Едно на милион

35

Шофьорът замръзна с крак на спирачката. Порталът бе отворен, но нямаше и следа от охрана. Което бе необичайно. Шофьорът обаче нямаше търпение да влезе и да се похвали с пленниците си, затова не се замисли много-много. Продължи напред, направи обратен завой и спря пред една ролетна врата. Спътникът му слезе и натисна зеления бутон на дистанционното, което държеше в ръка. Вратата се вдигна бавно, а движението ѝ нагоре бе съпроводено от подрънкване на вериги и потракване на метални ламели. Шофьорът даде на заден ход и влезе вътре. Изключи двигателя, излезе от колата и се присъедини към своя колега. Двамата извадиха пистолети и отстъпиха крачка назад от багажника.

Шофьорът натисна едно бутонче върху ключа.

Капакът на багажника се отвори бавно, тихо и величествено.

Двамата зачакаха. Не се случи нищо.

Доловиха мирис на борови дъски, но не чуха вой на електрически триони. Ниската ламаринена барака бе потънала в тишина. Някъде отзад долетяха гласове, заглушени от стените и вратите, но въпреки това силни, объркани, уплашени. Последваха ги стъпки, бързи и шумни, които обаче не водеха никъде. Сякаш всички пристъпваха на място. Сякаш нещо необичайно се случваше в някой от вътрешните офиси.

Двамата се ослушаха.

Може би в офиса на самия Дино.

Първите осем души, които влетяха в кабинета на боса, видяха едно и също. Дино се бе свлякъл на креслото зад бюрото си, а част от главата му липсваше. Джетмир седеше на стола отпред с пистолет в ръка. Направо го завариха на местопрестъплението. Видяха дима от изстрела, доловиха мириса на изгорял барут. Трима от първите осем бяха членове на вътрешния кръг, които имаха, макар и бегла, представа какво може да се е случило. Останалите петима заемаха по-ниски позиции в организацията. И нищо не разбираха. Изпаднаха в ступор. Не можеха да асимилират случилото се. Джетмир бе вторият най-важен човек в техния свят. Думата му бе закон. Той бе безупречен, съвършен. Всички му се възхищаваха, почитаха, подчиняваха. Разказваха невероятни истории за него. Той беше легенда. Но той бе убил Дино. А Дино бе големият шеф. Най-важният човек в техния свят. Цялата им васална вярност бе насочена към него. Сякаш му бяха дали кръвна клетва. Сякаш живееха в средновековно кралство. И това бе техен върховен дълг.

Един от петимата бе обикновен човек от Поградец, разположен на брега на Охридското езеро. Преди години някакво местно величие се бе нахвърлило върху сестра му и Дино бе възстановил семейната чест. Един обикновен човек. Верен като куче. Обичаше Дино като баща. И обичаше факта, че го обича. Обичаше структурата, йерархията, правилата, желязната сигурност, които всички тези неща внасяха в живота му. Той не само обичаше правилата, но и живееше според тях. Затова извади пистолета си и простреля Джетмир в гърдите. Три пъти. Изстрелите отекнаха оглушително в тясното изпълнено с хора помещение, след което самият стрелец бе прострелян от двама души едновременно. Единият, инкасатор, който действаше на автопилот, защитаваше новия шеф, макар новият шеф да бе убил стария шеф. Другият стрелец бе член на вътрешния кръг и имаше някаква представа какво може да се е случило. Затова и се надяваше да спаси нещо в настъпилата катастрофа. Надеждата му бе напразна, тъй като вторият му куршум прониза друг инкасатор, застанал до първата жертва. Охранителят, пристъпил зад инкасатора, отвърна панически на огъня. Беше проява на чист рефлекс, но изстрелът му попадна в главата на човека от вътрешния кръг. Затова друг член на вътрешния кръг застреля охранителя, докато един от майсторите в дъскорезницата, който имаше зъб на вътрешния кръг, стреля по него и пропусна, но един рикошет попадна в рамото на третия член на вътрешния кръг. Той извика от болка, извади пистолета си и започна да стреля. Дулото на глока му заподскача лудешки и куршумите полетяха във всички посоки, но най-вече в центъра на насъбралата се тълпа. Хората започнаха да се пързалят и да падат по хлъзгавия от кръв под, докато мъжът с глока не изпразни целия си пълнител. Отново настъпи тишина, но не съвсем пълна, тъй като бе нарушена от друг силен шум.

Въпросният шум бе резултат от нови изстрели. Всъщност само два. Но добре премерени. От деветмилиметров пистолет. Заглушени от разстоянието. Долетели може би от бараката. Най-вероятно близо до ролетната врата.

Шофьорът и спътникът му бяха застанали на няколко крачки от багажника на крайслера. Продължаваха да държат с две ръце пистолетите си, насочени към колата, но погледите им бяха извърнати настрани. Опитваха се да погледнат към срещуположния край на бараката, където започваше коридорът към офисите. Откъдето идваше целият шум.

А стрелбата там се поднови. Изстрелите прозвучаха отдалече, леко приглушени, сякаш ограничени от тясно пространство. Прозвучаха три отделни изстрела, последвани от бърз, но кратък откос от нови три изстрела — бум-бум-бум — и накрая от цяла канонада, която свърши едва след като разгневеният стрелец, започнал да гърми сякаш напосоки, остана без патрони.

Настъпи секунда тишина. Шофьорът и спътникът му погледнаха отново към крайслера.

Нищо. Капакът на багажника си стоеше вдигнат. Пленниците не помръдваха.

Двамата насочиха вниманието си към далечния край на бараката. Още една секунда тишина.

И отново към крайслера. Отново нищо. Нито надигнати глави, нито погледи навън. Никакви признаци за живот. Шофьорът и спътникът му се спогледаха. Изведнъж се притесниха. Дали в багажника не бяха проникнали изгорели газове? Може би някъде имаше дупка. И ауспухът изпускаше. В резултат на което мъжът и жената се бяха задушили.

Двамата пристъпиха предпазливо напред. Направиха една крачка. И още една.

Отново нищо.

Погледнаха към срещуположния край на бараката. Тишина. Направиха трета крачка напред. За да надзърнат в багажника. Направиха го. Напрегнато. Тревожно. Видяха нещо неочаквано. Мъжът и жената бяха разменили местата си. Той се бе качил пръв и тя се бе сгушила в мястото пред него. Сега той лежеше отпред, а тя зад него. Беше я заслонил с тялото си. Отначало бе легнал така, че главата му да е отляво, а сега бе легнал така, че главата му да е отдясно. Което означаваше, че лежи върху лявото си рамо. Което означаваше, че дясната му ръка е свободна. Можеше да се движи. И тя се движеше. При това бързо. В нея имаше малък полуавтоматичен пистолет. Който сочеше право в главата на шофьора.

Ричър простреля шофьора в челото, след което завъртя леко дулото надясно и пусна куршум в лявото око на спътника му. Благодарение на украинския „Хеклер и Кох“, който бе скрил под крачола си. Още по времето, когато бе преразпределил товара в джобовете на якето си на излизане от квартала на Шевик. Два в левия джоб, два в десния и един в чорапа. Винаги е добра идея.

Ричър се надигна два-три сантиметра и се огледа предпазливо. Видя дълга барака от гофрирана ламарина, изпълнена с мирис на сурова дървесина, но напълно безлюдна. Нямаше никой. Вероятно това бе някакъв щаб. Може би дъскорезницата, която бе видял по-рано. Веднъж, докато шофираше, и втори път — пеша. Тя явно играеше ролята на прикритие за останалите дейности. Като магазина за електроматериали и склада за водопроводни части.

Ричър седна в багажника и се огледа по-добре. Отново не видя никого. Измъкна се навън и се изправи. Помогна и на Аби да излезе от багажника. Тя погледна мъртвите албанци на земята. Не бяха красива гледка. Единият имаше едно око, другият — три.

Тя огледа празната барака.

— Къде сме? — попита Аби.

Ричър нямаше възможност да ѝ отговори, защото точно в този момент се случиха две неща. Отнякъде се появиха група мъже, които тичаха към срещуположния край на бараката. Там започваше коридор, който вероятно водеше към някакви помещения отзад. Друга група мъже изскочиха от срещуположната посока и хукнаха към бараката. Май не бяха на себе си. Всичките бяха пребледнели и размахваха пистолети, тичаха, подскачаха, тресяха се от някакъв лудешки адреналин. Двете групи се сблъскаха. Последваха истерични крясъци, сприхави въпроси и несвързани отговори, всичките на чужд език, за който Ричър предположи, че е албански. Един от мъжете блъсна друг в гърдите, онзи му отвърна, трети извади пистолет и стреля, първият падна на земята, четвърти опря дуло в слепоочието на първия и натисна спусъка — сцената наподобяваше екзекуция, — при което главата на жертвата се пръсна… По всичко изглеждаше, че бързо ще настъпи хаос, но само до мига, в който някой извика силно и посочи към другия край на бараката. Всички млъкнаха и се обърнаха да видят какво има там.

Дребничка брюнетка и грамаден мъж.

Веднъж Ричър бе прочел една книга, която бе открил на седалката в някакъв автобус. В нея се казваше, че хората изпадат в размисли и съмнения, които продължават с часове и дни дори, макар всъщност да са разбрали истината още в първия миг. Той хареса тази книга, защото бе съгласен с написаното в нея. И защото се бе научил да се доверява на онова, което инстинктът му подсказваше още в първия миг. Ричър разбра, че правилата на играта са се променили коренно. Искаме да разберем кой си. Вече не. Сега всички се намираха в плен на лудешки смут и жажда за кръв. Никой нямаше да си направи труда да залови Ричър жив, за да го разпита. Тази опция бе отпаднала безвъзвратно.

Преди още викът на онзи мъж да заглъхне, Ричър стреля три пъти в насъбралата се в далечината тълпа. Трима албанци се свлякоха на земята. Нямаше начин да пропусне. Останалите се разбягаха като хлебарки. Ричър се наведе и отстъпи назад, хвана Аби за лакътя и я дръпна зад колата. Погледна настрани, навън през ролетната врата. Разпозна портала, тротоара, улицата. Разбра къде се намират.

Порталът бе отворен.

— Заобиколи и се качи през дясната врата — прошепна Ричър. — После се прехвърли зад волана и ни измъкни от тук. Карай само направо. Натисни газта и не се оглеждай. Наведи се колкото можеш.

— Колко е часът? — попита Аби.

— Няма значение. Хората плащат луди пари за подобни емоции.

— Но само ако стрелят по тях с топчета с боя, а не с истински куршуми.

— Така е по-автентично. И струва повече.

Аби се наведе, заобиколи колата, напипа дръжката на вратата, отвори я точно толкова, колкото да се промъкне, и се мушна вътре, опряла корем в седалката.

— Не виждам ключовете — прошепна тя.

Една от фигурите в далечината стреля по тях. Куршумът премина на две педи над капака на багажника и на половин метър над главата на Ричър. Звукът от изстрела отекна от ламаринените стени и таванът завибрира като кожата на огромен барабан.

— Взели са ключа — продължи Аби. — Сигурно са отворили багажника дистанционно.

— Чудесно — отвърна Ричър. — Това означава, че трябва да го намеря.

Той легна на земята, опря лице в бетона и погледна под крайслера чак до другия край на бараката. Видя петима мъже на пода. Двама бяха жертвите на първоначалния вътрешен спор между албанците, а трима — от трите куршума на Ричър. От тях двама лежаха неподвижно, третият мърдаше, но едва-едва. Не демонстрираше особена енергия или ентусиазъм. Едва ли щеше да изкара много. Деветима албанци бяха останали във вертикално положение, макар и приклекнали, кой зад каквото прикритие бе успял да намери. А то не бе кой знае какво. Варели с химикали, подредени във формата на пирамида. Няколко ниски купчини дървен материал. Бараката бе полупразна. Все пак цялата дъскорезница бе прикритие за същинската дейност на албанците. Тук не се въртеше сериозен бизнес.

Ричър се претърколи по гръб, извади пълнителя на хеклера и преброи колко патрона са му останали. Два плюс един в цевта, или общо три. Новината определено не бе утешителна. Той върна пълнителя на място, претърколи се настрани и запълзя покрай колата. Стигна до багажника. Шофьорът и спътникът му лежаха на земята на разстояние метър и половина един от друг. Единият с едно око, другият — с три. Около главите им се бяха събрали локви кръв. Шофьорът лежеше по-близо до Ричър, което бе добре, тъй като той определено бе по-старшият от двамата. И ключът би трябвало да е в него. В джоба на сакото му най-вероятно. В левия джоб, защото той бе десняк. Което означаваше, че би трябвало да държи пистолета в дясната ръка, а ключовете за колата — в лявата.

Прозвуча нов изстрел и куршумът се заби в стената зад Ричър и Аби на трийсетина сантиметра над пода. Звукът от изстрела отекна оглушително и таванът отново завибрира силно, след което настъпи тишина. Последвана от стъпки. Провлачени, забързани, предпазливи… Някой се движеше напред. Някой се приближаваше. Ричър погледна под колата. Деветимата оцелели албанци ръкомахаха оживено, жестикулираха, сочеха. Определено си разменяха някакви сигнали. Координираха настъплението си. Възнамеряваха да се придвижат на прибежки, един по един, двама по двама, от едно прикритие до друго. Водеше ги едър тип, който приличаше на Гезим Ходжа. Същата фигура, същата възраст. Изглеждаше напрегнат. Опитваше се да заобиколи варелите и да се добере до купчина дъски, увити в прозрачно фолио, на четири-пет метра по-напред. Останалите щяха да го последват в индианска нишка. И щяха да напреднат бързо, защото нямаше да срещнат структурни препятствия по пътя си.

Време бе Ричър да ги забави. Имаше само един начин да го направи.

Ричър протегна ръка под колата и се прицели внимателно. Зае класическа позиция за стрелба с една ръка, макар и завъртяна на деветдесет градуса, защото лежеше настрани на пода. Изчака задният крак на албанеца да се приготви за поредната бърза крачка напред, след което стреля. Човекът сякаш сам се устреми към куршума, забил се в лявата половина на гърдите му. Което бе добре. Защото най-важните органи са именно там.

Артерии, нерви, вени… Албанецът се свлече на земята и настъплението спря. Останалите осем приклекнаха ниско като костенурки. Това бе единственият начин. Да използва водача им за назидание и така да им покаже какво ги очаква.

Оставаха му два патрона. Което не бе добра новина.

Ричър запълзя на лакти и главата му се изравни със задната броня. Най-близката до него част от тялото на шофьора бе десният му крак. Ричър остана прилепнал за пода и протегна ръка. Не му стигаше около метър. Но не се отказа от плана си. По-добре да сграбчи мъртвия албанец за крака и да го дръпне назад, към колата, след което да претърси джобовете му. Така бе по-безопасно. Ричър пое дълбоко дъх, измъкна се бързо от прикритието си, сграбчи шофьора за глезена и го дръпна силно. Само след секунда бе отново зад прикритието, което му осигуряваше автомобилът. Главата на шофьора остави кървава следа по бетона. Секундната поява на Ричър бе посрещната с яростна стрелба откъм приклекналите албанци, но и четирите им изстрела бяха твърде закъснели и неточни.

Ричър продължи да пълзи и да дърпа шофьора. След още един метър претърколи тялото му. Две неща се случиха едновременно. Ричър започна да търси ключовете на колата, а осемте живи албанци се замислиха какво прави и защо го прави. Очевидно не бяха глупави. Бързо съобразиха какво става. В мига, в който Ричър пъхна ръка в левия джоб на сакото на албанеца, те започнаха да обстрелват колата. А тя бе голяма мишена. Пет метра дълга, един и половина висока. Направиха я на решето. Куршумите първо пръснаха на парчета прозорците от лявата страна, после започнаха да се забиват в ламарините и накрая пронизаха гумите, в резултат на което крайслерът се наклони на една страна и от него потече зеленикава течност. Ричър пропълзя до предната дясна седалка, на която се бе свила Аби. Измъкна я навън, затвори вратата и я блъсна напред, за да застане зад предното колело и двигателя. Това бе най-безопасното място. Относително. Предвид обстоятелствата. Шумът бе оглушителен. През счупените прозорци от лявата страна влетяха куршуми, които пръснаха и прозорците от дясната страна. На земята се посипаха парчета стъкло. В каросерията се забиха нови и нови куршуми. Изстреляни от все по-близко разстояние. Албанците отново бяха преминали в настъпление.

А Ричър разполагаше само с два патрона. Което не бе добра новина.

Ричър погледна през отворената ролетна врата. Към яркото утринно слънце. Към отворения портал. И празната улица. От която го деляха трийсетина метра. И още седемдесет до първия завой. Десетина секунди за някой спортист. И двайсетина за него. Може би повече. С осем преследвачи зад гърба. Лоша работа. Аби обаче щеше да се справи за по-малко от двайсет секунди. Тя можеше да оцелее. Стига да хукнеше пред Ричър. А той знаеше, че тя няма да се съгласи. Щяха да спорят и да изпуснат единствената възможност. Неизбежно. Такава е човешката природа. Повечето хора правят твърде много глупости, но понякога решават да постъпят както трябва.

Порталът бе отворен.

Да, човешката природа. Шофьорът бе пристигнал в момент, в който очевидно бе избухнал някакъв смут. Бе преминал през портала, бе продължил напред и бе отворил багажника. Защото нямаше търпение да се похвали. Да обере лаврите. С други думи, бе пожертвал нужната тактическа предпазливост заради собственото си его. Бе действал прибързано и неразумно. Ричър си спомни как бе съблякъл якето си. И как го бе оставил да падне на улицата. Как бяха изтракали пистолетите в джобовете му. Двата украински хеклера и двата албански глока. Всичките заредени. Общо над четирийсет патрона.

Какво би направил един прибързан и неразумен човек с яке, което е вдигнал от улицата?

Ричър пропълзя до задната дясна врата и я отвори по същия начин, по който Аби бе отворила предната — плъзна ръка нагоре, напипа дръжката и дръпна. Последва водопад от парченца стъкло. Във въздуха се носеха влакънца от разкъсаната тапицерия на седалките.

Якето му бе захвърлено отзад.

Ричър го дръпна към себе си. Беше тежко. Донякъде заради стъклата върху него, но най-вече заради метала в джобовете му. Пистолетите бяха там. Два хеклера и два глока. Ричър се облегна на задната гума и провери оръжията. Хеклерът, с който вече бе стрелял, имаше патрон в цевта и още шест в пълнителя. Другият имаше патрон в цевта и пълен пълнител. Същото се отнасяше и за глоковете. Общо петдесет и два патрона, всичките деветмилиметрови парабелуми, които проблясваха в мрачната барака, изпълнена с барутен дим. Срещу осем души, които бяха изразходвали голяма част от мунициите си в изпълнената с ентусиазъм, но лишена от особен смисъл стрелба по крайслера.

А това бе добра новина.

Ричър прокара пръст през скобите на четирите пистолета и запълзя обратно към Аби.