Едно на милион

14

Вратата се затвори безшумно и три секунди по-късно стъпките прозвучаха отвън, бавно и уморено. После настъпи тишина. Ръката, уловила Ричър, го задърпа навътре в мрака. Пръстите бяха малки, но силни. Двамата се озоваха в различно пространство. Защото акустиката беше различна. Миризмата беше различна. Явно се намираха в някакво помещение. Ричър долови дращене на нокти по стената. Някой търсеше ключа на лампата.

Грейна ярка светлина. Той премигна.

Сервитьорката.

Виж къде отивам.

Беше проход, а не врата. Или проход, който води към врата. Към отворена, макар и на сантиметър, врата.

— Тук ли живееш? — попита Ричър.

— Да — отвърна тя.

Още бе облечена с дрехите от бара. Черни джинси, черна блуза. Дребничка, с къса черна коса и очи, в които определено се четеше загриженост.

— Благодаря за поканата — каза Ричър.

— Опитах се да преценя какъв бакшиш бих искала да получа. Ако бях непознат, а охранителят ме гледаше подозрително.

— Така ли правеше той?

— Явно е надушвал неприятностите.

Ричър не отговори. Стаята, в която се намираха, бе уютна, издържана в меки тонове, обзаведена със стари, но удобни мебели, част от които купени вероятно от заложна къща, почистени и ремонтирани, а други — сглобени от изхвърлено от употреба промишлено оборудване. Метални рамки от стара машина поддържаха масичката за кафе. От подобни компоненти бе сглобена и етажерката за книги. И всичко останало. Наричаше се препрофилиране. Ричър бе чел затова в някакво списание. Харесваше стила. Харесваше и резултата. Стаята бе наистина приятна. После чу глас в главата си: Ще бъде много жалко, ако ѝ се случи нещо.

— Работите за тях. Не би трябвало да ми предлагате убежище — каза той.

— Не работя за тях — възрази тя. — Работя за семейството, което притежава бара. Онзи на вратата е… да го наречем, цената, която семейството плаща, за да върти бизнеса си. Където и да отида, положението ще е същото.

— Той явно смяташе, че може да ви нарежда.

— Всички си въобразяват, че могат да командват. Поканих ви и за да им го върна.

— Благодаря — повтори Ричър.

— За нищо.

— Аз съм Джак Ричър — каза той. — Много ми е приятно да се запознаем.

— Абигейл Гибсън. Но всички ме наричат Аби.

— А мен — Ричър.

— Приятно ми е да се запознаем, Ричър — каза тя.

Здрависаха се. Отстрани този жест изглеждаше доста официален. Абигейл имаше малки, но силни пръсти.

— Предизвиках тази суматоха напълно съзнателно — обясни Ричър. — Исках да видя по какъв начин ще реагират на нещо. Колко бързо и какви сили ще мобилизират.

— Ще реагират на какво?

— На името Максим Труленко. Чувала ли си за него?

— Разбира се — отвърна Аби. — Неотдавна обяви фалит. Занимаваше се май с интернет. Беше доста известен по едно време.

— Искам да го открия.

— Защо?

— Дължи пари на доста хора.

— Да не си събирач на дългове? Нали каза, че в момента не работиш.

— Работя, но pro bono… с благотворителна цел — обясни Ричър. — Временно. От името на една възрастна двойка, с която се запознах. Засега само проучвам въпроса. Топнах си пръста във водата, така да се каже.

— Няма никакво значение, че дължи пари. Труленко няма пукнат цент. Фалирал е.

— Има една теория, която гласи, че е скрил доста пачки под дюшека.

— Винаги има подобни теории.

— Мисля, че в този случай предположенията са напълно основателни. Това е логичното заключение, до което стигнах. Ако Труленко беше фалирал, щяха да са го намерили досега. Никой обаче не е успял да го открие, следователно разполага с пари. Защото единственият начин да се скрие в този град е да си плати на украинците. А това изисква пари. Следователно Труленко разполага със средства. И ако го открия бързо, може още да не ги е похарчил.

— За онази възрастна двойка.

— Да се надяваме, че ще са му останали достатъчно пари, за да покрие нуждите им.

— Единственият начин да се скриеш, е да разполагаш с пари — повтори Аби. — Звучи ми като афоризъм от онези курабийки с късметчета. Но предполагам, че тази вечер получи потвърждение.

Ричър кимна.

— Две коли — каза той. — Четирима души. Труленко определено получава добро обслужване.

— Не се забърквай с тези хора — предупреди го Аби. — Виждала съм отблизо на какво са способни.

— Ти се забъркваш с тях. Ти ми отвори вратата.

— Това е различно. Никога няма да разберат. Тук има поне сто врати.

— Защо го направи? — попита Ричър.

— Знаеш защо.

— Може да са искали да си побъбрим приятелски.

— Не мисля.

— Може би само щяха да ме сплашат.

Аби замълча.

— Но ти знаеше, че няма да се задоволят с това — продължи Ричър. — Затова отвори вратата.

— Виждала съм ги отблизо — повтори тя.

— Какво щяха да направят?

— Не обичат никой да си пъха носа в работите им — каза Аби. — Мисля, че щяха да те наранят. И то много лошо.

— Виждала ли си ги как действат в подобни случаи?

Тя не отговори.

— Както и да е — каза Ричър. — Благодаря още веднъж.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Трябва да тръгвам. И бездруго направи достатъчно за мен. Взел съм си стая в хотел.

— Къде?

Ричър ѝ каза, а тя поклати глава.

— Това е западно от Сентър Стрийт — изтъкна тя. — Те имат очи и уши там. Вече са разпратили съобщения с твоето описание.

— Явно се отнасят много сериозно към подобни неща.

— Нали ти казах, не обичат никой да си пъха носа в работите им.

— Какъв е броят им?

— Достатъчен — отвърна Аби. — Ще направя кафе. Искаш ли?

— Разбира се.

Тя го поведе към кухнята, която бе малка и еклектична, но чиста и подредена. Създаваше уют. Аби изсипа засъхналата утайка от филтъра, изплакна го и сложи кафе. Включи кафе машината и помещението се изпълни с наситен аромат.

— Надявам се, че кафето няма да ти попречи да заспиш — каза Ричър.

— Лягам си, когато слънцето изгрее. После спя цял ден.

— Звучи логично.

Аби отвори един шкаф и извади оттам две бели порцеланови чаши.

— Ще взема душ — каза тя. — Налей си кафе, ако стане готово, преди да изляза от банята.

Минута по-късно Ричър чу течаща вода, а после и тихото жужене на сешоар. Откъм кафе машината се разнесоха кипене на вода и съскане на пара. Аби се върна веднага щом приключи в банята. Изглеждаше поруменяла и освежена, ухаеше на сапун. Беше облякла рокля, която приличаше повече на мъжка риза, дълга до коленете и силно вталена. Вероятно под нея не носеше почти нищо. Краката ѝ определено бяха боси. Явно така се обличаше след работа. За приятна релаксираща вечер у дома. Наляха си кафе и отнесоха чашите в дневната.

— Не отговори на въпроса ми — каза тя. — Но предполагам, че нямаше възможност.

— На кой въпрос? — попита Ричър.

— Каква работа би искал да вършиш?

Вместо отговор той ѝ разказа накратко биографията си. Началото бе съвсем обикновено, но не всеки бе в състояние да разбере случилото се впоследствие. Син на морски пехотинец, прекарал детството си на петдесет различни места, следване в „Уест Пойнт“, служба на сто различни места, съкращения на личния състав след края на Студената война, челен сблъсък с цивилния живот… Съвсем обикновена история. Последвана от безцелно скитане из страната, което вече не можеше да се нарече обикновено. Без работа, без дом. Винаги неуморен, винаги в движение. Само с дрехите на гърба си. Без конкретна цел и с предостатъчно време, за да стигне до там. Някои хора трудно биха го разбрали. Но Аби като че ли го разбра. Защото не зададе обичайните глупави въпроси.

Собствената ѝ история бе по-кратка, защото тя самата бе по-млада. Родена в предградие в Мичиган, израснала в предградие в Калифорния, почитателка на книгите и философията, театъра и музиката, танците и експерименталното изкуство. Пристигнала в града като студентка и така и не си тръгнала. Временната работа като сервитьорка, която трябвало да продължи месец, продължила десет години. Сега Аби бе на трийсет и две. По-възрастна, отколкото изглеждаше. Твърдеше, че е щастлива.

Върнаха се в кухнята за още кафе, след което се настаниха един срещу друг в двата края на канапето. Ричър се излегна удобно, а Аби кръстоса крака и подви свенливо полите на роклята си между голите си крака. Ричър не разбираше много от философия, театър, танци или експериментално изкуство, но винаги четеше книги и слушаше музика, когато му се удадеше възможност, затова успя да поддържа разговора. На два пъти откриха, че са чели една и съща книга. Същото бе положението и с музиката. Аби определи този период като своята „ретро фаза“. Ричър имаше чувството, че е било вчера. Разказаха си разни случки, посмяха се.

Стана два през нощта. Ричър реши да си вземе стая в хотел, който се намира на територията на албанците. На една пряка източно от тук. Щеше да му свърши работа. Можеше да си позволи да остане още няколко дни.

— Можеш да останеш, ако желаеш — предложи Аби.

Ричър бе сигурен, че тя е разкопчала още едно копче на роклята си. Знаеше, че може да се довери на очите си. Беше достатъчно наблюдателен. Досега много пъти бе инспектирал въпросното деколте. То изглеждаше изключително привлекателно. А с едно копче по-малко ставаше още по-привлекателно.

— Не виждам стая за гости — каза Ричър.

— Нямам — отвърна Аби.

— Това някакъв житейски експеримент ли е?

— В сравнение с какво?

— Обичайните обстоятелства.

— Комбинация от двете, предполагам.

— Устройва ме — отвърна Ричър.