени на ръба на масата, а масивните му бели длани лежаха върху голям черен бележник. Носеше черен костюм, бяла риза и черна копринена вратовръзка. Изпод яката на ризата му се подаваше татуировка. Не беше рисунка, а някакви букви. От чужда азбука. Не беше руска.
Ричър седна, без да си поръча нищо. Минута по-късно се появи Шевик и закуцука из бара. Отново погледна към масата в далечния ъгъл. И отново спря изненадан. Свърна от пътеката между масите и затътри крака към една празна маса, близо до Ричър.
— Това не е Фисник — прошепна той.
— Сигурен ли си?
— Фисник е мургав и чернокос.
— А виждал ли си някога този тип?
— Не, никога. Винаги идва Фисник.
— Може да е възпрепятстван. И това да е причината за онова телефонно обаждане. Наложило се е да потърси заместник, който не е успял да пристигне преди шест.
— Възможно е.
Ричър замълча.
— Какво? — прошепна Шевик.
— Сигурен ли си, че никога не си виждал този тип?
— Защо?
— Защото това означава, че и той не те е виждал. Единственото, с което разполага, е запис в онзи бележник.
— Какво искаш да кажеш?
— Мога да се представя за теб. Да платя вместо теб и да уточня всички подробности.
— Имаш предвид… ако поиска още пари?
— Ще се опитам да го убедя. В крайна сметка повечето хора постъпват правилно. Това показва личният ми опит.
Сега бе ред на Шевик да замълчи.
— Трябва да бъда напълно сигурен в нещо — каза Ричър. — В противен случай ще изпадна в неловко положение.
— В какво?
— Това ли е всичко? Плащаш тези двайсет и два бона и приключваш?
— То е всичко, което им дължим.
— Дай ми плика — каза Ричър.
— Пълна лудост.
— Имаше тежък ден. Почини си малко.
— Мария беше права. Ти ще си заминеш утре, а ние ще останем.
— Няма да оставя проблема нерешен. Този човек или ще се съгласи, или не. Откаже ли, ти ще си останеш в същото положение. Няма да стане по-лошо. Но всичко зависи от теб. Ще приема каквото ти решиш. Не си търся неприятности. Обичам мирния и спокоен живот. А и ти можеше да си спестиш разходката до вкъщи и обратно. Коляното ти изглежда доста зле.
Шевик не помръдна. Замисли се дълбоко и накрая връчи плика на Ричър. Извади го от джоба си и го плъзна крадешком по масата. Ричър го взе. Беше дебел. И тежък. Той го прибра в джоба си и се изправи.
— Не мърдай от тук.
Ричър се запъти към далечния ъгъл на помещението. Той се смяташе за модерен човек, който е роден през XX в. и живее през XXI, но отлично съзнаваше, че в главата му има широко отворен портал, нещо като червеева дупка, която води милиони години назад във времето, към първобитното минало на човечеството, когато всяко живо същество можело да бъде хищник или съперник и следователно трябвало да бъде претеглено и оценено, при това мигновено и прецизно. Кой е върховният хищник тук? И кой трябва да отстъпи?
Човекът, седнал на масата в ъгъла, можеше да се окаже сериозно предизвикателство. Ако се стигнеше до конфликт, разбира се. Ако размяната на реплики прераснеше в размяна на удари. Не беше непреодолимо препятствие. По-скоро някъде между дребно и средно. По всяка вероятност той не притежаваше бойните умения на Ричър, освен ако не бе служил в американската армия, която преподаваше на своите питомци възможно най-мръсните прийоми в ръкопашния бой, но никога нямаше да си го признае публично. Все пак мъжът бе едър, с няколко години по-млад и ако се съдеше по вида му, бе участвал в улични боеве. Не беше човек, който се плаши лесно. А по-скоро човек, който е свикнал да печели. Онази примитивна част от мозъка на Ричър мигом анализира цялата тази информация и в главата му светна жълта светлина, но това не го отклони от пътя му. Мъжът, седнал на масата в ъгъла, го наблюдаваше на свой ред. Очевидно извършваше свой собствен атавистичен анализ. Кое животно е по-силно? Мъжът изглеждаше твърде самоуверен. Май не се съмняваше, че ще излезе победител.
Ричър седна на същия стол, на който шест часа по-рано бе седнал Шевик. Столът за посетители. Отблизо човекът на другия стол, шефския, изглеждаше по-възрастен. Не на четирийсет, а на четирийсет и нещо. По-близо до петдесетте. А това си беше зряла възраст. Мъжът изглеждаше солиден, авторитетен, влиятелен, макар твърде бледата му кожа да подкопаваше това впечатление. Най-характерната черта бе именно призрачният му вид. Плюс татуировката. Неравна, разкривена, направена несъмнено от непрофесионалист. С мастило, което някой бе направил собственоръчно в затвора. Вероятно не в американски затвор.
Мъжът взе тефтера, отвори го и го опря в ръба на масата. Впери поглед в него, но с известно затруднение, тъй като приличаше на играч на покер, който държи картите прекалено близо до гърдите си.
— Как се казваш? — попита той.
— А ти? — отвърна Ричър.
— Името ми е без значение.
— Къде е Фисник?
— Аз заемам мястото на Фисник. Каквато и работа да си имал с него, вече ще работиш с мен.
— Ще ми трябва нещо повече — каза Ричър. — Става въпрос за важна сделка. За сериозна сума. Фисник ми даде пари назаем, трябва да му ги върна.
— Вече ти казах, отсега нататък ще работиш с мен. Клиентите на Фисник вече са мои клиенти. Ако дължиш пари на Фисник, вече ги дължиш на мен. Няма нищо сложно. Как се казваш?
— Арън Шевик — отвърна Ричър.
Мъжът присви очи и се вторачи в бележника. Кимна.
— Това последната вноска ли е? — попита той.
— Ще получа ли разписка? — поинтересува се на свой ред Ричър.
— Фисник даваше ли ти разписки?
— Ти не си Фисник. Дори не знам как се казваш.
— Името ми е без значение.
— Не и за мен. Трябва да знам на кого плащам.
Мъжът почука с пръст, бял като кост, слепоочието си.
— Разписката ти е тук — заяви той. — Което е достатъчно. Не ти трябва да знаеш повече.
— Фисник може да ме потърси утре.
— Вече ти казах, при това два пъти, вчера си работил с Фисник, днес работиш с мен. Утре пак ще бъдеш с мен. Фисник е минало. Фисник го няма. Нещата се промениха. Каква сума му дължиш?
— Не знам — отвърна Ричър. — Фисник ми казваше сумата. Той имаше формула.
— Каква формула?
— За вноските, за лихвите, просрочията и всичко останало. Закръгляваше ги до сто, после добавяше още петстотин. За административни такси. Така се изразяваше. Изобщо не разбирах формулата му. Не исках да каже, че нося по-малко от дължимото, затова предпочитах да платя колкото ми поиска. Така ми се струваше по-сигурно.
— И колко смяташ, че му дължиш?
— Този път?
— Като последна вноска.
— Не бих искал и ти да решиш, че се опитвам да платя по-малко от необходимото. Нали си наследил бизнеса на Фисник? Предполагам, че ще следваш досегашните условия.
— И двете суми ме устройват — каза мъжът. — И тази, която ти си изчислил, и онази, която ще получа по формулата на Фисник. Може да ти направя отстъпка. Или да си поделим разликата. Ще получиш един вид бонус.
— Според мен дължа осемстотин долара — отвърна Ричър. — Но Фисник щеше да каже, че са хиляда и четиристотин. Нали ти обясних, закръгляваше до сто и прибавяше петстотин.
Мъжът впери поглед в бележника. После кимна бавно и замислено.
— Така е — каза той. — Но няма да получиш бонус. Ще ми платиш пълната сума. Хиляда и четиристотин.
Той затвори бележника и го остави на масата.
Ричър пъхна ръка в джоба си, плъзна палец в плика и отброи четиринайсет банкноти от пачката на Шевик и ги подаде. Бледият мъж ги преброи с опитни пръсти, сгъна ги и ги прибра в своя джоб.
— Сметките ни уредени ли са? — попита Ричър.
— Напълно — потвърди събирачът на дългове.
— А разписка?
Мъжът отново почука с пръст по челото си.
— А сега изчезвай — нареди той. — До следващия път.
— До какъв следващ път? — попита Ричър.
— До следващия път, когато поискаш заем.
— Надявам се да не стигам дотам.
— Загубеняци като теб закъсват за пари рано или късно. Знаеш къде да ме намериш.
Ричър се замисли за миг.
— Да, знам — кимна той. — Можеш да разчиташ на мен.
Постоя още секунда-две, надигна се от стола си и си тръгна бавно, вперил поглед пред себе си. Излезе от бара и тръгна по тротоара.
Минути по-късно към него се присъедини накуцващият Шевик.
— Трябва да поговорим — каза му Ричър.