Едно на милион

46

Данило бе дребен мъж според стандартите на Ричър. Висок около метър и седемдесет и пет, по-скоро слаб и жилав, отколкото пълен. Хоган бе свалил сакото му и бе изпразнил кобура му. В резултат на това украинецът изглеждаше гол и уязвим. Примирен с поражението. Хоган го бе накарал да застане до бюрото във вътрешния офис. Бюрото изглеждаше масивно, изработено от дърво с цвят на карамел. Падналата библиотека бе опряла в него. Сигурно тежеше цял тон. Из цялото помещение се бяха разпилели книги и вещи. Ричър видя Грегъри на пода. Тялото му бе извито под формата на буквата Z. Като се изключи това, босът на украинците изглеждаше добре. В отлично здраве. Висок, едър, солиден. Но мъртъв. Жалко.

Ричър пъхна левия си показалец под възела на вратовръзката на Данило, изви го като кука и го отведе на по-широко място. Завъртя го към себе си и коригира стойката му. Раменете назад, брадичката нагоре.

После отстъпи една крачка.

— Разкажи ми за онези порносайтове в интернет — каза Ричър.

— За кое? — попита Данило.

Ричър го зашлеви. С открита длан, но много силно. Ударът му вдигна Данило във въздуха. Тялото му направи половин салто и се свлече на земята там, където стената и подът се срещаха.

— Ставай — нареди му Ричър.

Данило се изправи бавно и неуверено. Първо изпъна ръце на земята, после застана на колене и опря длани в стената.

— Опитай пак — каза Ричър.

— Това е страничен бизнес — започна Данило.

— Къде се намира?

Данило се поколеба.

Ричър го удари отново. С другата ръка. Отново с открита длан. По-силно от предишния път. Данило падна отново и удари главата си в другата стена.

— Ставай — повтори Ричър.

Данило се изправи. Бавно и неуверено, плъзгайки длани по стената.

— Къде се намира? — повтори Ричър.

— Никъде — отвърна Данило. — И навсякъде. Това е интернет. Безброй сървъри във всяка точка на планетата.

— Откъде се контролира?

Данило наблюдаваше дясната ръка на Ричър. Беше се досетил каква ще бъде последователността на ударите. Не беше трудно. Дясно, ляво, дясно, ляво… Не му се искаше да отговаря, но щеше да му се наложи.

И той изрече думата. Онази, която не означаваше кошер или дупка, а гнездо, разположено много, много високо. После стисна устни. Намираше се между чука и наковалнята. Не можеше да разкрие местоположението. Това бе най-голямата им тайна. Той продължи да се взира в дясната ръка на Ричър.

— Вече знаем къде се намира — каза Ричър. — Не можеш да се пазариш. Не можеш да предложиш нищо в замяна.

Данило не отговори. Звънна мобилен телефон. Далечен приглушен сигнал. От другия коридор. В джоба на някой труп от купчината. Иззвъня шест пъти и спря. След него звънна друг. Също толкова далечен, също толкова приглушен. После звъннаха още два.

Корабът-майка се чудеше защо никой не отговаря.

— Съжалявам — каза Данило.

— За кое? — попита Ричър.

— За онова, което направих.

— Но го направи, нали? И нищо не е в състояние да промени този факт.

Данило не отговори.

— Да — каза Аби.

— Да — каза Хоган.

Ричър простреля Данило в челото със същия „Хеклер и Кох“, който Хоган му бе отнел. Стандартното въоръжение на германската полиция. Пистолетът по нищо не се отличаваше от другите. Нищо чудно да бяха с последователни серийни номера. Доставка на едро, извършена с помощта на корумпирано немско ченге. Данило падна. Остатъкът от главата му остана в собствения му офис, тялото му — в този на Грегъри. Ричър се огледа. Ще елиминираме врага от висшите чинове към нисшите, а не от нисшите към висшите. Така е далеч по-ефективно. Свършиха си работата. Телата на украинците лежаха като фигурки от корпоративна схема. Грегъри, Данило, заместниците… Навсякъде звъняха телефони.

Ричър, Аби и Хоган си тръгнаха по обратния път, през тайния коридор. Прекосиха празния магазин и излязоха на улицата. Украинците, които бяха охранявали двата края на пряката, лежаха на местата, където бяха паднали. На никого не му бе минало през ум да позвъни на ченгетата заради някакви трупове до черен линкълн в западната половина на града. Всеки смяташе, че това не е негова работа.

— А сега накъде? — поинтересува се Аби.

— Добре ли си? — попита Ричър.

— Да. Къде отиваме?

Ричър вдигна поглед към небостъргачите в центъра. Шест кули от стомана и стъкло. Три от тях превърнати в офис центрове, другите три — в хотели.

— Трябва да се сбогувам със семейство Шевик. Това може да е последната ми възможност.

— Защо?

— Дъскорезницата няма да гори цяла вечност. Рано или късно ченгетата ще се върнат западно от Сентър Стрийт. И някои от тях ще установят, че са се лишили от онази хилядарка седмично, която са получавали до момента. Ще се ядосат на някого. Ще започнат да задават въпроси. Когато това се случи, по-добре да съм далече оттук.

— Ще заминеш ли?

— Ела с мен.

Аби не отговори.

— Звънни на Вантреска и му кажи да ни чака.

Зарязаха линкълна. Един вид предупреждение. Като пътен знак. Който обаче не гласи: Минаването забранено, а Питането забранено. Слънцето се издигаше високо. По небето не се виждаше и едно облаче. Следобедът преваляше. Ричър, Аби и Хоган тръгнаха пеша в посоката, от която бяха дошли. Влязоха в хотела, почукаха на вратата на семейство Шевик. Мария погледна през шпионката и отвори. Бартън и Вантреска вече бяха там.

Детективът посочи през прозореца. Лявата от двете кули с офиси, западно от Сентър Стрийт. Обикновен паралелепипед, висок двайсет етажа със стъклена фасада, която отразяваше слънчевите лъчи. Над прозорците на последния етаж грееше безлично название. Можеше да принадлежи както на застрахователна компания, така и на слабително лекарство.

— Сигурни ли сте? — попита Ричър.

— Това са единствените нови наематели за периода, който ни интересува. Последните три етажа. Никой не е чувал за тази компания. До нея се стига само с асансьор и там се случват странни неща.

— Браво на вас.

— Благодари на Бартън. Той познава саксофонист, който работи в отдел „Архитектура и благоустройство“ в общината.

Вантреска явно се бе обадил на румсървис още с пристигането си, защото след няколко минути се появи келнер с количка, отрупана с храни и напитки. Сандвичи, мъфини и бисквити, още топли от микровълновата. Плюс вода, кола, студен чай, горещ чай и най-хубавото от всичко — горещо кафе във висока хромирана кана, която проблясваше на слънцето. Всички ядоха заедно. Вантреска каза, че е изпратил хора да почистят къщата на Шевик, след което с нея ще се заемат зидар и бояджия. След ден Арън и Мария можели да се приберат в дома си. Ако желаят. Те му благодариха искрено.

А после погледнаха въпросително Ричър.

— Очаквайте банков превод към края на работния ден — каза той.

Арън се поколеба за секунда, после попита вежливо:

— Колко голям?

— Обичам кръглите числа. Но ако е прекалено голям, раздайте излишъка. На хора, озовали се в същото положение като вас. Помислете и за онези адвокати. Джулиан Харви Ууд, Джино Веторето и Айзък Мехай-Байфорд. Вършат добра работа, особено за хора с толкова много имена.

Ричър извади плика от заложната къща. Брачните халки, пръстените с малките диаманти, часовникът със счупено стъкло. Връчи го на Мария с думите:

— Обявиха фалит.

После Ричър, Аби, Бартън, Хоган и Вантреска си тръгнаха. Взеха асансьора и излязоха на улицата.

На половин пряка от небостъргача с офисите попаднаха на малко кафене с масички отзад. Влязоха и се настаниха плътно един до друг, петима души на маса за четирима. Вантреска и Бартън споделиха какво са открили. Сградата била завършена преди три години. Имала двайсет етажа и четирийсет офиса. До момента — пълен провал от комерсиална гледна точка. Местната икономика едва кретала. Неизвестната компания сключила изгодна сделка за осемнайсетия, деветнайсетия и двайсетия етаж. Единствените други наематели били стоматологичен кабинет на третия етаж и агенция за недвижими имоти на втория. Всички останали офиси били празни.

— Какво би направила морската пехота? — обърна се Ричър към Хоган.

— Най-вероятно би евакуирала зъболекаря и брокера и би подпалила сградата. Така мишените от последните три етажа ще бъдат принудени да избягат по аварийните стълби или да останат и да загинат в пожара. И в двата случая печелим без особени усилия.

Ричър се обърна към Вантреска:

— Какво би направила танковата ти дивизия?

— Обстрел на партера, който да срути носещите стени и сградата да рухне сама. Ако някой оцелее след това, използваш картечниците.

— Добре — отвърна Ричър.

— Какво би направила Военната полиция? — попита Вантреска.

— Нещо умно и находчиво. Предвид ограничените ресурси, с които разполагаме.

— Например?

Ричър се замисли за минута и им каза.