Едно на милион

20

Скоростта, с която обикновено се движат пешеходците, е пет километра в час, или малко повече от осемдесет метра в минута. Затова на очуканата стара тойота ѝ бяха нужни двайсетина мъчителни секунди, за да преодолее разстоянието, което я разделяше от линкълна. Аби застана точно зад него, пое дълбоко дъх, задържа го и затвори очи. Тойотата продължи напред и се заби в задната броня на спрелия линкълн. Скоростта може и да бе пешеходна, но ударът бе доста силен. Аби полетя напред, но коланът я удържа. Ричър опря и двете си ръце в арматурното табло. Тойотата отскочи две педи назад. Ричър изскочи навън и хукна към задната дясна врата на линкълна. Взе разстоянието само с три крачки. Сграбчи дръжката.

Предпазният механизъм се бе задействал.

Вратата бе отключена. Вътре имаше двама души. Бяха се излегнали на наклонените назад седалки, откопчали предпазните колани. Изглеждаха леко зашеметени. Главите им лежаха върху облегалките, които стигаха до кръста на Ричър. Когато той се плъзна зад тях, с лекота хвана главите им, по една във всяка длан, и ги удари една в друга като музикант, който бие чинели. Повтори упражнението, след което блъсна главите им силно напред, при което мъжът отляво заби чело във волана, а другият отдясно — в арматурното табло точно над жабката.

После Ричър плъзна ръце под саката им, напипа кожените презрамки и презраменните кобури и стигна до пистолетите, които взе. Не откри оръжия нито на кръста, нито на глезените на някой от тях.

Едва сега си позволи да се облегне. Пистолетите бяха „Хеклер и Кох“ П7. Стандартното въоръжение на германската полиция. Много красиви оръжия. Почти деликатни. Но също така мрачни и сурови. Следователно мъжествени.

— Събудете се, момчета! — подвикна Ричър.

После зачака. Видя през прозореца, че Аби отключва вратата и влиза в дома си.

— Събудете се, момчета! — повтори Ричър.

И те се събудиха, доста скоро при това. Примигнаха, озърнаха се замаяно, опитаха се да проумеят какво се случва.

— Ето каква сделка ви предлагам — каза Ричър. — Прибавям към нея и бонус. Ще ме откарате на изток. По пътя ще ви задам няколко въпроса. Излъжете ли ме, ще ви оставя на албанците, когато стигнем там. Кажете ли истината, ще си тръгна. Ще ви обърна гръб, ще забравя за вас и ще ви оставя да се приберете невредими у дома. Това е бонусът. Ясно ли е? Приемате ли сделката или не?

Ричър видя Аби да излиза от къщата с издута до пръсване чанта. Тя я помъкна с усилие към колата, след което я метна на задната седалка и се настани зад волана.

Мъжът на шофьорската седалка в линкълна хвана главата си с две ръце и възкликна:

— Ти луд ли си? Не мога да виждам добре, не мога да те закарам никъде.

— Не приемам „не мога“ за отговор — каза Ричър. — Съветвам те да се постараеш повече.

После свали прозореца, протегна ръка навън и даде знак на Аби да тръгва. Проследи с поглед колебливата ѝ маневра. Предната броня на тойотата вече не бе хоризонтална. Висеше диагонално, доста по-ниско от определеното ѝ място. Краят, който се намираше откъм дясната врата, едва се крепеше на два-три сантиметра над асфалта. Може би едно парче жица нямаше да свърши работа. По-скоро две парчета. Или дори три.

— Следвай онази кола — нареди Ричър.

Мъжът зад волана на линкълна потегли непохватно като човек, който шофира за пръв път. Партньорът му наклони глава, доколкото му позволяваше схванатият врат, и погледна Ричър с крайчеца на едното си око.

А Ричър мълчеше. Очуканата тойота отпред ускоряваше плавно. И се насочваше на изток. Линкълнът я следваше. Мъжът зад волана започваше да се справя все по-добре. Да шофира все по-плавно.

— Къде е Макс Труленко? — попита Ричър.

Отначало никой от двамата не отговори. После мъжът със схванатия врат отвърна:

— Голям си глупак!

— Защо? — отвърна Ричър.

— Онова, което нашите хора могат да ни направят, ако ти кажем къде се намира Труленко, е несравнимо по-ужасно от всичко, което албанците могат да ни причинят. Което означава, че не ни даваш никакъв избор. Никакъв бонус. А и ние сме дребни риби, седим в колата, наблюдаваме врати. Мислиш ли, че някой ще каже на такива като нас къде живее Труленко? Истината е, че не знаем. Каквото и да ти кажем, ще е лъжа. Което отново ни оставя без избор, без бонус. Прави каквото искаш, само ни спести глупостите.

— Но вие знаете кой е Труленко.

— Разбира се.

— И познавате човека, който го е скрил някъде.

— Без коментар.

— И знаете къде е.

— Без коментар.

— Къде би го потърсил, ако животът ти зависеше от това?

Мъжът със схванатия врат не отговори. В този момент телефонът на шофьора иззвъня. В джоба му. Весела и жизнерадостна, но леко приглушена мелодия, изпълнявана на маримба, която се повтаряше отново и отново. Ричър знаеше, че някои банди разполагат с кодирани сигнали за предупреждение и тайни призиви за помощ, затова нареди:

— Не отговаряй.

— Ще започнат да ни търсят — отвърна шофьорът.

— Кой?

— Ще изпратят двама души.

— Като вас ли? Леле, колко се уплаших!

Телефонът спря да звъни.

— Как се казва шефът ви? — попита Ричър.

— Нашият шеф?

— Не, шефът на онези, които седят в коли и наблюдават врати. Големият шеф. Истинският capo di tutti capi.

— Какво означава това?

— На италиански е — обясни Ричър. — Босът на всички босове.

Никакъв отговор. Поне отначало. Двамата украинци се спогледаха, сякаш се опитваха да вземат безмълвно решение. Докъде могат да стигнат? От една страна, omerta. Друга италианска дума. Която изискваше пълно мълчание. И означаваше принцип, чието нарушаване води до смърт. От друга страна, бяха загазили здравата. И то в реалния свят, тук и сега. Да умреш в името на принцип звучеше добре, но само на теория. На практика нещата стояха по-различно. Основната им цел в момента не бе да се пожертват с чест и достойнство, а да оцелеят достатъчно дълго, за да се приберат у дома, когато приключи всичко това.

— Грегъри — отвърна мъжът със схванатия врат.

— Това ли е името му?

— На английски.

Двамата отново се спогледаха. Този път погледите им бяха различни. Сякаш се опитваха да подхванат друг разговор.

— Откога сте тук? — попита Ричър.

Искаше да ги предразположи. Защото да се отговаря на въпроси в крайна сметка се превръща в рутинно действие. Ричър възнамеряваше да започне с по-лесните въпроси и да продължи с по-трудните. Една от най-простите техники за разпит.

Двамата отново се спогледаха, сякаш всеки търсеше позволението на другия. От една страна, от друга страна…

— От осем години — каза шофьорът.

— Английският ви е доста добър.

— Благодаря.

Сега иззвъня телефонът на другия. Мъжът със схванатия врат. Също от джоба му. Също толкова приглушено, но с различна мелодия. Дигитален вариант на старомоден телефон с електрически звънец като в бара на лихварите на стената зад дебелия барман.

— Не вдигай — нареди Ричър.

— Могат да ни проследят по телефоните — каза мъжът.

— Няма значение. Не могат да реагират достатъчно бързо. Предполагам, че до две минути ще сме приключили. Ще се приберете у дома.

Телефонът зазвъня отново и отново.

— Или не — продължи Ричър. — Може би след две минути ще попаднете в ръцете на албанците. Във всеки случай, ще приключим доста бързо.

Тойотата пред тях намали и спря до бордюра. Линкълнът я последва. Улицата бе застроена със стари тухлени сгради, стари тухлени тротоари и стара тухлена настилка, която прозираше под натрошения на места асфалт. Две трети от сградите бяха изоставени, вратите и прозорците им бяха заковани, а останалата една трета бе заета от фирми, които определено не се занимаваха с почтен бизнес. Един западнал квартал, източно от Сентър Стрийт. Да, Аби бе направила добър избор.

Телефонът спря да звъни.

Ричър се пресегна, изключи двигателя и взе ключа. После се облегна на задната седалка. Двамата украинци се обърнаха към него и видяха пистолета в едната му ръка и ключа в другата.

— Къде щяхте да потърсите Макс Труленко, ако животът ви зависеше от това? — попита той.

Никаква реакция. Освен нова размяна на погледи. Отначало боязливи, после разочаровани, като на хора, озовали се между чука и наковалнята. Накрая и двамата стигнаха до решение. Да започнат нов разговор.

Мъжът със схванатия врат каза:

— Ще ни заподозрат. Ще искат да разберат как сме се озовали тук, защо си ни пуснал.

— Съгласен съм. Не е лесно за обяснение.

— Това е проблемът. Ще предположат, че сме дали нещо в замяна.

— Кажете им истината.

— Ще е равно на самоубийство.

— Или част от истината — уточни Ричър. — Добре подбрана и добре редактирана. Но в самата си същност — истина. Кажете им, че докато сте наблюдавали къщата, една жена е излязла с голяма чанта, качила се е в колата си и вие сте я проследили до тук. Дайте им който и да било адрес в този квартал. Кажете им, че сте решили, че щом Грегъри ви е възложил да наблюдавате къщата, несъмнено ще иска да узнае къде се крие изчезналата ѝ обитателка. Ще ви потупат по рамото и ще ви дадат червена точка за проявената инициатива.

— Без да споменаваме за теб? — попита шофьорът.

— Така ще е по-безопасно.

Двамата украинци се спогледаха отново. Търсеха пропуски в тази история.

И не ги откриха. Обърнаха се и погледнаха Ричър. Отново видяха да държи пистолета в едната ръка и ключа за колата в другата.

— Откъде според вас някой по-съобразителен човек би започнал издирването на Макс Труленко?

Двамата се обърнаха напред и се спогледаха отново. Продължаваха да се страхуват, но едновременно с това набираха смелост, сякаш започваха да се убеждават в правотата на думите му. В края на краищата никой не искаше от тях да издадат факти и информация. Не и от хора, които стоят толкова ниско в организацията на Грегъри. Защото никой не им предоставяше факти и информация. От тях се искаше само мнение. Нищо повече. Откъде някой по-съобразителен човек би започнал издирването на Макс Труленко? Чисто хипотетично, чисто спекулативно. Коментар от трета страна. В хода на любезен разговор. Това, разбира се, би трябвало да ги поласкае. Все пак те се намираха на дъното на йерархията, а сега ги питаха за мнението им.

Ричър наблюдаваше процеса. Забеляза нарастващата смелост. Забеляза стиснатите челюсти, дълбокия дъх, изпълването на дробовете… Видя готовност за разговор, буквално и преносно. Но и за още нещо. Нещо лошо. Нов разговор. Щура идея. Разбираше какво се върти в главите им. Вината бе изцяло негова. Изцяло. Заради абсурдния избор. Онзи тип беше прав. И заради въпроса за capo. Защото capo di tutti capi несъмнено всяваше страх. Понеже налагаше ужасни наказания. И заради щастливия край на измислената история. Потупването по рамото и червената точка. Така не се говори на разочаровани, но амбициозни хора. Защото ги кара да се замислят. Потупването по рамото и червената точка са нещо хубаво, но повишението в организацията е още по-хубаво. След осем дълги години щяха да се отърват най-сетне от стоенето в колата и следенето на врати. Искаха да се изкачат нагоре по стълбицата. А за целта бе необходимо нещо повече от проследяването на някакво момиче до някакъв адрес. Затова искаха да направят голям удар.

Като например залавянето на Арън Шевик. Не се съмняваха, че той е човекът на задната седалка. И те като всички останали бяха получили съобщението. Описанието и снимката. Не се бяха интересували кой е той. За разлика от повечето хора. Повечето хора щяха да попитат: Кой си ти, по дяволите? Какво искаш? Но те не бяха проявили никакво любопитство. Защото вече знаеха. Той беше човекът, за когото предупреждаваха есемесите. Следователно бе важен. Следователно бе голям удар. Оттук и щурите идеи.

Вината беше негова.

Не го правете, помисли си Ричър.

— Не го правете — изрече на глас Ричър.

— Какво да не правим? — попита шофьорът.

— Нещо глупаво.

Двамата се сепнаха за миг. Ричър предположи, че ще му кажат нещо и това ще бъде истина. Защото е много трудно да се координира една лъжа с няколко безмълвни погледа. Щяха да му пробутат нещо, което да им послужи за стръв. Нещо, което изисква няколко секунди обмисляне и внимателно формулиране на следващия въпрос. Нещо, което да ангажира Ричър. За да им даде време да се нахвърлят върху него. Мъжът със схванатия врат щеше да се извърти, да скочи и да притисне с гърди дясната ръка на Ричър, докато шофьорът щеше да се пресегне над седалката и да атакува незащитената му глава. С мобилния си телефон, или по-точно, с ръба на мобилния си телефон, ако имаше достатъчно ум, без да се притеснява, че ще счупи този скъп електронен уред. Както постъпват хората, чийто живот зависи от това.

Не го правете, помисли си Ричър.

А на глас попита:

— Къде бихте потърсили Макс Труленко?

— Там, където работи, разбира се — отвърна шофьорът.

Ричър го изгледа безизразно, но знаеше какво се случва, затова нито обмисляше думите му, нито формулираше нови въпроси. Просто чакаше. Времето минаваше на кратки интервали от по четвърт секунда, като ритъма на силно разтуптяно сърце. Отначало не се случи нищо, после пак не се случи нищо, но накрая мъжът със схванатия врат се извърна бавно, тромаво, непохватно, протегна ръце, изви гръб и се опита да се претърколи през седалката, защото дори просто да паднеше отзад, гравитацията щеше да свърши останалото. Тялото му щеше да се стовари в скута на Ричър и да го притисне. Изпълнението щеше да е много недодялано, но резултатът — много ефективен.

Не успя да се прехвърли през седалката.

Ричър заби дулото на пистолета в облегалката и го простреля през тапицерията. После блъсна свличащия се труп с лакът. Нещо като двоен удар в бокса: едно-две или в случая изстрел-лакът. Изстрелът беше шумен, но не прекалено. Пълнежът на облегалката подейства като огромен заглушител. Нали тя се състои от вълна, конски косми и какво ли още не. И, естествено, поглъща шума. Е, имаше един малък проблем. Част от влакната се запалиха. Освен това шофьорът се наведе напред и бръкна под арматурното табло. Миг по-късно отскочи назад и се завъртя. В ръката си държеше малък пистолет. Вероятно руски. Скрит някъде в колата с помощта на тиксо. Ричър го простреля през собствената му седалка. Част от нея също пламна. В резултат на деветмилиметровия куршум. Дулото, притиснато в тапицерията. Мощната експлозия на нагорещените газове. Явно инженерите, проектирали този линкълн, бяха пропуснали тази възможност.

Ричър отвори вратата и излезе навън. Прибра пистолетите в джоба си. В колата нахлу свеж въздух и пламъците се разгоряха допълнително. Тапицерията вече не просто димеше, а гореше с истински пламъци. Малки, с размерите на дамски нокти, но вече танцуваха по седалките.

— Какво стана? — попита Аби.

Тя стоеше на тротоара до тойотата и се опитваше да види какво се случва в линкълна.

— Проявиха изключителна лоялност към своята организация — обясни Ричър, — а това не им се отрази добре.

— Застреля ли ги?

— При самозащита.

— Какво се случи?

— Те мигнаха първи.

— Мъртви ли са?

— Дори да не са, след някоя и друга минута ще бъдат. Зависи колко бързо им изтече кръвта.

— Никога не ми се беше случвало подобно нещо — каза Аби.

— Съжалявам, но се налагаше — отвърна Ричър.

— Ти уби двама души.

— Предупредих ги. Казах им да не го правят. Бях сложил всичките си карти на масата. Затова приемам случилото се като асистирано самоубийство. Приеми го и ти по този начин.

— Заради мен ли го направи? — попита Аби. — Защото казах, че искам да пострадат?

— Изобщо не исках да го правя. Исках да се приберат у дома живи и здрави. Но не. Те опитаха всичко по силите си. Предполагам, че и аз щях да постъпя така на тяхно място. Макар да се надявам, че щях да се справя по-добре.

— Как ще действаме сега?

Пламъците се издигаха все по-високо. Винилът по седалките се издуваше на мехури, които се пукаха и белеха като кожа.

— Ще се качим в колата ти и ще си тръгнем — каза Ричър.

— Просто така?

— А как щяха да постъпят те с мен? Отговорът на този въпрос определя действията ми.

Аби замълча за миг, после каза:

— Добре, да се качваме в колата.

Тя шофираше, Ричър седеше до нея. Тежестта му от тази страна натовари допълнително окачването и провисналата броня на старата тойота се удряше в асфалта от време на време на неравни, напълно непредсказуеми интервали, като сигнали от някаква странна морзова азбука.